Решение № 5462 от 08.10.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5462 гр. София, 08.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско дело № 20231100501094 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 15120/22.12.2022г., постановено по гр.д. № 7834/2022г. по описа на СРС, 33-и състав, е определено на основание чл. 64 от ЗС право на ползване от Е. Н. Г., ЕГН **********, С. Х. Г., ЕГН **********, и Н. Е. Г., ЕГН **********, на прилежаща площ за достъп и обслужване на сграда с кадастрален идентификатор *** според нейното предназначение, намираща се в съсобствен със Столична община поземлен имот с кадастрален идентификатор *** и адрес: гр. София, район „Красна поляна", бул. ****, както следва: от северната страна на сградата прилежащата площ до границата на ПИ ***, от западната страна на сградата прилежащата площ до изградения на място тротоар по бул. „Вардар“ - на разстояние от 2,65 м. от сградата, от източната страна на сградата до границата на ПИ ***, съгласно скица по отношение на границите от северна, източна и западна страна, очертани с лилав контур, обективирана в Приложение № 4 към съдебно-техническа експертиза, изготвена от инж. Сара Коен, находяща се на л. 137 от делото, приподписана от съдията-докладчик и представляваща неразделна част от настоящото решение.

1

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от сезиралите първоинстанционния съд страни Е. Н. Г., С. Х. Г. и Н. Е. Г., в която се поддържа, че постановеният съдебен акт е неправилен. Твърди се, че съдът фактически не е определил площ откъм северната ограждаща стена на сградата, като се посочва, че видно от приложените по делото скици, същата съвпада със северната имотна граница на поземления имот. Обосновава се необходимостта от определяне на такава предвид нуждата от извършване на различни действия по поддръжка на сградата като миене на прозорците, отпушване на водосточни тръби, запушени от паднали листа, премахване на ледени висулки и др. Сочи се, че на тази ограждаща стена се намира главното електрическо табло на сградата, където се намират измервателния уред за консумирана енергия и необходимата апаратура за нормално функциониране на сградата според нейното предназначение. Следователно налице е необходимост от осигуряване на достъп до нея чрез определяне на реална площ. Твърди се, че доколкото другият собственик е бил наясно с разположението на сградата, за която е изразил съгласие да бъде построена, включително с обстоятелството, че северната страна ще съвпадне с имотната граница и няма да може да бъде осигурена площ за ползването съгласно чл. 64 от ЗС, то същата следва да бъде взета от ПИ *** и ПИ ***, също собственост на общината. Оспорва се констатацията на районния съд, че от северната страна на имота е изграден паркинг и алея за достъп до него откъм бул. „Вардар“ с изграден тротоар около него, достигащ до северната граница на ПИ ***, като се твърди, че същата се основава единствено на заключението на вещото лице, без да са взети предвид останалите събрани по делото доказателства. Поддържа се, че вещото лице неправилно е определило правния статут на земята около северната граница не въз основа на документите, които го определят, а въз основа на непосредствените си впечатления при извършения оглед на място. В тази връзка се твърди, че в земята откъм северната ограждаща стена на процесната сграда няма изграден паркинг, алея или тротоар, тъй като по делото не са представени извлечения от кадастралните карти и регистри, които да установяват такъв начин на ползване, нито строителни книжа за тяхното надлежно изграждане. Заявява се, че съгласно извадката от цифровия модел на действащия ПУП, приложена към заключението по допуснатата експертиза, земята откъм северната ограждаща стена на сградата представлява „свободна 2 дворна площ“ по смисъла на пар.5, т.16 от ДР на ЗУТ. Оспорва се и изводът на първоинстанционния съд относно неприложимостта на предвидения в чл.22, ал.7 от ЗУТ ред за определяне на прилежащите площи, а именно- Приложение № 1 към чл.21 от Наредба №7 от 2003г., като се сочи съдебна практика, в която се приема, че тази методика е приложима и спрямо административни сгради, както и апратаментни хотели. По отношение на определената откъм западната ограждаща стена площ се поддържа, че същата е недостатъчна за ползване на сградата според нейното предназначение, поради което остатъкът от необходимата земя следва да бъде взет от ПИ ***, който е общинска собственост. Излагат се съображения относно липсата на съответствие между обективираната в Приложение № 4 към СТЕ скица и посочените в нея с лилав контур граници на определената за ползване на сградата площ и писмения текст на решението. Предвид изложеното се отправя молба до съда за отмяна на първоинстанционния съдебен акт и постановяване на решение, с което да бъдат определени линиите /границите/ на земята, която е необходима за ползване на процесната сграда според нейното предназначение, а именно- откъм северната ограждаща стена линиите да бъдат на разстояние 6 м. от нея, в условията на евентуалност- на 3м.

В рамките на законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна Столична община, с който същата се оспорва, като се прави искане към съда тя да бъде отхвърлена.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

С изготвения в първоинстанционното производство доклад по чл. 146 от ГПК като безспорни между страните са отделени следните обстоятелства, които се установяват и от представените по делото доказателства, а именно: 1. страните са съсобственици на процесния поземлен имот с идентификатор № *** при права ½ ид. част за Е. Н. Г., С. Х. Г. и Н. Е. Г. и ½ ид. част за Столична община; 2. със Споразумение от 06.07.2001г. между страните и Писмо изх. № 081155/05.02.2002г. на кмета на Столична община е изразено съгласие за построяване на нежилищна сграда до 80.00 км. метра и дв. гараж от приблизително 40.00 кв. метра, съгласно издадена Виза за проучване и проектиране от 14.12.2001г., съгласувана с Дирекция „Архитектура и градоустройство” на основание чл.140, ал.2 от ЗУТ във връзка с чл.50 от ЗУТ;

3

3. в полза на сезиралите съда страни е издадено Разрешение за строеж № 95 от 29.11.2002г. за едноетажна нежилищна сграда с магазини за промишлени стоки и гараж със ЗРП 119.35 кв. метра с поетапно изграждане /първи етап с временен покрив на кота +3,38/; 4. сезиралите съда страни са собственици на изградената сграда с идентификатор № ***.

Приложено по делото е и Разрешение за строеж № 31/19.09.2020г. за преустройство на едноетажна нежилищна сграда в кафе-сладкарница и сладкарска работилница.

Представени са и кадастрална скица на поземлен имот и построената в него сграда от 2016г., от които се установява, че ПИ с идентификатор ***, намиращ се в гр. София, р-н „Красна поляна“, бул. ****, е с площ от 336 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начина на трайно ползване: ниско застрояване, а сграда с идентификатор *** съответно със застроена площ от 124 кв.м., брой етажи: 1, предназначение: сграда за обществено хранене.

По делото е прието заключение по назначена съдебно-техническа експертиза /„СТЕ“/, в което вещото лице в съответствие с поставените задачи, след запознаване с материалите по делото, извършени допълнителни справки и оглед на място е представило варианти за определяне съгласно чл. 64 от ЗС земята, необходима за ползването на сграда с идентификатор ***.

В заключението е посочено, че действащ за района, в който попада процесният по делото имот е ПУП, одобрен със Заповед РД-50-09-109 от 11.03.1988г., като съгласно него североизточната част на имота попада УПИ I87, отреден за обществено жилищно строителство и КОО, а останалата част попада в отреждане за тротоар, предвиден по североизточния ъгъл на кръстовището на бул. „Вардар“ и бул. „Възкресение“. Уточнено в констативната част е, че през 2012г. е допуснато изменение на плана, във връзка с което по делото са представени Заповед № РД-09-50-854/01.10.2012г. и Заповед РД-09-50-588 от 24.07.2015г. Въз основа на тези заповеди е изработен нов ПУП, одобрен с Решение № 144 на СОС от 28.01.2016г., който видно от представено по делото Решение № 739/09.02.2017г. по адм.д. № 4894/2016г. на АССГ, е отменен по жалба от собствениците на процесната сграда по отношение на предвижданията, засягащи процесния имот, поради 4 което спрямо последния намира приложение ПУП от 1988г.

При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно. По отношение на неговата допустимост и правилност съдът намира следното:

Съдът е сезиран с молба по чл. 64 от ЗС за определяне на прилежаща площ към сграда с кадастрален идентификатор ***. По своята същност тя представлява искане за осъществяване на съдебна администрация в гражданските правоотношения с цел създаване на правна промяна в ползването на имота, върху който е построена сградата. Смисълът на посочената разпоредба се състои в обезпечаване възможността на собственика на една сграда, построена в чужд имот, да упражнява пълноценно своето право, в това число и като ползва земята, върху която същата е изградена, но само доколкото това е необходимо за функционирането й съгласно нейното предназначение. От изложеното следва, че възможността да се иска налагане на подобни ограничения в ползването на земята от нейния собственик съществува само когато суперфициарът не разполага със собствени права върху нея. Доколкото от доказателствата по делото се установява, че сезиралите съда страни са съсобственици и собственици на ½ ид.ч. от поземления имот, върху който е разположена процесната сграда, то същите на основание притежаваните от тях права могат да ползват терена, поради което инициираното от тях производство е лишено от предмет.

На следващо място, следва да бъде посочено, че същите не притежават и 5 изискваното от чл. 64 от ЗС качество на собственици на постройка с траен градоустройствен статут. От представените по делото доказателства, както и от заключението на приетата по делото съдебна експертиза се установява, че изградената от тях постройка има характер на временен строеж. Съгласно константната съдебна практика собствеността върху временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут дава възможност единствено за неговото ползване до настъпване на предпоставките за премахването му, като собственикът на терена си запазва правото на строеж. /така напр. Решение № 127/25.11.2014 г. по гр. д. № 3190/2014 г. на ВКС, ІІ г.о/. Следователно, тъй като собственикът на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут не притежава правото на строеж за него, той няма и противопоставими спрямо собственика на терена права, включително не разполага и с възможността да иска да му бъде определена площ за ползване на строежа по реда на чл. 64 от ЗС.

Предвид изложеното съдът намира, че подадената по чл. 64 от ЗС молба се явява недопустима, поради което и постановеното първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено.