Решение № 5160 от 24.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5160 гр. Пловдив, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20255330109204 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е образувано по искова молба на Р. И. И., ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, ул. „******“ № **, ет. **, ап. **, чрез адв. Л.

Б., против „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, бул. „България“ № 196, с която е предявен главен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. с чл.11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 146 ЗЗП за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит №****** от**** е недействителен и евентуален установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл.

2 и 3 от ЗЗД, вр. чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ***** от *****, уреждащ заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави и заобикалянето на закона.

В исковата молба се твърди, че на ***** ищцата и ответникът са сключили Договор за паричен заем №*****, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата заем в размер на 3750 лева, при фиксиран ГЛП от 50,40 % и ГПР от 63,971 %. Заемната сума следвало да бъде върната на 19 месечни вноски в размер на 462,00 лв., като сумата включвала главница, лихва и неустойка за непредставяне на обезпечение. Ищцата 1 поддържа, че договорът е нищожен, като същият съдържал нищожни неравноправни клаузи: ГЛП от 50,40 %, която лихва била прекомерна и противоречала на добрите нрави, тъй като накърнявала трикратния размер на законната лихва към 28.12.2024 г.; ГПР от 63,971 %, в който не била включена дължимата неустойка, което било основание за нищожност на договора. В чл.

6, ал. 1 от договора било посочено, че кредитополучателят се задължава да обезпечи кредита с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 1, т. 5 от ОУ, както и с още едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя, а в чл. 6, ал. 2 от договора страните се уговорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на заемателя ще бъде начислена неустойка в размер на 3260,56 лв., платима на равни части към погасителната вноска.

Ищцата се позовава на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК относно основанията за недействителност на договорите за потребителски кредит.

Излага съображения за недействителност на процесния договор, поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. ГПР бил посочен в размер от 63,971 % и ГЛП в размер на 50,40 %, но липсвала ясно разписана методика на формирането на годишния процент на разходите и кои компоненти точно са включени в него, както и как се формирал същият. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Кумулирането на неустойката към погасителните вноски водела до скрито оскъпяване на кредита и обогатявала неоснователно кредитора, като въвеждало допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна. Излага, че максималният размер на договорната лихва бил ограничен от нормата на чл. 9 ЗЗД, съгласно която страните свободно определяли съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави, като според ищеца противно на добрите нрави било да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.

Уговорената в процесния договор лихва надвишавала посочения трикратен размер на законната лихва, която към 28.12.2024 г. била 13,04 %, и била нищожна.

Неустойката сама по себе си представлявала акцесорно съглашение с предмет задължението на неизправната страна по правна сделка да престира определена парична сума като обезщетение за вреди от неизпълнението на породеното главно задължение, без да било необходимо същите да бъдат доказвани. Посочва, че за да възникне правото на неустойка, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми.

2

Противоречието със закона и/или добрите нрави водело до нищожност на уговорката за неустойка и препятствало възникването на вземането и на задължението за неустойка. Излага, че съгласно чл. 21, ал. 2 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. В случая обезщетението за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение възлизало на повече от стойността на цялата заета сума, с оглед което клаузата за неустойка била нищожна. Клаузата освен това имала за цел да заобиколи изискванията на закона, регламентирани в чл. 71 ЗЗД, с оглед на което била нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Сочи още, че клаузата за неустойка била уговорена в отклонение с функциите й, предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я правело нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Уговорената неустойка не била адекватна да обезпечи разходите по принудително събиране, а дори увеличавала дълга на заемателя и водела до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране, което навеждало на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора.

Неустойката била предвидена за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпените вреди, което също сочело, че неустойката излиза извън присъщите си функции. Преценката за нищожност на клаузата се извършвала към момента на сключване на договора. Твърди, че уговарянето на неустойката, която не била в неизпълнение на задължение от основния предмет на договора, заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР, като посоченият ГПР само привидно изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

По гореизложените съображения ищцата моли съда да уважи предявените искове. Ангажира доказателства. Формулира доказателствени искания. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба със становище за неоснователност и недоказаност на предявените искове. Излага, че след преговори между страните ответникът е одобрил искането за заем за сумата от 3750 лв. на ищцата, в резултат на което на**** в гр. ***** между страните бил сключен Договор за паричен заем №****** с изрично посочени в чл. 3 от същия параметри. Към момента на сключване на договора ищецът издал в полза на „Креди Йес“ ООД ценна книга и не е предоставил гарант, който да отговаря на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ към договора, като в тази връзка в договора било посочено, че при неосигуряване на договореното в чл. 6 обезпечение заемателят дължал на заемодателя неустойка с начин на 3 разсрочено плащане, подробно описан в погасителния план към договора.

