Решение № 4219 от 26.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4219 гр. София, 26.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100500414 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20206426 от 02.11.2021 г., постановено по гр.дело № 17493/2019 г. на СРС, ІІІ Г.О., 138 състав, е осъдено „З.А.Д. Д.Б.Ж.И .З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“*******, да заплати на С. Г. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******6, на основание чл.432, ал.1 КЗ сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 02.04.2017 г., вследствие виновното, противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е била застрахована от ответника, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба-26.03.2019 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 188,95 лв., представляваща разноски по делото за държавна такса и депозити за експертизи. С решението на съда са отхвърлени предявените искове по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата от 2000 лв. до пълния предявен размер от 3000 лв. и за заплащане на сумата от 4710 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди- пропуснати ползи за периода от 02.04.2017 г. до 23.07.2018 г.

1 претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 02.04.2017 г. С решението на съда е осъден С. Г. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******6, да заплати на „З.А.Д. Д.Б.Ж.И .З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“ *******, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 311,05 лв., представляваща разноски по делото за депозити за експертиза, свидетел и юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението на СРС, 138 с-в е постъпила въззивна жалба от „З.А.Д.

Д.Б.Ж.И .З.“ АД, гр.София, подадена чрез юрк.Й.К., с искане същото да бъде отменено, в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения осъдителен иск да бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен и недоказан. В жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната част е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец С. Г. Б. , чрез пълномощника си адв.И. Б. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

2

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на правните изводи за наличие на предпоставките на чл.432, ал.1 от КЗ за ангажиране на отговорността на ответника. С оглед на което на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца С. Г. Б. срещу ответника „ З.А.Д. Д.Б.Ж.И .З.“ АД, гр.София, осъдителен иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ, до размер на сумата от 2000 лв./ две хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 02.04.2017 г., вследствие виновното, противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е била застрахована от ответника, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба-26.03.2019 г. до окончателното й изплащане. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност.

Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.

Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Спорните по делото обстоятелства, с оглед очертания предмет на въззивната жалба по чл.269 ГПК, са свързани единствено с въведеното от ответника, чрез неговия процесуален представител възражение за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, относно необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната цялост, което водело до необоснованост на обжалваното решение, както и с възражението, че неправилно е прието от съда за доказано обстоятелството, че процесното пътнотранспортно произшествие е настъпило по вина 3 на водач със застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена с ответника „З.А.Д. Д.Б.Ж.И .З.“ АД, гр.София.

Неоснователно е възражението на ответника за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, относно необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната цялост, което водело до необоснованост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснато съществено процесуално нарушение от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба не са направени никакви доказателствени искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на което довода на ответника за допуснато процесуално нарушение от СРС, изложен в депозираната от него въззивна жалба се явява неоснователен. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение не е допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми на закона.

На следващо място, като неоснователни следва да се преценят и доводите за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

В случая ответникът не е оспорил нито едно от тези доказателства в предвидените за това срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е взел становище по същите, не е оспорил заключението на вещото лице по приетата съдебно- автотехническа експертиза и заключението на вещото лице по приетата съдебнопсихологична експертиза, не е ангажирал доказателства, включително и такива оборващи представените и ангажирани от ищеца писмени доказателства или опровергаващи установените с последните факти и обстоятелства по делото. С оглед на което при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема, че в настоящия случай е налице основание за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на ищеца, на основание чл.432, ал.1 от КЗ, сумата от 2000 лв./ две хиляди лева/, представляваща обезщетение 4 за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 02.04.2017 г., вследствие виновното, противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е била застрахована от ответника, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба-26.03.2019 г. до окончателното й изплащане.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.

По разноските във въззивното производство:

С оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата инстанция. С оглед изхода на спора пред настоящата въззивна инстанция и предвид изричната претенция на въззиваемата страна- ищец за присъждане на разноски, на основание чл.273 от ГПК вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, въззивникът- ответник следва да бъде осъден да му заплати сумата от 200 лева, представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно приложено пълномощно от 23.12.2021 г. и списък по чл.80 от ГПК. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответника, чрез неговия процесуален представител юрк.Й.К. изложени в молба от 20.04.2023 г., че в настоящия случай заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. Уговореното и заплатеното от ищеца по делото адвокатско възнаграждение за настоящата въззивна инстанция в размер на сумата от 200 лв. не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. Възможността за намаляване на възнаграждението по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, не предполага задължение за съда във всеки случай да свежда уговореното възнаграждение до минималното, предвидено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В случая следва да се съобразят действителната фактическата и правна сложност на спора. От друга страна, съдът приема, че адвокатското възнаграждение е уговорено под минималния размер съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. С оглед на това настоящият въззивен състав намира, че не са налице предпоставките за намаляване поради прекомерност на направените от ищеца разноски в производството пред въззивната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение.