Разпореждане № 470 от 22.04.2026, Окръжен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 470 гр. Благоевград, 22.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Съдия:

Владимир Ковачев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20261200500485 по описа за 2026 година взе предвид следното:

„АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133, седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Триадица“, бул. „България“ № 81В, ап. 3, представлявано от Х***, обжалва решение № 6 от 08.01.2026 г., постановено по гражданско дело № 1052 от 2025 г. на Районен съд Петрич. В жалбата се сочи, че атакуваното с нея решение е неправилно. Според районния съд, процесният договор за паричен заем бил недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 23 от ЗПК обаче, в този случай потребителят връщал само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита, и това правило следвало автоматично от обявяването на договора за недействителен, без да зависи от други последващи действия. В този смисъл, ако съдът преценял, че договорът е такъв, той следвало да признае за установено, че потребителят дължи чистата стойност на кредита, а не да отхвърля иска изцяло. В настоящия случай било прието за безспорно установено сключването на договора и получаването на процесната сума от кредитополучателя. Моли се за отмяна на обжалваното съдебно решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски за двете инстанции.

Подаден е отговор на жалбата. Той изхожда от адвокат М. М., процесуален представител на В. Д. Н., ЕГН **********, адрес с. ***. В него се изтъква, че решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно. Изцяло правилен бил изводът на Районен съд Петрич, че процесният ДПК не отговаря 1 на изискванията на чл. 22 от ЗПК. Договорът бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а оттам - и на действителния размер на ГПР /чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК/, тъй като сумата, която се претендирала чрез допълнителни услуги, не била включена в ГПР и ГЛП. Чрез включването на възнаграждението, предвидено по допълнителни услуги, към ГПР и ГЛП, те щели да нараснат двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата по допълнителни услуги се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и те следвало да са включени в ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, общ разход по кредита за потребителя били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с ДПК, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с ДПК, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер 2 на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2, т. 1 от ЗЗП. Използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочване в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и следв. от ЗЗП. То подвеждало потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В случая следвала да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то ДПК е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това ДПК следвало да се прогласи за недействителен. В ГПР следвало да бъдат включени разходи по кредит, които ще се понесат от потребителя, като ГПР, който не отразявал точно всички тези разходи, лишавал потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъствали някои от предвидените в чл. 3, б. ,,ж“ от Директива 2008/48 разходи, ДПК следвало да се счита за нищожен, което водело до връщане само на главница. Посочването на правилен размер на ГПР имало важно значение за това потребителят да може да направи информиран избор кой кредит да избере между няколко оферти и да прецени какво оскъпяване ще поеме, ако получи сумата по договора за кредит. Неправилното посочване на ГПР в договора поради невключване на част от задълженията по него следвало да има последиците на недобросъвестно действие на кредитора и да води до последиците, които имала липсата на посочване на ГПР съгласно националното право - по българския закон това били нищожност и връщане само на главницата по кредита съгласно чл. 22-23 от ЗПК. Доколкото процесният договор за поръчителство бил акцесорен, като единственото основание за сключването му бил процесният ДПК, и предвид недействителността на последния, липсвало валидно правно основание за сключването на договора за предоставяне на поръчителство. Липсвали доказателства „Ай тръст“ ЕООД действително да е заплатило дължимото от ответника задължение към „Кредисимо“ ЕАД, каквото било изискването на 3 чл. 143, ал. 2 от ЗЗДог. По делото не били ангажирани доказателства за извършено плащане от „Ай тръст“ ЕООД към „Кредисимо“ ЕАД, за да можело изобщо „Ай тръст“ ЕООД да встъпи в правата на „Кредисимо“ ЕАД, а оттам - и „АПС Бета България“ ЕООД. Посоченото в чл. 143 от ЗЗДог задължение на поръчителя да уведоми длъжника било за да узнае своевременно възраженията му, в противен случай рискувал да плати недължимо или в повече, а длъжникът, ако не знаел за извършеното плащане от поръчителя, можел да продължи да изпълнява на кредитора. Задължението на поръчителя да уведоми длъжника било уредено, за да бъдат избегнати тези усложнения. В практиката било наложено разбирането, че неуведомяването на длъжника за предявената претенция срещу поръчителя не погасявало регресните му права при плащане на задължението, а имало за последица непротивопоставимост на извършеното плащане на длъжника и пораждало вземане от кредитора за връщане на даденото, ако длъжникът е платил или плати, както и ако той не дължи плащане по друга причина. Следователно длъжникът не дължал заплащането и на поръчителя. Именно въз основа на това предявените искови претенции следвало да бъдат отхвърлени в цялост. В тази насока била и цялата съдебна практика в страната по аналогични случаи.

Договорната лихва и лихвите за забава не били дължими от въззиваемата, защото същите били погасени по давност. Прави се възражение за изтекла тригодишна погасителна давност по отношение на тях. Осъществяването на фактическия състав на давността - бездействие на титуляра на правото в законовоустановен срок и надлежно упражняване на възражение за погасителна давност от носителя на задължението, винаги било свързано със защитата на конкретно субективно материално право, по отношение на което се погасявало правото на иск или на принудително изпълнение. Общият петгодишен давностен срок бил приложим в случаите, когато законът не бил определил друг специален давностен срок. Най-важната последица от изтеклата погасителна давност и възражението на длъжника в този смисъл била, че кредиторът загубвал възможността принудително да осъществи вземането си по съдебен ред или чрез съдебен изпълнител. В случая сумата се погасявала с кратката тригодишна давност. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски за второинстанционното производство.

Жалбата и отговорът са редовни и допустими. Те следва да бъдат разгледани в 4 открито заседание на въззивната инстанция. С тях не са направени процедурни и доказателствени искания. Не се налага и служебно събиране на доказателства.

Воден от изложеното и на основание чл. 267 от ГПК, Окръжен съд Благоевград

РАЗПОРЕДИ:

НАСРОЧВА открито съдебно заседание по делото, което да се проведе на 21.05.2026 г. и да започне в 09:30 ч.

На страните /на жалбоподателя - чрез ЕПЕП, а на въззиваемата - чрез адвоката й по ССЕВ/ ДА СЕ ВРЪЧАТ призовки и копия на настоящия съдебен акт, а на дружеството - и копие на отговора на жалбата.

Разпореждането не подлежи на обжалване.

Съдия при Окръжен съд – Благоевград: _______________________ 5