Определение № 238 от 29.07.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 238 гр. Търговище, 26.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МАРИАНА Н. ИВАНОВА

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500189 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274 във вр. с 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК 175074752, чрез юрк. Е. К., против разпореждане № 351/10.07.2024 г. по ч.гр.д. № 278/2024 г. на РС – Омуртаг, В ЧАСТТА, с която се отхвърля заявлението на дружеството по чл. 410 от ГПК против длъжника Ю. Х. С. за следното вземане: непогасено падежирало договорно възнаграждение в размер 16.55 лв. за периода от 15.07.2019 г. до 31.07.2019 г. - дата на предсрочната изискуемост и законна лихва в размер на 545.53 лева, дължима от 31.07.2019 г.

- датата на предсрочна изискуемост до 26.06.2024 г.

С оплаквания за незаконосъобразност на разпореждането в обжалваните му части, въззивникът моли неговата отмяна и издаване на заповед за изпълнение относно обжалваните вземания.

Претендира разноски

15 лв.д.такса и

50лв. юриск.възнаграждение. Основните съображения и оплаквания в жалбата са: В разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК са посочени хипотезите, в които заповедният съд може да откаже издаване на заповед за изпълнение, като не разполага с правомощията на този етап да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права (цитирана практика на ОС-Габрово) и е превишил своите правомощия; за да се позове заповедният съд на неравноправна клауза, тя трябва да бъде обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящия случай; не са съобразени разпоредбите на чл. 143 от т. 1 до т. 20 от ЗЗП; неправилно съдът не е отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП; не се е съобразил и с разпоредбите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишния лихвен процент на 1 разходите (ГПР), по аргумент от чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК; в случая са уговорили годишния лихвен процент в индивидуалния договор, който е фиксиран за целия срок на договора, както и ГПР в законовите граници, както и точния размер на дължимите суми от длъжника.

Изложени са доводи относно размера на договорната лихва, съотнесена към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По отношение на законната лихва – сочи, че присъждането й е последица от уважаването на главния иск (който в случая е уважен) не се предявява като самостоятелен иск и не се дължи държавна такса, а размерът й се установява в изпълнителното производство, цитирайки Решение № 75/16.07.15 г. по т.д 519/14 г. на ВКС, ІІ т.о., като счита че тези постановки в исковото производство са приложими и в заповедното. Цитира част от ТР № 3/2017 г. (т.2) за определяне размера на вземането при предсрочна изискуемост.

След извършената проверка по чл. 278 от ГПК съдът намира частната жалба за допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.

“ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в общ размер 2 024.79 лв., уважено частично и издадена Заповед № 143/10.07.2024г. по ч.гр.д. № 278/24 г. на РС.Омуртаг за сумата 542,58 лв.– просрочена главница по ДПК № 3034760630 от 13.08.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението 26.06.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и за разноски: 25 лв.- д.такса и 50 лв.- юрк .възнаграждение.

С разпореждането заповедният съд е ОТХВЪРЛИЛ като неоснователно искането на “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД за: 16,55 лв. - договорно възнаграждение за периода от 15.07.2019 г. до 31.07.2019 г; 520,13 лв. - възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, 400,00 лв. - неплатени такси по тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни, начислени на 31.07.2019 г., за 545,53 лв. - законна лихва, дължима от 31.07.2019 г. (дата на предсрочна изискуемост) до 26.06.2024 г., както и частично искането за д.такса и разноски.

Разпореждането в частта, с която са отхвърлени претендираните суми за пакет допълн.услуги 529.13 лв. и 400 лв. такси за извънсъдебно събиране на вземането, като необжалвано, е влязло в сила.

