Решение № 3232 от 27.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3232 гр. София, 27.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100511735 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 13406 от 01.08.2023 г., постановено по гр. дело № 12735/2022 г. по описа на СРС, 60-ти състав, частично са били уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу Д. Ц. А. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД, за сумата от 934

00 лв., представляваща главница за доставена от дружеството топлинна енергия през периода 01.10.2018 г. – 30.04.2020 г., относно топлоснабден имот с адрес: гр. София, ж.к. Хаджи Димитър, бл.****, аб.№231201, ИД номер 167853, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба в съда /10.12.2021 г./ до окончателното й погасяване, за сумата от 16,83 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода за периода 01.11.2018 г. - 30.04.2020 г., ведно със законна лихва за период от 10.12.2021 г. до изплащане на вземането, както и за сумата от 156,17 лв. - лихва за забава за периода от 15.09.2019 г. до 24.11.2021 г. върху главницата от 934,00 лв., като тази иск е отхвърлен за периода от 31.12.2018 г. до 24.11.2021 г. и за сумата от 3,73 лева.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 480,01 лв., представляваща разноски в производството пред СРС и сумата от 47,05 лв., представляваща разноски за заповедното производство, съразмерно с уважената част на исковете.

1

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявените от ищеца установителни искове са били частично уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника, чрез пълномощника си – адв. К.Б., в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че ищецът не е установил по делото при условията на пълно и главно доказване, а негова е доказателствената тежест, че през процесния период между страните е съществувало облигационно правоотношение, тъй като не било установено, че през процесния период е собственик на процесния недвижим имот. При условията на евентуалност на оплакванията поддържа, че за ищеца не съществува вземане за услугата дялово разпределение, тъй като ищецът не е страна по този договор. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемият ищец - „Топлофикация София” ЕАД е подал отговор на въззивната жалба на ответника, с който оспорва същата.

Третото лице помагач на ищеца – „Нелбо“ АД не е подал отговор на въззивната жалба и не изразява становище по същата.

Решението в частта, с която предявеният от ищеца по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК акцесорен установителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за периода от 31.12.2018 г. до 24.11.2021 г. и за сумата от 3,73 лева, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба 2 доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Съобразно цитираната нормативна уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди възниква не въз основа на индивидуален писмен договор, а по силата на закона със собственика или вещния ползвател на топлоснабдения имот. По делото е представен Нотариален акт за дарение на недвижим имот по права низходяща линия от 09.12.1997 г., по силата на който ответникът Д. Ц. А. е придобила правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от имота преди началото на исковия период. До 2000 г. ответникът Д. Ц. А. е бил „гол собственик“ поради запазено право на ползване на дарителите /нейни родители/, но видно от вписани в Службата по вписвания Декларации за отказ от дарителите, то считано от 2000 г. пълноправен съсобственици по ½ ид.ч. от имота, респективно негови ползватели са ответницата Д. Ц. А. и нейната сестра, предвид на което Д. Ц. А. е пасивно материална легитимирана да отговаря по предявените искове до ½ от стойността на доставената топлинна енергия до какъвто извод е стигнал и СРС. С оглед оплакването в жалбата следва да се отбележи още, че правото на собственост е сред основните права на гражданите. Прогласено, гарантирано и защитено още в Конституцията на Република България – арг. чл. 17 от КРБ, чл. 18 от КРБ и чл. 19 от КРБ, като същото е абсолютно и безсрочно. Следователно ищецът е изпълнил в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК разпределената му като доказателствената тежест, и е установил по делото обстоятелство, че ответникът е собственик на ½ ид.ч. от процесния недвижим имот, респективно че има качеството на потребител. В тежест на ответника е било да установи, че се е разпоредил с процесния недвижим имот преди процесния период, каквито доказателства по делото не са ангажирани.

3

Във връзка с оплакванията в жалбата, касаещи претенцията за услугата дялово разпределение и материалната легитимация на ищеца, съдът намира следното:

С разпоредбата на чл. 139, ал. 2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ се възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал.

1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение.

По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.

Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.

Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.

Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се 4 заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. Изложеното налага обоснован извод, че ищецът има право да събира суми и за т.нар. „дялово разпределение“.

При този изход на спора пред въззивната инстанция в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят разноски, като ответникът бъде осъден да заплати общо сумата от 100,00 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино съединени главни и акцесорни установителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди.