Определение № 2037 от 19.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2037 гр. София, 18.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Галина И.

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Галина И. Касационно търговско дело № 20238002901159 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

К. Я. П. чрез адв. З. И. и адв. И. К., особени представители, обжалват решение № 438 /07.04.2023 г., по в.гр.д. 2356/22 г, АС – София, с което е потвърдено решение № 901956/23.06.2022 г. ОС – Благоевград, по гр.д. 6/20 г., с което е осъден да заплати на ЗК „Лев инс“ АД сумата от 41 192,83 лв, представляваща стойността на изплатено застрахователно обезщетение на В.Б.С. като наследник на Б.Г.Г., починал в ПТП на 21.06.2009 г, причинено вследствие на нарушаване на правилата за движение от К. Я. П..

Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. от ГПК както и нарушение на материалния закон, чл.281, т.3, пр. 1 от ГПК.

Моли да се отмени решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е ответникът по дело, който ответник е било трето лице-помагач в предходно гражданско дело, да даде изрична правна квалификация на твърдения за лошо воден процес по реда на ГПК, ако от правните доводи, изложени в писменото становище по събраното в хода 1 на първоинстанционното дело доказателство, става ясно, че прави възражения именно за лошо воден процес по ГПК. При непосочена правна квалификация, но направени възражения за лошо воден процес, следва ли първоинстанционният съд са се произнесе по възражения, касаещи нищожност на застрахователна полица (в разрез с постановени мотиви на решението по предходното дело)

2. Приложима ли е т. 14 от ППВС 7/77 г, на която се е позовал въззивният съд, според която за регресните искове важи общата погасителна давност, която започва да тече от момента на изплащане на обезщетението, при изменение на материална правна норма по ЗЗД от 1993 г., а именно редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която определя, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Сочи наличие на очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Съдът не бил се произнесъл по основния довод за неоснователност на исковете, а именно, че на К. П. било повдигнато обвинение по чл. 343, ал. 3, пр. последно от НК, а именно деецът бил избягал от местопроизшествието, а не по предложение първо – пияно състояние, т.е. не е налице предвиденото в чл. 274 от КЗ основание за наличие на регресна отговорност на ответника.

Ответникът ЗК „Лев инс“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че решението е правилно, нямало основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.

Върховният касационен съд състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирана да обжалва решението страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд за осъждане на ответника да заплати посочената сума, въззивният съд е приел, че по силата на застрахователен договор, ЗК „Лев инс“ АД е застраховал гражданската отговорност на водача, управляващ л.а. марка „Мерцедес S 430“, като същият е от 18.06.2009 г. и действа към момента на установено ПТП на 21.06.2009 г.

Прието е за установено наличието на влязло в сила съдебно решение, с което застрахователят е осъден да заплати на В.Б.С. като наследник на починалия в резултат на ПТП от 21.06.2009 г. Б.Г.Г. обезщетение за неимуществени вреди, 2 в размер на 26 000 лв. Установено е, че е получена сумата по банкова сметка, за сметка на В.С.. Установено е, че К. Я. П. се е признал за виновен в извършеното противоправно деяние, с влязло в сила споразумение от 25.11.2010 г. по нохд 509/10 г. БлОС. Прието е, че осъждането на К. Я. П. е на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК вр. чл. 343, ал.3, пр. последно, б. „б“ пр. първо НК вр. ал. 1 б в от ВК вр. чл. 342, ал.1 пр. 3 НК вр. чл. 20 ал. 2 и чл. 21 ал. 1 ЗДвП и чл. 73 , ал. 1 ППЗДвП. На основание чл. 300 от ГПК е зачетена задължителната сила на това споразумение. С оглед на това е приел, че К. Я.

