Определение № 11528 от 23.12.2021, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 11528 гр. С., 23.12.2021 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ДИАНА К. ХАДЖИЕВА като разгледа докладваното от ДИАНА К. ХАДЖИЕВА Гражданско дело № 20211110142579 по описа за 2021 година и за да се произнесе съобрази следното:

Производството по делото е образувано по искова молба с вх.№ 29762 / 20.07.2021 година от М. П. СТ., ЕГН **********, живуща в гр.С., кв.(АДРЕС), чрез своя процесуален представител адв. В.Н. - САК, със съдебен адрес: гр. С., ул. (АДРЕС), (ЕЛЕКТРОНЕН АДРЕС) срещу (ФИРМА) ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., ж. к(АДРЕС), представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н..

След проверка съдът е приел, че исковата молба отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и чл.128 от ГПК и е разпоредил да се извърши размяна на съдебните книжа.

Съдебните книжа са редовно връчени на ответника, като в предвидения от закона срок ответникът е депозирал отговор на исковата молба.

С настоящето и по аргумент от разпоредбата на чл.140 от ГПК съдът следва да се произнесе по всички предварителни въпроси и по допускането на доказателствата, като може да съобщи на страните и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

Доколкото с отговора на исковата молба е оспорен предявения иск като недопустим, поради предявяване срещу ненадлежна по спора страна, съдът счита, че въпросът относно процесуалната легитимация на ответника е въпрос по същество и е въпрос във връзка с основателността на иска, а не с неговата допустимост, поради което счита, че предявеният иск е процесуално допустим, а въпросът за процесуалната легитимация на ответника ще бъде разгледан по същество – по аргумент от разпоредбата на чл.6, ал.2 от ГПК.

Неоснователни са възраженията на ответника относно редовността на исковата молба по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК. Ищцата е описала обстоятелствата, на които основава иска си, като по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК няма задължение да изчерпи твърденията си, като последица от непосочването ще е преклудирането им, но не се касае за нередовност на исковата молба.

1

В тази връзка съдът като приема, че исковата претенция е допустима, доколкото същата е заявена от лице, което описва и твърди факти, на които основава правния си интерес, прави следния проект за доклад:

1. Обстоятелства, от които произтичат претендираните права и възражения:

Ищцата твърди, че на 03.04.2017 г. е сключила договор за потребителски кредит № 494310 с (ФИРМА) ЕООД. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на 700.00 лева, а общата сума която следва да върне била в размер на 703.85 лева, платима пет дни след сключването на договора. Уговореният фиксиран лихвен процент бил в размер на 0.550 % /лихва в размер на 3.85 лева/, а годишният процент разходи /ГПР/ бил в размер на 49.240 %. В договора било уговорено, че изпълнението на задължението на ищцата щяло бъде обезпечено от (ФИРМА)“. Посочва, че в деня на сключването на договора ищцата сключила договор за гаранция с (ФИРМА)“, по силата на който се е задължила да изплати възнаграждение в общ размер на 59.15 лева. Твърди, че е погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на 763.00 лева, която сума била изплатена на (ФИРМА) ЕООД. Твърди, че гореописаните договори са нищожни /недействителни/ на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречали на законоустановените императивни правила. Счита, че в процедурата уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ (чл. 8 и сл.) и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/ не била спазена, тъй като доставчиците „(ФИРМА) ЕООД и (ФИРМА)“ не изпълнили императивно вменените им задължения да предоставят на потребителя М.С. изискуемата преддоговорна информация, не са получили валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на договорите, както и за условията, при които последният може да се откаже от тях. Твърди, че всички разменени между доставчиците и потребителя електронни съобщения не отговаряли на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ, които по своята същност представляват електронни документи, които се явяват неподписани такива, тъй като не била спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор /например чрез квалифициран електронен подпис/, респективно същите нямали т.нар.

„формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от Гражданския процесуален кодекс /ТПК/. Сочи, че било нарушено изискването процесиите договори да са написани по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договорите. Твърди, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.

11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно общият размер на кредита. За действителността на договора било необходимо в общия размер на кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване от кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по банкова сметка/ и кога следва да бъде изплатена. В случая било налице единствено формално посочване на размера на отпуснатия заем /700.00 лева/. Също така липсва посочване на начина, по който щяла бъде изплатена сумата, както и в какъв срок.

Твърди се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал.

1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Твърди, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и 2 основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Счита, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР от ГПР от 49.240 %, било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен фиксиран лихвен процент по заема от 0.550 %, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора.

Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на договора не били включени всички останали такси и разходи (в това число възнаграждение по сключения договор за поръчителство), индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от посочения.

Твърди, че в т. 5 от процесния договор било посочено, че заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от (ФИРМА)“ в полза на „(ФИРМА) ЕООД. На същия ден В.В. се е задължила да заплати на (ФИРМА)“ възнаграждение в общ размер на 59.15 лева, която сума впоследствие е изплатена заедно с останалите дължими суми по кредита на „(ФИРМА) ЕООД.

Счита, че клаузата за поръчителство е във вреда на потребителя по смисъла на чл.

143, ал 1 от ЗЗП, а освен това не била формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Счита, че клаузата не е индивидуално уговорена съгласно чл.146 ЗЗП. Твърди, че клаузата за поръчителство била уговорена още при сключването на договора с „(ФИРМА) ЕООД, без да бъде предоставена възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител и била абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаването му. Твърди, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чд. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „(ФИРМА) ЕООД не било включило в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с (ФИРМА)“ договор за възлагане на поръчителство от ищцата, което по своята същност представлявало печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР.

Твърди се от ищцата, че сумата в размер на 59.15 лева била част от общо дължимата сума по кредита и макар в договора да било посочено, че същата представлява възнаграждение за поръчителство, предоставено от (ФИРМА)“, същата била заплатена от ищцата на „(ФИРМА) ЕООД /което не я е прехвърлило впоследствие на (ФИРМА)“/ като част от дължимите суми по самия кредит.

Твърди се, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договора относно ГПР, надвишаващи определените по чл.19, ал. 4, са нищожни. Счита, че „(ФИРМА) ЕООД било нарушило императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не било включило таксата за поръчител от 59.15 лева в размера на ГПР. Считам, че с действията си „(ФИРМА) ЕООД заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Твърди, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на 3 хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Твърди се от ищцата, че договорът е недействителен, тъй като грешно посоченият размер на ГПР водил и до неправилно посочване на общата сума, дължима от потребителя по кредита. Съгласно процесния договор общата сума била в размер на 703.85 лева, но ищцата изплатила на „(ФИРМА) ЕООД сумата в общ размер на 763.00 лева. По този начин била нарушена и втората част от задължителното съдържание на договора, уредена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Твърди, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ад. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Твърди, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Посочва, че клаузата не била формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Твърди, че процесният договор следва да бъде обявен за недействителен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК.

Твърди, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал.

1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.

Твърди, че нищожността на процесния Договор за потребителски кредит води до нищожност и на свързания с него Договор за гаранция.

В условие на евентуалност, в случай че договорите бъдат счетени за валидни, ищецът твърди, че същите са унищожаеми на основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД поради измама или евентуално на основание чл. 28, ал. 1 поради грешка.

Твърди, че към момента на сключване на Договора за потребителски на 03.04.2017 г. и свързания с него Договор за гаранция, в съзнанието на ищцата са били наведени неверни представи относно съществените елементи от неговото съдържание. „(ФИРМА) ЕООД е въвел в заблуждение ищцата относно действителните размери на отпуснатия заем, на 4 общата сума, която следва да върне, на ГПР и на погасителните вноски. Посочва, че при условие, тя е била запозната с действителното съдържание на уговорките, тя със сигурност нямало да сключи процесния договор.