Решение № 130 от 21.07.2026, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 130 гр. гр.Мадан, 21.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова като разгледа докладваното от СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20265430100222 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от Р. С. Ф. против "СИТИ КЕШ" ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК да бъде обявен Договор за потребителски кредит № * 29.07.2024 г. сключен със Сити Кеш ООД, за нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност да бъде обявена за нищожна клаузата на чл. 11 ал.1 от Договора за потребителски кредит предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 192.78 лева, на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по Договор за потребителски кредит № * 29.07.2024 г. сключен със „Сити Кеш“ ООД.

Съгласно чл.3 от Договора за кредит Кредитодателят се задължава да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 500 лева, а Кредитополучателят се задължава да върне сумата от 735 лева, съгласно условията на договора. Съгласно Договор за потребителски кредит № * 29.07.2024 г. ГПР по кредита е в размер на 61.67%, а ГЛП в размер също на 50% , при срок на кредита от 3 вноски.В чл.11 ал.1 от договора е предвидено, че ако доверителката ми не предостави допълнително обезпечение по чл.6 от Договорът, то той дължи неустойка в размер на 192.78 лева. Счита, че Договор за потребителски кредит № * 29.07.2024 г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК. Ищецът се позовава на чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК Посочва, че в случая в Договор за кредит е посочен годишен лихвен процент, но липсват обаче 1 каквито и да е било условия за прилагането му Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Ищецът се позовава на нарушение на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Сочи, че в Договор за потребителски кредит № * 29.07.2024 г. е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. В настоящият случай не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на неустойка.От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Сочи, че договора за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл. 11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира за неустойка не е включена в ГПР и ГЛП. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствла на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. При условията на евентуалност, счита че клаузата на чл. 11 ал.1 от Договор за обезпечен потребителски кредит предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, като излага подробни съображения в тази насока. По изложените съображения моли за уважаване на иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника, с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде повисок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68.15% и ГПР определен в процесния договор в размер на 61.67%, е видно, че в случая 2 годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Ответникът сочи, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Неустойката, от обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Освен че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно със стойността и още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не бива да се смесват като понятия, те нямат обща, дори близка правна характеристика и функция. Неверни били твърденията, че неустойката представлява „добавък към възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита била възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Същата представлява задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на договора за кредит. Клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва били неправилни и необосновани. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това.

Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено между страните. От договора и от Стандартния европейски формуляр е видно, че преди сключването и при подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. Ответникът сочи, че оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Процесният договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го 3 да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, били неоснователни. В случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. И лихвата и неустойката са фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. Така кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер. Предвид това е изключено ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.

Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е спорно, а и от представените писмени доказателства е видно, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № * 29.07.2024 г. при следните параметри:

Размер на кредита: 500 лева, платим на 3 вноски по 180.74 лева, при ГПР 61,67, фиксиран лихвен процент 50%, дата на последно плащане 29.10.2024 г, обща сума за плащане 542,22 лева. В чл. 5, ал. 1 от Договора е уговорено задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение по договора: Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или 2.

Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: 2.1. При един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната. 2.2. При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната. 2.3. Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора. 2.4. Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които е налице неизпълнение; 2.5. Да нямат кредити към банки или финансови институции с 4 класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. В чл.11 ал.1 от договора е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение по чл.6 от Договорът, то той дължи неустойка в размер на 192.78 лева.