Решение № 5540 от 19.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5540 гр. София, 19.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20241100512592 по описа за 2024 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от ищеца Л. Д’А.К. чрез адвокат К. срещу Решение 10905 от 06.06.2024г., постановено по гр. д. № 59464/2023г. по описа на Софийски районен съд, 36 с-в в частта, с която са отхвърлени предявените срещу ПРБ искове по чл. 2Б от ЗОДОВ за обезщетяване на вреди от нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок – в конкретния случай на досъдебно производство 2368/2018г. по описа на 01 РУ на СДВР, пр.пр. 34075/2018 г. на СРП.

С решението си СРС е отхвърлил искът за имуществени вреди изцяло, а за неимуществени вреди над сумата от 3000 лева до пълния размер 20000 лева.

В осъдителната му част за сумата от три хиляди лева-обезщетение за неимуществени вреди решението не е обжалвано и е влязло в сила със съответните последици, изразяващи се в сила на присъдено нещо относно наличието на хипотеза на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ на бавно правосъдие.

В жалбата са изложени оплаквания срещу изводи на СРС, че не са доказани неимуществени вреди над обичайните при забавено правосъдие, като не била взета предвид медицинска документация, че ищецът страда от постравматично стресово разстройство. От електронната му кореспонденция с неговия адвокат също ясно личала 1 неговата фрустрация от забавеното разследване на деянието осъществено срещу него.

Позовава се на експертни становища на медицински специалисти от града в който живее (Шефийлд-Великобритания), че е неработоспособен и има проблем при намиране на жилище, няма мотивация да се грижи за себе си, няма апетит и има загуба на тегло, има нарушения в съня. Това доказвало, че преживява психически страдания надхвърлящи обичайните притеснения и безпокойство за развитието на делото, накърняване чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. От медицинската документация се установявало, че поради висящите производства не е подходящ за когнитивно поведенческа терапия. Поради забавяне на разследването не могъл да се лекува и се задълбочили психичните му проблеми. Счита, че всичките му вреди от деянието следва да се обезвредят защото поради бавното разследване е изтекла абсолютна давност за наказателното производство и не може да реализира правото си на обезщетение за вреди от самото деяние, тъй като поради констатирани и от СРС ( в хода на наказателното производство) бездействия е станало невъзможно разкриването на извършителите на престъплението. Иска се отмяна на решението в отхвърлителните му части и уважаване на исковете изцяло.

Не е постъпил отговор на жалбата. В съдебно заседание пред въззивния съд представителят на прокуратурата заявява, че не знае на какъв етап е преписката по повод на която е предявен настоящият иск.

СГС при проверка по чл. 269 ПК намира решението за валидно и допустимо в обжалваната му част. При преценка на неговата правилност съдът е обвързан от оплакванията в жалбите и императивните материални норми.

След преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото доказателства СГС намира жалбата за частично основателна по следните съображения.

С оглед на оплакванията в жалбата един от спорните въпрос във въззивното дело не е фактически, а е правен и е дали при определяне на размер на обезщетение за вреди (имуществени или неимуществени) от нарушаване правото чл. 6, параграф 1 от ЕКЗЧОС (в случая бавно и неефективно разследване за установяване извършителите на деянието срещу ищеца) може да се съобразяват онези вреди, които са резултат от самото деяние, за което е било водено или се води наказателно производство, които в случая са здравословни увреждания и последици върху телесното и психическо здраве на пострадалия, разходи за лечение и за които по правилото на чл. 45 ЗЗД отговорност следва да се носи от деликвента-извършител на деянието.

СГС намира, че правилно СРС е приел, че в настоящото дело по реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от 2 престъплението и от неразкриване на извършителите му. По този въпрос има трайна практика на ВКС (решение по гр.д. 2093/2022г. на IV Г.О. решение от 27.12.2016г. по гр.д.№2403/2016г., четвърто г.о. на ВКС и др.). ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе, че член 6 от конвенцията не гарантира правото да се преследват или осъдят за извършване на наказателно престъпление трети лица (Перез с/у Франция, пар.70)..

Следователно и по реда на чл. 6 от Конвенцията и чл. 2б ЗОДОВ не може да се присъжда обезщетение от неразкриване на извършителя, защото задължението на държавата не е за резултат и оттам в производство по чл. 2б не подлежат на обезщетяване вредите от самото престъпление - в случая посочени в исковата молба като посттравматичен синдром, поради което и оплакванията в т. 33-35 от жалбата са неотносими и не водят до извод за вреди от самото забавяне извън на обичайните посочени по-горе.

Оплакванията касаещи неразкриването на извършителя и изтичане на давност по НК и оттам невъзможност за претенции по граждански ред се отнасят до ефективността на разследване.

Следва да се посочи, че в хода на въззивното дело от писмо от 24.09.2025г. от Министерство на правосъдието се установява, че жалбоподателя е подал жалба до ЕСПЧ с номер 95/24 и е поискал обезщетение за неефективно разследване по процесния казус, като на съда е известно, че по тази жалба ЕСПЧ с решение от м.02.2026г. (публично достъпно на интернет страницата на ЕСПЧ) е присъдил обезщетение от 18500 евро за неимуществени вреди от неефективно разследване съставляващо нарушение на чл. 3 от Конвенцията, довело до невъзможност за установяване на извършителите на деянието срещу ищеца, при което в настоящото дело може да се присъжда обезщетение единствено и само за забавянето на досъдебното производство.

Следва да се отбележи и че твърдението относно изтичане на абсолютна давност по НК е неоснователно. Действително СРС е приел изтичане на давност в мотивите си, но за СГС не е ясно откъде е направен този извод на СРС. В настоящият случай за престъплението за което е било образувано досъдебното производство в чл.

131, ал. 1, т. 12 от НК е предвидено наказание лишаване от свобода от две до десет години, което съгласно чл. 80, ал. 1, т. 3 НК сочи на десетгодишна давност за възбуждане на наказателно преследване от довършване на деянието, а то е довършено на 29.09.2018г. и давност би изтекла на 29.09.2028г., а абсолютната такава по чл. 81, ал.

3 от НК би изтекла през 2033г.

СГС намира, че поначало не е необходимо да се доказват притеснения и безпокойство, накърнено чувството му за справедливост, накърнено доверие в държавността- в сигурността, че институциите ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. Съгласно 3 трайната съдебна практика на ВКС същите се предполагат

Представените в заверен от страната превод на л. 43-55 документи (необсъдени от СРС) поначало не са годни да установяват влошено психоемоционално състояние на ищеца от забавянето на наказателното дело, тъй като имат характер на експертизи които не са изготвени по надлежния ред. По делото обаче не е искана и слушана СМЕ, нито има оплаквания в жалбата в тази насока.

Отделно видно от тези документи ищеца има психични проблеми не само във връзка с деянието от което е пострадал, вкл. предизвикани от проблеми с даване на виза на съпругата му (Л. 43 от делото: „Той има мисли за самоубиство, които изглежда все по-често са предизвикани от стреса, свързан с процеса на издаване на виза на вътрешното министерство по отношение съпругата му.“), живееща в Кот Д‘ИвоарАфрика за Великобритания (мисли за самоубийство).

Не се съдържат достоверни данни за социална изолация-изводите за социална изолация в документа на л. 45 в частта „Анамнеза“ противоречат на същият документ в частта „Актуално състояние“, в който се сочи, че самият К. е дал данни , че може да излиза, пазарува без проблем, а като причина за напускане на работа (оператор обслужване на клиенти) е посочено, че е това е резултат от инцидент на расова основа (явно обаче във Великобритания, след като се е върнал там с оглед посоченото в същият документ на стр. 1 в част „оценяване“). Като причина за невъзможност да задържи платена работа в документа на л. 43 е посочено, че това са основните му диагнози-които видно от този документ и от документа на л. от 2015г. на л. 54-55 не са само за постравматично разстройство, а и други по-тежки и без установена връзка с наказателното дело и явно датиращи отдавна- в документа на л. 43 се посочват трайни проблеми, от документа на л. 44 е видно, че е приеман в психиатрия още 2001 и 2003г.. През м.02.2021г. е провел лечение (когнитивно поведенческа терапия). Видно е още от документите на л. 44-45, че има данни и за дело във Великобритания за малтретиране на расистка основа докато е работил в обслужването на клиенти: „… след като се е върнал в Обединеното кралство“. В същият документ (л.45) се сочи подобрение на състоянието му (намалели гласови халюцинации), липса на параноя; не са отбелязани други психотични синдроми. Документа на л. 46 е писмо от лекар до медицински център с молба ищецът да бъде прегледан и няма характер на документ установяващ каквито и да било медицински проблеми. Същото се отнася за документа на л. 48-49. Документа на л. 50-51 е за състоянието му към 12.02.2019г. около шест месеца след деянието и началото на разследването и няма как да има връзка с усложения от забавянето, а и този документ не е подписан от лекар-видно от него е посочено, че не е подписан с цел бързина, а отделно от самото му съдържание се изяснява, че лицето (ищеца) било прегледано от медицински сестри, а не от лекар и констатациите в него не могат да се кредитират като компетентно направени.

4

Документа на л. 52-53 касае преглед в звено за лицево челюстна хирургия и няма общо с психо-емоционалното му състояние. Посоченото в т. 37 от жалбата, че делото било пречка за лечение не отговоря напълно на съдържанието на документа на л. 45, в който се сочи, че и другите дела са такава пречка, а това, че в дадена държава наличието на процес за евентуално престъпление извършено срещу дадено лице е въздигнато като пречка за психично лечение на това лице (пострадал/жертва) не е проблем, който да се възлага в тежест на Р. България, чийто процесуален субституент е ответника по делото. Документите не установяват нито влошаване на състоянието му, нито връзка на такова влошаване с наказателното дело. Явно е, че проблемите на ищеца описани в исковата молба и твърдени в жалбата като утежнявания породени от забавата в наказателното дело не са свързани със забавяне на наказателното производство, а произтичат и от предишните му тежки заболявания и от осъществените срещу него деяния (вкл. процесното и такива след процесното и извън България) и в настоящият процес не могат да бъдат обезщетявани.

Кореспонденция между ищеца и адвоката не е представяна, както се твърди в жалбата. Направено е искане да се даде възможност да се представи, което е оставено без уважение от СРС, а в жалбата не е направено оплакване за процесуално нарушение и няма доказателствено искане към въззивния съд, като тази кореспонденция не е приложена към жалбата, не е налична в делото, съответно няма как да се вземе предвид.

Независимо от горното обаче според настоящият състав на СГС първоинстанционния съд не дооценил продължителността на бездействието на ответника при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, не е взел предвид и съдебната практика по такива казуси относно размерите на присъжданите обезщетения съобразно продължителността на производството във връзка с което е предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ. Въззивния състав съобразява и обстоятелството, че нарушението продължава и към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивна инстанция (Решение № 466 от 7.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3264/2025 г., III г. о., ГК) доколкото от събраните доказателства пред СРС се установява че последните реални действия са от м.02.2024г., а на изрично поставен въпрос от въззивния съд прокурорът при СГП заявява, че няма информация какво е движението по преписката. Обстоятелството, че ответника и след като е разбрал за настоящият процес и към момента на въззивното заседание не установява да е коригирал поведението си по досъдебното производство и да е положил усилия относно приключването му според въззивния съд следва да бъде отчетено, защото нарушението на чл. 6 от Конвенцията продължава и на основание чл. 235 ГПК въззивния съд следва да отчете и това обстоятелство. За случаите на чл. 2б съдебната практика присъжда сходни обезщетения средно от около 1000,00 лева (511,29 евро) за всяка година от продължителността на забавеното производство (в случая малко над 7 5 години), а като се има предвид и икономическата обстановка в страната (повишаващи се трудови възнаграждения, но и повишаваща се инфлация) СГС намира, че справедлив размер на обезщетението към приключване на устните състезания във въззивното производство е този от 8000,00 лева или 4090,34 евро. Законната лихва се дължи от датата на предявяване на иска по чл. 2б, в който смисъл е и практиката на ВКС (Решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о., ГК, Решение № 276 от 5.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1971/2025 г., IV г. о., ГК и др. ), а и в жалбата липсват конкретни оплаквания във връзка с началната дата от която е присъдена от СРС законната лихва.