П. е нарушил правилата за движение по пътищата. Нарушил е правилата за движение по пътищата и е катастрофирал в лекотоварен автомобил „Мерцедес“ с рег. № Е 3691АХ, управляван от Б.Г.Г.. В резултат на инцидента Георгиев е починал, а К. П. бил избягал от местопроизшествието. Установено е наличието на застрахователно правоотношение, както и уважаване на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на трето ползващо се лице, на основание чл. 226, ал1 КЗ отм от наследника на Георгиев, В.Б.С..

Прието е, че решението, с което е разгледан иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм, е постановено при участие на трето лице помагач К. П.. Прието е изпълнение на задължението и заплащане на сумата от 26 000 лв главница и 15 192,93 законна лихва за периода 21.06.2009 г. до 03.04.2015 г.

Пред въззивния съд са били спорни въпросите относно действителността на договора за застраховка, както и относно липсата на основание за регрес, тъй като отклонението от проверка за алкохол, не било сред основанията за това и не било равносилно на употреба на алкохол.

Оспорени са изводите относно погасителната давност.

Прието е, че по гр.д. 9487/13, въззивникът бил конституиран като трето лице помагач на страната на застрахователя и с решение № 60067/02.02.2022 г. по т.д. 2490/20 г. ВКС, I ТО, било прието, че установителното действие на решението между третото лице помагач и насрещната страна се заключава в силата на пресъдено нещо, с която се ползва решението по отношение на спорното материално право, както и задължителна сила на мотивите относно вътрешните отношения между подпомагана и подпомагаща страна. С оглед действието на чл. 223, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е разяснил, че третото лице помагач не може в следващ процес да оспорва фактическите констатации и правни изводи, обективирани в мотивите на решението по предходното дело, като единственото изключение било при възражение за лошо воден процес, на 3 основание чл. 223, ал. 2 , изр. 1 ГПК. Прието е, че П. е бил длъжен да изчерпи всички свои възражения в процеса, където е конституиран като трето лице помагач. Прието е, че е установено наличието на договор за застраховка, предвид неоспорването му в предходния процес.

Прието е, че относно същото ПТП е образуван исков процес от третото ползващо се лице срещу застрахователя, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм, с участие на К. П., като трето лице помагач, по което било постановено решение по т.д. 2080/13 г., ВКС, II ТО. С оглед това решение, въззивният съд е приел, че П. е бил длъжен да изчерпи всички свои възражения, в посочения процес, в който е бил конституиран като трето лице помагач. Приел е, че с посоченото решение са установени общи факти, имащи значение и за процесния спор и които не подлежат на преразглеждане по ново дело между същите страни.

Така е приел още, че са налице всички предпоставките за ангажиране на К. П. по предявения регресен иск. Съдът е посочил и че според горното решение на ВКС в хипотеза на неоспорване на твърдението в исковата молба, че с напускане на местопроизшествието деликвента се е отклонил виновно, като е осуетил проверка за алкохол или др. упойващи вещества, застрахователят следва да установи с оглед изискването на цитираната норма /нейният хипотезис/ - факта на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на деликвента - ответник в производството, факта на удовлетворяване на пострадалите от причиненото от деликвента ПТП в конкретен обоснован съразмерно с вредата размер, както и факта на виновното отклоняване от извършване на проверка от контролните органи за употреба на алкохол или друго упойващо вещество. Съдът е приел, че бягството от местопроизшествието е категорично установено, ако е налице влязла в сила присъда или друг акт с последиците на влязла в сила присъда по това деяние, но то може да бъде установено в производството по чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. последно от КЗ и със съставения от контролния орган протокол за ПТП. Този протокол, чието съдържание е законово заложено с Приложение към чл. 3, ал. 1 от Наредба 13-41/09 г. се съставя от длъжностно лице /служител на МВР/ в кръга на неговите служебни задължения и съставлява официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление.

4

Въззивният съд е приел, че е достатъчна констатацията на пристигналия на местопроизшествието служител на МВР за това, че на местопроизшествието не се намира причинителя на ПТП, въпреки задължението му да изчака контролните органи, за да бъде установен този факт. Посочено е, че този извод се е наложил от установеното правило на чл.