По фактите:

Между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит № 3034760630 от 13.08.2018 г., с параметри: сума на кредита – 800 лв.; Срок на кредита: 24 месеца; Размер на вноската по кредита: 49.46 лв.; ГПР 49.90 %; ГЛП 41.17 %; Лихвен процент на ден: 0.11%. Дължима сума по кредита: 1187.04 лв. Възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги: 960.24 лв., размерът на вноската по допълнителните услуги 40.01 лв. ОБЩО задължение по кредита и доп.услуги: 2147.28 лв., обща вноска: 89.47 лв., дата на погасяване : 15-ти ден от месеца. Приложен е подписан погасителен план, падежът на последната по ред погасителна вноска 15.08.20 г. т.е. общата сума, която следва да върне кредитополучателят, след като ползва в рамките на тези 24 месеца кредитен ресурс от 800 лв. е 2147.28 лв.

2

В договора (стр.2/4) за избран пакет от възможни 4, е отбелязан с тикче „Бонус“. В споразумението за предоставяне пакет доп.услуги този пакет не е индивидуализиран, но е посочено, че по искане на КЛ и при изпълнението на посочените в ОУ изисквания, в задължение на КР е да предостави на КЛ и СД „една или всички от посочените услуги изписани 5 позиции: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, отлагане на вноски, намаляване на вноски, смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.

В заявлението кредиторът се е позовал на предсрочна изискуемост с посочена дата 31.07.2019 г., без да е представил доказателства затова. Към датата на заявлението срокът на договора е изтекъл.

При така установеното, съдът приема следното от правна страна:

Процесният договор е договор за потребителски кредит, по аргумент от чл.9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит(ЗПК), поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП (Закон за защита на потребителите).

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК искането по чл. 410 ГПК се отхвърля когато „се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това“, като нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“. Изброяването в ал. 2 не е изчерпателно, по аргумент от чл. 143, ал. 2, т 20 от ЗЗП.

С изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ) в чл. 7, ал. 3 и чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК заповедният съд задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е настоящия договор, въз основа на който заявителят претендира присъждане на дължими суми, като това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът съобразява и представените към заявлението договор и общи условия, по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.

Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и изискването на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО те да не обвързват потребителя.

3

Решаващ за настоящото производство, предвид изложеното в жалбата, е въпросът дали заповедният съд разполага с правомощия да направи преценка за действителността на договора за потребителски кредит (чл. 22 ЗПК) и да приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК, присъждайки само дължимата главница, или няма такова правомощие.

За да отговори на този съществен за казуса въпрос, въззивният състав, изхожда от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 г. по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г., постъпил в Съда на 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т.

Посоченото решение дава отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Безспорно е, както е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава част от предявеното вземане.

Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

При ДОГОВОРЕНИТЕ параметри, месечното задължение по изплащане на кредита (кредит в размер 800 лв.), заедно с договорната лихва и стойността на закупения пакет допълнителни услуги (960.24 лв.), възлиза общо на 2147.28 лв. Не става ясно при ГПР от 49.90 % какво друго е включено извън фиксирания ГЛП от 41.17%, като е очевидно, че при включване и на сумите за допълнителните услуги ГПР реално не е 49.90 %, а доста повече, при забрана да не надхвърля 50%.

В процесния ДПК е договорена допълнителна такса за различни услуги (една или няколко от пет възможни), за които не е ясно дали са предоставени; с посочената сума от 960.24 лв., надвишаваща размера на заемната сума от 800 лв. значително се оскъпява ползвания кредит, тъй като по естеството си това позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане, но не е ясно дали това оскъпяване е в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при 4 потребителско кредитиране, при което съдът счита, че е налице обоснована вероятност, посочените клаузи в договора за допълнителни услуги да са неравноправни и да имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК и чл. 143 от ЗЗП.

В случаи като този, търговецът, с цел да извлече за себе си по-голяма печалба от предвидените ограничения в ЗПК, е въвел клаузата за закупуване на пакет/и допълнителни услуги, осъществявайки агресивна нелоялна търговска практика. Клаузата несъмнено е неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов минимум от 50%., т.е. И тази неравноправност рефлектира и върху договорката за лихвата по кредита. Следва да се приеме, че е налице сключване на договор за потребителски кредит в противоречие на закона, което води до предвидената в разпоредбата на чл. 23 ЗПК недействителност. В такава хипотеза заявителят има право само на вземане за връщане на неплатената главница -„потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита“.