Решение № 227 от 07.03.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 227 гр. София, 01.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Михаил Малчев при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело № 20231000502154 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение №828 от 20.02.2023 г. по гр. д. №12131/2021 г. по описа на Софийски градски съд, е осъден Р. Р. М., ЕГН **********, да заплати на К. Д.

В., ЕГН **********, по иск с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС, сумата от 31 477 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на апартамент № 3, находящ се в гр. София, район „***“, ул.“***“ № **, на първи жилищен етаж, със застроена площ от 80.68 кв.м., за периода от 07.10.2016 г. - до 06.10.2021 г.- датата на подаване на исковата молба.

Посоченото решение е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство - Р. Р. М., действащ чрез процесуалния си представител. Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че за исковия период е упражнявал фактическата власт върху имота. Излагат се и възражения, че е добросъвестен владелец по смисъла на закона. Сочи, че презумпцията за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 ЗС не е била оборена. Изтъква още, че решението на СГС, с което договора за покупко - продажба на апартамента, е унищожен на основание чл. 31 ЗЗД е влязло в сила едва на 17.05.2018 г., като преди този момент е със сигурност добросъвестен. Моли се решението да бъде отменено, а предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен. Прави се искане да се присъдят направените пред 1 въззивната инстанция съдебни разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият и ответник в първоинстанционното производство – К. Д. В., действащ чрез процесуалния си представител, е депозирал отговор на въззивната жалба. С него последната се оспорва като неоснователна. Изтъкват се съображения за законосъобразност на обжалваното съдебно решение. Моли се да се остави без уважение въззивната жалба. Претендира се присъждане на сторените във въззивното производство разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно легитимирана страна в процеса против съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото, съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК, приема следното:

При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.

Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материалноправни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.

За да постанови съдебното решение, първоинстанционният съд е приел, че в процесния случай, предвид обсъдената доказателствена съвкупност по делото - влязлото в сила решение № 5009 от 16.06.2016 г., постановено по гр.д. № 9935/2013 г. по описа на СГС, с което е унищожен на основание чл. 31 ЗЗД договора за продажба на процесния недвижим имот, се установява по безспорен начин, че ищецът е собственик на имота за процесния период.

2

Считано от 19.06.2013 г. ищецът В. е бил лишен от ползването на апартамента, който е преминал във фактическата власт на ответника М..

Приобретателят по договор, който впоследствие е унищожен на основание чл.

31 ЗЗД, се ползва от правата по чл. 71 ЗС за периода от време от момента, в който (след сключване на договора) е установена фактическата власт до узнаването на обстоятелството, послужило за отпадане на основанието. В случая фактическата власт е установена на 19.06.2013 г. и до предявяването на исковата молба за унищожаване на договора ответникът М. е имал право да ползва процесния имот, без за това да дължи заплащането на обезщетение.

С предявяването на исковата молба за унищожаване на договора за продажба на процесния апартамент, добросъвестността на ответника М. по отношение правото му да ползва вещта като собственик е отпаднала. Точната дата на предявяването на исковата молба по чл. 31 от ЗЗД не е установена, но доколкото делото е образувано през 2013 г. (гр.д.№ 9935/2013 г. на СГС ), то този факт се е осъществил най- късно на 31.12.2013 г. От свидетелските показания на св. В.а, които първоинстанционният съд е кредитирал, се установява, че ответникът за времето след 2016 г. е упражнявал фактическата власт върху апартамента, както и че въводът на ищеца във владение на този имот е осъществен едва през м.март - април 2022 г. Относно размера на претенцията е възприето заключението на приетата СОЕ, съгласно което за времето от 07.10.2016 г. до 06.10.2021 г. размерът на дължимото обезщетение възлиза на исковата сума от 31 477 лева. За неоснователно е намерено възражението, че вземането на ищеца В. е погасено по давност, тъй като искът е предявен един ден преди настъпване на 5-годишната давност, установена с чл. 110 ЗЗД. С подаване на исковата молба в съда на 06.10.2021 г. давностния срок е спрял да тече.

Пред настоящата инстанция няма спор, че въз основа на сделките, подробно описани в решението на СГС, ищецът К. В. е придобил право на собственост върху процесния апартамент, който с нотариален акт № 147 от 04.09.2012 г. е продал на ответника Р. М.. Не е спорно между страните и се установява, че с влязло в сила на 17.05.2018 г. решение № 5009 от 16.06.2016 г., постановено по гр. д. № 9935/2013 г. по описа на СГС, ГО, I - 12 с-в, посоченият по-горе договор за продажба на процесния имот е унищожен, по иск на ищеца К. В. срещу ответника Р. М. с правно основание чл. 31 от ЗЗД, тъй като продавачът К. В. към момента на сделката е бил във моментна временна недееспособност. Към момента на влизане в сила на решението, въз основа на издаден изпълнителен лист (по гр. д. № 7523/2013 г., СРС) М. е бил въведен във владение на апартамента от ЧСИ на 19.06.2013 г. (съгласно Протокол за принудително отнемане и предаване на недвижим имот по и.д. № 20137820400179 на ЧСИ И. Ч.). Издадения в полза на В. обратен изпълнителен лист е послужил за образувана на друго изпълнително дело № 20157900401292 по описа на ЧСИ Р. М.), което е спряно въз основа на обезпечителна заповед.

