Решение № 258 от 09.03.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 258 гр. В., 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., IX СЪСТАВ ГО, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия В.а при участието на секретаря Димитричка Д. Георгиева като разгледа докладваното от Камелия В.а Гражданско дело № 20253100101026 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК от К. В. Д. срещу „ ДКЦ 1-Д.“ ЕООД за приемане на установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумите по Заповед за изпълнение №***г. по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. №5789/2022г. по описа на ВРС, въз основа на която е издаден ИЛ и образувано ИД №***г. по описа на ЧСИ Л.С. – главница в размер на 55 919.80 лева и лихва в размер на 21 ***.09 лева, признати за дължими по Акт за начет №***г. на АДФИ поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение.

В исковата молба се излага, че с Решение №557/28.12.2023г. по т.д.

№644/2022г. по описа на ВОС, потвърдено с Решение №98/14.06.2024г. по възз.т.д. №125/2024г. по описа на ВАпС, недопуснато до касационно обжалване съгласно Определение №1876/14.04.2025г. по к.гр.д. №4097/2024г. по описа на ВКС, по реда на чл.422 ГПК било прието за установено, че ищецът в качеството му на управител на „ДКЦ 1-Д.“ ЕООД дължи сума в размер на 55 919.80 лева, представляваща главница за имуществени вреди по Акт за начет №***/31.08.2018г. на АДФИ, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда, както и сумата от 21 ***.09 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 03.09.2013г/ до 01.09.2018г., определена на основание чл.26 ЗДФИ. Сочи се, че актът за начет инкорпорира задължения на ищеца в качеството му на управител на „ДКЦ 1-Д.“ЕООД за периода 06.08.2012г. до 24.10.2013г. по силата на Договор №1007212/06.08.2012г. и по силата на Договор №1007-312/27.11.2013г. началната дата на претендираните с Акта за начет задължения била 03.09.2013г.

1

Твърди се, че правото на принудително изпълнение на ответника се е погасило по давност поради настъпила абсолютна давност с характер на преклузия, тъй като съгласно чл.27 ЗДФИ правото на АДФИ да събира вземания по начет се погасява с изтичане на 10 години от датата на извършване на нарушението, който срок се сочи за абсолютен, непрекъсваем и неподлежащ на спиране от действия по принудително изпълнение.

Изтичането му водело до преклузия – погасяване на самото субективно право, а не само на вземането в изпълнителния смисъл. Това предполагало служебно съобразяване с настъпилото обстоятелство от органа на изпълнението, но формално ЧСИ не бил оправомощен да констатира настъпване на погасителна давност. Излага се, че изпълнението по погасено по давност вземане е процесуално недопустимо.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който е изразено становище за неоснователност на иска.

Оспорва се твърдението за настъпила погасителна давност на процесните вземания.

Твърди се, че от образуване на ИД до подаване на исковата молба по ИД са постъпвали регулярно суми от ищеца. Твърди се, че погасителната давност е неприложима, тъй като същата била прекъсната със съставянето на акта за начет на 31.08.2018г. , след което на 09.05.2022г. било депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, след това с молбата за образуване на ИД, с която било поискано налагане на възбрани върху имоти на длъжника и предприемане на други изпълнителни действия.

За неоснователно се счита възражението на ищеца за приложението на чл.27,ал.3 ЗДФИ. Сочи се, че тази норма не дерогира действието на възприетото положение с разпоредбата на чл. 115 ЗЗД, че давност не тече, докато трае съдебния процес относно вземането. Счита се, че чл.27,ал.3 ЗДФИ визира хипотеза, когато вредата е открита след изтичане на 10 години от причиняването й , но се има предвид само производството пред АДФИ, а не и когато съдът вече е сезиран със спора. Сочи се, че датата на съставяне на доклада за финансова инспекция, с който били установени липсите била 25.09.2018г. респ. давността следвало да изтече на 25.09.2028г. Излагат се съображения за недопустимост на иска, тъй като ищецът не се позовавал на факти и обстоятелства, които не са обхванати от силата на пресъдено нещо на решението. Сочи се, че всички възражения по настоящия иск е можело да бъдат направени в производството по приключилото т.д. №644/2022г. на ВОС вкл. и по възражения за изтекла погасителна давност по ч чл.27,ал.3 ЗДФИ, тъй като според ищеца вземанията са били погасени по давност още към датата на образуване на първоинстанционното производство. Излага се, че той не се позовава на факти, настъпили след съдебното дирене в първата инстанция по същество, поради и което се счита, че не разполага с правото на иск по чл.439 ГПК.

Отделно се излага, че причинените вреди на ответното дружество са от 2 липси по чл.21,ал.1, т.2 ЗДФИ, поради което началото на давностния срок по чл.27,ал.3 ЗДФИ било от съставянето на доклада за финансова инспекция , с който били установени липсите 25.09.2018г., поради и което се сочи, че давността не е изтекла.

Отправя се искане за отхвърляне на иска.

Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното :

На 31.08.2018г. АДФИ е съставила Акт за начет №***, с който е констатирано причинена на ДКЦ I Д. ЕООД вреда в размер на 55 919.80 лева, за която на основание чл.21, ал.1, т.2 ЗДФИ и чл.21,ал.4 ЗДФИ е определено пълна имуществена отговорност да носи бившия управител на лечебното заведение К. В. Д.. Определена е дължима законна лихва от деня на причиняването на вредата до 01.09.2018г. в размер на 21 ***.09 лева и законна лихва от тази дата до окончателно изплащане на задължението, на основание чл.26 ЗДФИ. Проверяваният период, в който е настъпила вредата е установен като 01.01.2013г. до 24.10.2013г. и от 21.11.2013г. до 07.12.2015г. като се касае за липса на приложен контрол и документална обоснованост на платени или отчетени средства за гориво.

С Решение №557/28.12.2023г. по т.д. №644/2022г. по описа на ВОС е прието за установено, че К. В. Д., че дължи на „Диагностично –консултативен център 1- Д.“ ЕООД сумата от 55 919.80 лева, представляваща главница за имуществени вреди по Акт за начет №***/31.08.2018г. на АДФИ, ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението по чл.417 ГПК в съда09.05.2022г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 21 ***.09 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 03.09.2013г.

– 01.09.2018г. , определена на основание чл.26 ЗДФИ и описана в Акт за начет №***/31.08.2018г. на АДФИ, за които суми е издадена Заповед №***г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №5789/2022г. по описа на РС – В., на основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.21, ал.1 ЗДФИ. Решението е потвърдено с Решение №98/14.06.2024г. по възз.гр.д. № 3125/2024г. по описа на АС-В., което не е допуснато до касационно обжалване съгласно Определение №1876/14.04.2025г. по гр.д. №4097/2024г. на ВКС, Трето г.о.

Въз основа на молба от 16.06.2022г., подадена от ДКЦ I Д. ЕООД и ИЛ №2109/16.05.2022г., издаден по ч.гр.д. №5789/2022г. на ВРС е образувано ИД №***г. по описа на ЧСИ №***- Л.С..

3

От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи :

Ищецът оспорва вземането на ответника с възражението, че същото е погасено поради изтичане на абсолютна давност по чл.27 ЗДФИ.

По делото не е спорно, че в периода предмет на проверката по издадения акт за начет К. Д. е бил управител на ДКЦ I Д. ЕООД. Процесните отношения касателно естеството на оспореното като погасено по давност вземане в тази хипотеза се уреждат от Закона за държавната финансова инспекция.

Съгласно разпоредбата на чл.27,ал.3 ЗДФИ независимо от спирането и прекъсването на давността имуществена отговорност не се търси, ако са изтекли 10 години от причиняване на вредата. Касае се за предвидена в закона абсолютна давност, при която не се отчитат всички предвидени от закона спирания и прекъсвания на същата, вкл. съставянето на акта за начет, проведено съдебно производство за вземането, издаването на заповед за изпълнение, постановено съдебно решение, с което се признава дължимостта на вземането. Настъпването на преклузивният десет годишен срок от причиняване на вредата предпоставя липсата на възможност за принудително изпълнение на дължимото / в този смисъл и мотивите на Определение №924/25.02.2026г. по гр. дело №4700/2025г. на ВКС/.

При констатираните с процесния акт за начет периоди на настъпване на вредите, последният от които 07.12.2015г. десет годишният давност срок е изтекъл за всички на 07.12.2025г. – дата, настъпила в хода на настоящото производството, която следва да се зачете от съда, като факт от значение за спорното право, на основание чл.235,ал.3 ГПК.

С оглед всичко изложено съдът намира, че възможността на ответника да реализира пълната имуществена отговорност на ищеца за вземанията е погасена по давност поради изтичането на десет годишен срок от причиняване на вредите, за които е издаден по Акт за начет №***/31.08.2018г. на АДФИ, поради и което предявената претенция с правно основание чл.439 ГПК следва да се уважи.

По разноските :

С оглед изхода на делото в полза на ищеца се следват реализираните от него разноски в производството по делото, на основание чл.78,ал.1 ГПК, както 4 следва : 1595.55 евро за заплатена държавна такса и 1 533.87 евро за заплатено адвокатско възнаграждение.

Воден от горното съдът :

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение „Диагностично – консултативен център 1- Д.“ ЕООД, ЕИК : *** със седалище и адрес на управление гр.Д., ул.“***, че К. В. Д., ЕГН : ********** с адрес гр.В., ж.к. *** не дължи сумите по Заповед за изпълнение №***г. по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. №5789/2022г. по описа на ВРС, въз основа на която е издаден ИЛ и образувано ИД №***г. по описа на ЧСИ Л.С. – главница в размер на 55 919.80 лева и лихва в размер на 21 ***.09 лева, признати за дължими по Акт за начет №***г. на АДФИ поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение при изтичане на абсолютната погасителна давност по чл.27,ал.3 ЗДФИ, на основание чл.439 ГПК.

ОСЪЖДА „Диагностично –консултативен център 1- Д.“ ЕООД, ЕИК :

*** със седалище и адрес на управление гр.Д., ул.“*** да заплати на К. В. Д., ЕГН : ********** с адрес гр.В., ж.к. *** сумата от 3129.42/три хиляди сто двадесет и девет евро и четиридесет и два евроцента/ евро, представляваща разноски по делото, на основание чл.78,ал.1 ГПК.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред АС -В..

Съдия при Окръжен съд – В.: _______________________

5