Решение № 1136 от 15.12.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1136 гр. Стара Загора, 15.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20255530103191 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът М. Е. А. твърди в исковата си молба, че между него, в качеството му на кредитополучател и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, в качеството на кредитор, бил сключен Договор за паричен заем № *** на ***г. По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни средства в размер на 1100лв. Съгласно чл. 3.7. от договора годишният лихвен процент на заема бил 40.05%, а годишният процент на разходите 49.51%.

Уговорени били срок и начин на плащане в 10 вноски, посочени в погасителен план към договора. Съгласно представеното с исковата молба Извлечение за извършените и предстоящите плащания по Договор за паричен заем № *** на ***г., ищецът заплатил по процесния договор общата сума от 1980лв. Счита, че по Договор за паричен заем № *** на ***г. има надплатени суми, понеже процесният договор бил недействителен. Това било така, защото процесният договор не отговарял на изискванията на ЗПК, като съгласно чл. 23 от ЗПК М. Е. А. следвало да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи по заема. Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите бил различен от този, който бил посочен в договора. Това било така, защото съгласно договора се дължала “неустойка” по смисъла на чл. 8 в случай, че кредитополучателят не предостави в тридневен срок от подписване на съглашението поръчител или банкова гаранция. Кредитодателят, залагайки като клауза на чл. 8 в договора за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.

Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създал неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С такава клауза в договора "Сити Кеш" ООД, целяло да заблуди 1 кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл. 19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 8 от договора за потребителски кредит, кредитополучателят следвало да предостави в срок от 3 дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да сключи договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем или в противен случай се дължала неустойка в размер на 1189,74лв, която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план и представлява неразделна част от договора. Поставените в чл.8 условия, които задължително трябвало да изпълни кредитополучателя, за да не се дължи неустойка били следните: 1/ да предостави поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем и 2/ Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят можело да представи като обезпечение банкова гаранция. Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК.

Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че Договор за паричен заем № *** на ***г. е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Позовава се на съдебна практика в посочения смисъл. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която дава легалната дефинция на нелоялната търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свърхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в чл. 6 от договора било уговорено заемът да бъде обезпечен с 2 банкова гаранция или поръчител, отговарящ на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на критериите, визирани в Общите условия към договора, същият дължал „неустойка“ от договора на кредитора, която в настоящия случай възлизала на 1189,74лв, начислена пропорционално към всяка вноска по кредита.

Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която падежното вземане нараствало значително. Иначе казано, вноската по кредита ставала значително по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Сочи, че „неизпълнението“ на задължението да се представи поръчител, отговарящ на условията, посочени по-горе, вдигало лихвеният процент на кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлява прикрита възнаградителна лихва.

Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът се явявал недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. В продължение на изложеното, клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение ставало изискуемо до 3 работни дни от подписване на договорите за потребителски кредит било в пряко противоречие с целта на директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала.

Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата. В заключение, посоченият лихвен процент в договора от 40.05% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради повисокия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не бил посочен в чл. 3, ал. 5 от договора в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло равноправие между правата и задълженията на 3 потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като счита, че това обстоятелство водело до нищожност на договорното съглашение. Следвало да се има предвид, че договорната лихва противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.05% годишно. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могли да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което клаузата, уговаряща размер й била нищожна. Сочи съдебна практика в този смисъл. Знаейки, че посоченият по-горе критерий не може да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно всеки конкретен случай, моли да бъде взето предвид съотношението между уговорения размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договора, а именно: обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване на просрочието до неговото пълно погасяване /чл. 7, ал. 1/, при липса на обезпечение, неустойката в размер на 1189,74лв, уговорката, че всички съдебни и извънсъдебни разходи са за сметка на кредитополучателя, както и начисляване на неустойка за предсрочна изискуемост, в случай на забава на плащане на две месечни вноски.

Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, смята, че размерът на лихвата от 40.05% противоречи на добрите нрави. Намира за нищожна уговорената неустойка в чл. 8 от договора. С така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Последната била в по-голям размер от размера на целия предоставен заем, като по никакъв начин уговорената неустойка не обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди, нито служела за обезпечение на задължението по договора за кредит, а още по-малко го санкционирала, предвид факта, че няма увреждащо действие за 4 кредитора към момента на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза.

Разпечатката съдържа 14 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d36f3e0f-d264-4317-81c0-6e7b5ebd0e69