Видно от окончателно решение № 15 от 20.12.2022 г., ВКС, гр. д. № 3

2207/2021 г., ІІ г. о., Р. М. е осъден да заплати на К. В. на основание чл. 73, ал.

1 ЗС обезщетение за лишаване от ползване на апартамент № 3, за периода от 01.01.2014 г. до 07.10.2016 г. сумата от 14 073 лв. Със същото решение искът е отхвърлен за предходен период (от 19.06.2013 г. до 31.12.2013 г.).

От заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, която въззивният съд кредитира като компетентно и обективно изготвена, се установява, че за периода от 07.10.2016 г. до 06.10.2021 г. размерът на дължимото обезщетение възлиза на исковата сума от 31 477 лева.

От свидетелските показания на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка К. Т. В., която е съпруга на ищеца, се установява, че съпругът й бил с биполярен синдром. Познава Р. М. от момента, в който бил въведен имота им кв. ***, ул. ***, ет. *. Виждала го да влиза и излиза от кооперацията, от съседи знаела, че той присъства на общи събрания. През март-април 2022 г. им върнали жилещото с въвод, като към момента на извършването му в дома имало жена, дете и кученце, но Р. не бил там.

Въззивният съд приема за достоверни показанията на свидетелката В.а, тъй като, преценени с всички други събрани по делото доказателства - арг. чл.

172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства, като субективните възприятия за посочените от нея обстоятелства са непосредствени.

Според свидетелските показания на свидетеля Д. П. Г. преди време Р. му казал, че е намерил апартамент изгодно в кв. ***, който бил абсолютно разбит, без Акт 16, но човекът бил на зор. Р. се прехвърлил там и живял около 2-3 години, но последните 5 години (макар и да не е сигурен) живеел в ж. к.

***. Свидетелят признава, че вече малко им се разделили пътищата, но със сигурност Р. ходел до този апартамент, тъй като се оплаквал, че има проблеми. Не знае имотът да е даван под наем.

Въззивният съд не кредитира показанията на свидетелят Г. в частта, че Р. през последните 5 години живеел в ж. к. ***, тъй като са нелогични и не се подкрепят от останалите събрани в производството по делото доказателства.

Например съгласно разписка на гърба на съобщение на л. 71 от делото пред СГС при посещения на адреса на ответника в ж. к.***, първото от които осъществено от връчител при СГС на 22.10.2021 г., а последното - на 16.01.2022 г., е удостоверено, че по информация от живущи във входа търсеното лице – ответникът Р. М., е непознато.

Съгласно чл. 73, ал. 1 ЗС недобросъвестният владелец дължи на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил, като се приспаднат направените за това разноски. За да се уважи предявения иск следва да се установи, че ищецът е собственик, че е лишен от ползването на собствената му вещ, че тя е ползвана от ответника, както и че последният е недобросъвестен владелец.

4

Установява се, че между страните, че за друг исков период е била предявена искова претенция за обезщетяване за ползването без основание от ответника Р. М. на собствения на К. В. апартамент. Няма спор, че договорът, с който М. е закупил имота е унищожен, като в решение на ВКС (от 20.12.2022 г. по гр.д. № 2207/21 г.) е прието, че искът за това е предявен най-късно на 31.12.2013 г. Съгласно разясненията дадени в същото решение следва да се приеме, че от тази дата приобретателят М. е узнал за обстоятелствата формиращи основанието на иска по чл. 31 ЗЗД. След този момент той вече няма право да ползва вещта без да заплаща обезщетение на собственика й.

Следователно след 01.01.2014 г. до освобождаването на апартамента М. дължи обезщетение за ползване като недобросъвестен владелец. С посоченото решение от 20.12.2022 г. ВКС е постановил окончателно решение, с което е присъдил обезщетение в полза на К. В. до 7.10.2016 г. След тази датата, до предаването на имота на В., последният има право да получава обезщетение за неговото ползване. От показанията на разпитаната свидетелка В.а се установява, че въвод във владение на В. е направен през пролетта на 2022 г., следователно до края на исковия период – 8.10.2021 г., обезщетението се дължи. Тези обстоятелства не са опровергани от показанията на свидетеля Г., тъй като в тях липсва конкретност и същият не е общувал често и интензивно с ответника.

Предвид установеното процесната въззивна жалба е неоснователна.