Заемателят се бил запознал с погасителния план към договора, с посочени месечни вноски и падеж в зависимост от представените обезпечения.

Неразделна част от договора били и приложените Общи условия по договора, с които заемателят също се бил запознал и съгласил. Сочи, че договорът за паричен заем бил валидно сключен, като заемателят лично участвал и влияел върху формирането на заема, запознал се изрично и подписал договора за паричен заем и всички приложения към него. След така сключените каузални правоотношения Р. И., като заемател, предприела действия по изплащане на дължимото и към момента на подаване на исковата молба ищцата заплатила сума в общ размер на 2310,68 лв., разпределена по следния начин: 722,66 лв. главница, 729,29 лв. - договорна лихва до датата на предсрочно погасяване, 858,05 лв. - неустойка по чл. 8 от договора, 0,68 лв.- лихва за забава.

Съгласно чл. 5, т. 5 от договора ГПР по заема бил в размер на 63,971 %, като същият размер бил посочен в предоставения на ищеца СЕФ. Позовава се на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че при изчисляване на ГПР не следвало да се включва размерът на неустойката, която по своята същност представлявала разход, който потребителят следва да заплати поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за заем. В чл. 3.3 от договора ясно и разбираемо било посочено как точно се изчислява ГПР, поради което твърденията на ищеца били неоснователни.

Неустойката по чл. 8 от договора нямала характер на лихва, такса или друг разход по кредита, като тази сума се дължала само ако потребителят не изпълни условията за обезпечаване на договора за заем, посочени в самия текст на договора. Поради изложеното не се споделят твърденията, че действително приложеният ГПР не съответствал на посочения в договора. За условията на клаузата по чл.8 от договора се твърди, че са индивидуално уговорени и това станало с прякото влияние на потребителя, като той можел да предостави гарант, който да отговаря на условията посочени в ОУ и след сключване на договора и по този начин да не дължи заплащане на неустойка.

Условията, уговорени в чл. 8 от процесния договор били абсолютно ясни и разбираеми съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Размерът на неустойката бил изначално определен до точно фиксирана и определена от страните сума, без от длъжника да се търси нещо в повече, като към момента на сключване на договора заемателят бил съгласен с тази неустойка и при сключване на договора страните по него действали в рамките на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. Периодичният начин на плащане не било основание да се счита, че неустойката представлява лихва или че има характер на обезщетение за забавено плащане, като същата се дължала поради липсата на надлежно обезпечение. Позовава се на ТР № 1/2009, постановено по т.д. № 4

1/2009 г. на ОСТК на ВКС, относно критериите за преценка за нищожност на клаузата за неустойка. Неустойката следвало да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като следвало да се извърши разграничението между прекомерната и нищожната неустойка.

Преценката за нищожност на неустойката се правело към момента на сключване на договора, а не от обстоятелства, които настъпват впоследствие.

В процесния случай неустойката нямала характер на лихва, като правопораждащият факт, който служи за основание на вземането за този бил различен от този, от който възниква вземането за лихва по чл. 86 ЗЗД.

Посочва, че при преценка за прекомерност на неустойката тя подлежи на намаляване от страна на съда. Клаузата по чл. 8 не била неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 5 ЗЗП. С оглед на изложеното, счита, че клаузата на чл.

8 от процесния договор е изцяло законосъобразна, действителна и не противоречи на закона и на добрите нрави, като отбелязва, че в договора има изрично клауза относно правото на потребителя да се откаже от договора за заем в 14-дневен срок.

Моли за отхвърляне на предявените искове. Възразява срещу искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА.

В открито съдебно заседание ищцата Р. И., редовно призована, не се явява и не изпраща процесуален представител. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника на ищцата – адв. Л. Б., с което поддържа исковата молба, взима становище по отговора на исковата молба и моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ответникът „Креди Йес“ ООД, редовно призован, не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника на ответното дружество – адв. Н.Ш., с което поддържа отговора на исковата молба, оспорва исковата молба и моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата.