Решение № 2763 от 09.05.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2763 гр. София, 09.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100508876 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20036209 от 17.05.2022 год., постановено по гр.дело № 43593/2020 г. на СРС, І Г.О., 159 състав, е признато за установено по отношение на В. Д. М., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.*******, че Ю. Д. В., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******, е собственик на основание покупко- продажба, обективирана в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 49, том LLVI, дело № 21466/30.09.1994 г. на нотариус Д.Г., на следния недвижим имот, а именно: 291/791 ид.ч./ двеста деветдесет и едно върху седемстотин деветдесет и една идеални части/ от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-4/09.03.2016 г. на ИД на АГКК, с адрес на имота: гр.София, ул.*******-А, с площ от 786 кв.м./ седемстотин осемдесет и шест квадратни метра/, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване/ до 10 м./, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 53А, при съседи на имота: имоти с идентификатори № ***, ***, ***, ***, ***, ***, като е осъдена на основание чл.108 ЗС, В. Д. М. да предаде на Ю. Д. В. владението върху 291/791 ид.

1 части от описания недвижим имот. С решението на съда е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК, констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 138, том ІІІ, рег.№ 13479, дело № 456 от 28.12.2018 г., вписан в СВ с вх. рег.№ 90189/28.12.2018 г., акт № 97, том 215, дело № 66650, парт.59715 на нотариус В.Г., вписана в регистъра на НК с № 340. С решението на съда е осъдена В. Д. М., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.*******, да заплати на Ю.

Д. В., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******, сумата от 1472,52 лв./ хиляда четиристотин седемдесет и два лева, и петдесет и две стотинки/, представляваща направени по делото разноски, от които сумата от 172, 52 лв. за държавна такса, а сумата от 1300 лв. за адвокатско възнаграждение. С решението на съда е оставено без уважение искането на ответника В. Д. М. да бъде осъден ищеца Ю. Д. В. да й заплати направените по делото разноски.

Срещу решението на СРС, 159 с-в е постъпила въззивна жалба от В. Д. М., подадена чрез пълномощника й адв.М. Р. , с искане същото да бъде отменено, като неправилно, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения иск, по съображения изложени в жалбата. Твърди се, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Излага доводи, че в процесния случай несъмнено следвало да се приложи презумпцията на чл.69 от ЗС в полза на ответницата, в който смисъл е цитираната във въззивната жалба практика на ВКС. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец Ю. Д. В., чрез пълномощника си адв.Д. М. оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направените по делото разноски.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд 2 фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон, като настоящата въззивна инстанция споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от Ю. Д. В. срещу В. Д. М., иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата В. Д. М., че Ю. Д. В. е собственик на основание покупко- продажба, обективирана в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 49, том LLVI, дело № 21466/30.09.1994 г. на нотариус Д.Г., на следния недвижим имот, а именно: 291/791 ид.ч./ двеста деветдесет и едно върху седемстотин деветдесет и една идеални части/ от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед І РД18-4/09.03.2016 г. на ИД на АГКК, с адрес на имота: гр.София, ул.*******-А, с площ от 786 кв.м./ седемстотин осемдесет и шест квадратни метра/, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване/ до 10 м./, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 53А, при съседи на имота: имоти с идентификатори № ***, ***, ***, ***,

***, ***, и за осъждане на основание чл.108 ЗС, В. Д. М. да предаде на Ю. Д. В. владението върху 291/791 ид. части от описания недвижим имот/ чл.272 от ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Крайните изводи на съда относно основателност на предявения иск за собственост по чл.108 от ЗС са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

По наведените във въззивната жалба на ответницата доводи досежно материалната незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение, съдът приема следното:

Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответницата, че е 3 придобила процесните 291/791 ид.части от имота/ собственост на ищеца/ по давност/, както и за приложение в процесния случай на разпоредбата на чл.69 от ЗС/ .

За придобиването на недвижим имот по давност в общата хипотеза е необходимо упражняване на владение върху него в период от десет години.

Владението от своя страна изисква кумулативно наличие на двата му елемента.

Обективният елемент - упражняване на фактическата власт върху веща. Тя включва извършване на фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота, която по съдържание е като на собственика. Субективният елемент на владението - намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл.69 ЗС - предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика.

В отношенията между съсобственици не е изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, но тук отношенията са усложнени, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта /чл. 31, ал.1 ЗС/. Когато след възникване на съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира, че е отблъснал намерението на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. Превръщането на държането във владение не изисква някакъв специален акт /макар, че може да съществува и такъв/.

В ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането.

Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. В чл.69 ЗС се предполага намерението да се свои вещта. За това, „за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т. н.“. В цитираното ТР ВКС приема по задължителен начин, че до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие правото на собственост по давност.

В заключение - владението следва д а се

4 демонстрира явно, несъмнено и постоянно - да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта.

С ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно съсобственикът да превърне с едностранни действия държането на чуждите части във владение, като докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните части за себе си. Прието е и това, че в отношенията между съсобствениците е приложима презумпцията на чл.69 ЗС, но тя следва да се счита оборена, ако основанието, на което фактическата власт е установена първоначално, признава такава и на останалите съсобственици. Затова съсобственикът, който владее цялата вещ, е владелец на своите части и държател на частите на другите съсобственици, и трябва да докаже, че е престанал да държи идеалните части за другите и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност.

Действията, доказващи такова намерение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите съсобственици, да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието им. В този смисъл е и съдебната практика. Следва да се посочи също така, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай, обаче, обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно.

Придобиването на имота по давност като защитно средство на ответника по иска за собственост обаче трябва да бъде своевременно заявено. В случая, възражението е следвало да бъде заявено от ответницата с отговора на исковата молба.

С отговора на исковата молба ответникът трябва да вземе становище по допустимостта и основателността на иска, по обстоятелствата на които се основава той, да изложи възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават. С чл.133 ал.1 ГПК се въвежда процесуална преклузия за действията на ответника. Ако той не подаде писмен отговор, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл.211 ал.1, чл.212 и чл.219 ГПК, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Предвид на това законодателно разрешение, ако ответникът с отговора си не е направил възражение че е придобил спорния имот по давност, той губи правото да заяви това придобивно основание след първото съдебно заседание, освен ако не докаже пред съда, че пропускът му се дължи на непреодолими обстоятелства за които няма вина. Както е прието и в чл.133 ГПК, ако ответникът не направи възражения или не упражни правата си по чл.211 ал.1, чл.212 и чл.219 ГПК, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на 5 особени непредвидени обстоятелства.Такива обстоятелства не са посочени, поради което въззивният съд в процесния случай не следва да разгледа въпросите изложени във въззивната жалба касаещи придобиване от страна на ответницата по давност на процесните 291/791 ид.части от имота/ собственост на ищеца/.