123, ал. 2, б. "б" от ЗДвП и чл. 201 от ППЗДвП, указващи императивно задължението на водача, причинил ПТП, при което има пострадали лица да остане на местопроизшествието и да изчака пристигането на компетентните органи на МВР, а ако следва да помогне на пострадали лица, то след транспортирането им в болнично заведение, той също трябва да се върне на местопроизшествието. Прието е, че отклоняването от местопроизшествието, като фактическо действие, нарушаващо императивни законови норми винаги е виновно /ако не е осъществено обратно доказване/, като то може да бъде признато и за престъпление с влязлата в сила присъда, респективно със споразумението. Установено е, че императивно заложено в чл. 8 на Наредба № 1-167 от 24.10.2002 г. за условията и реда на взаимодействието между органите на МВР и застрахователните компании е и правилото за задължителната проверка за алкохол и други упойващи вещества с технически средства, която органите на МВР осъществяват по отношение участниците в ПТП, като резултатът от тази проверка, също така задължително, с оглед нормативно установеното съдържание на протокола, се отразява в него.

Въззивният съд е намерил, че императивният регламент на тези правоотношения води до извод за наличие предпоставките по чл. 274, ал. 1, пр. посл. от КЗ отм, в разглежданата хипотеза в случаите когато ответникът не е оспорил твърденията на ищеца, нито е доказал, че напускането на местопроизшествието при ПТП, при което има пострадал се дължи на обстоятелство, изключващо неговата вина, с оглед предприети действия от неотложен характер - например - при спасяване на пострадали /чл. 200 от ППЗДвП/ или при получена от него телесна повреда и т.н. Така въззивният съд е приел, че липсата на въведено в процеса правозащитно твърдение за това, че лицето оспорва заявеното от застрахователя, че се е отклонил виновно от местопроизшествието, за да осуети проверка за алкохол и други упойващи вещества, както и изложеното по-горе относно императивния регламент на дължимото поведение от деликвента и органите на МВР при ПТП, установяват релевантните факти, относими към основателността на 5 регресната претенция на застрахователя по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 предл. последно от КЗ.“

Поради това, въззивният съд в настоящия случай е приел, че застрахователният договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен между ищеца и ответника е валиден и ги обвързва и че К. П. виновно се е отклонил от проверка за алкохол или друго упойващо вещество или негов аналог. По делото е безспорно установено, че застрахователното дружество е заплатило застрахователното обезщетение, за което е осъдено на правоимащото лице В.С., т.е. изпълнил е точно задължението си спрямо третото ползващо се лице.

Въззивният съд е приел и че правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането на застрахователното дружество не е преклудирано и поради това го е разгледал във въззивното производство. Установил е, че възражението е въведено своевременно в процеса с отговора на исковата молба. Посочил е, че съгласно т. 14 от ППВС № 7/77 г. за регресните искове важи общата погасителна давност по чл.110 от ЗЗД. Тяхното основание не е застрахователното правоотношение, а фактът на изплащане на застрахователно обезщетение на правоимащите лица по силата на застраховката и даденото от закона право на регрес. Приел е, че погасителната давност започва да тече от момента на изплащане на обезщетението на пострадалите. Установил е, че „Застрахователна компания Лев Инс“ АД е платило на правоимащото лице на 03.04.2015 г. и петгодишният погасителен давност срок изтича на 03.04.2020 г. Исковата молба по процесното дело е предявена на 13.01.2020 г., т.е. - в срок и погасителната давност не е била изтекла. Въззивният съд е посочил още, че регресното вземане на застрахователното дружество се формира като обща сума, включваща платеното застрахователно обезщетение и лихвата върху него. То не трябва да се разглежда като две отделни вземания, спрямо които се прилага различна погасителна давност.