Решение № 148 от 10.03.2022, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 148 гр. Горна Оряховица, 10.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Илина В. Джукова при участието на секретаря Милена Гр. Димитрова като разгледа докладваното от Илина В. Джукова Гражданско дело № 20214120101466 по описа за 2021 година взе предвид следното:

Ищцата С. П. П. твърди, че сключила с „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит № ID2111008/21.10.2019 г. чрез интернет сайта на дружеството. На същата дата между нея и ответника „Ай тръст“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на поръчителство. Ищцата твърди, че забавила обслужването на задълженията по договора за кредит и получила от ответника уведомление, че е заплатил задълженията й към „Кредисимо“ ЕАД в размери, както следва: 1 631,38 лв. – главница; 293,10 лв. – лихва и 66,99 лв.

– наказателна лихва и претендира заплащането им. В уведомлението било посочено, че ищцата дължи и заплащане на 1 713,02 лв. по договора за предоставяне на поръчителство. Счита, че този договор е нищожен като противоречащ на добрите нрави поради несъответствие с принципа на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения; сключен в нарушение на изискванията за съдържанието на договора по чл.11, т.9 и 10 ЗПК и заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК поради невключване на претендираната по договора сума в годишния процент на разходите. Счита последното за заблуждаваща търговска практика по чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. Счита, че договорът е лишен от правно основание, тъй като договорът за поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя, поради което възнаграждението на ответника следва да се дължи от кредитора, който в случая е едноличен собственик на капитала на ответника. С оглед посоченото счита клаузата, с която то се възлага за заплащане от длъжника, за неравноправна в хипотезата 1 на чл.143, т.19 ЗПК. Моли за постановяване на решение, с което договорът за предоставяне на поръчителство бъде прогласен за нищожен на посочените основания и присъждане на сторените разноски и адвокатски хонорар в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв.

Ответникът „Ай тръст“ ЕООД признава, че е сключен договор за потребителски кредит № ID2111008/21.10.2019 г. между „Кредисимо“ ЕАД и ищцата, по който нямало основание за плащане на суми на ответника.

Признава, че между страните е сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който се задължил да сключи с кредитора договор за поръчителство и да отговаря солидарно с ищцата за задълженията й по договора за кредит срещу задължение за заплащане на месечно възнаграждение от 119,39 лв. за срока на договора за кредит. Посочва, че ищцата е имала възможност да избере сключване на необезпечен кредит или такъв с обезпечение банкова гаранция. Сочи, че изпратил уведомление до ищцата от 18.02.2021 г. за предстоящо плащане, както и че след като платил на 23.02.2021 г. изброените в исковата молба задължения, уведомил ищцата за встъпването в правата на удовлетворения кредитор. Сочи, че е изискал и изплащане на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Счита, че договорът между страните не е нищожен, като възразява, че възнаграждението подлежи на включване в годишния процент на разходите по кредита, защото сключването на договора за кредит не е обвързано задължително със сключване на договор за предоставяне на поръчителство и защото договорът за кредит е сключен преди него. Посочва, че договорът между страните не е договор за поръчителство, а договор за поръчка и вземането за заплащане на възнаграждението е възникнало в полза на ответника, а не на кредитора. Моли за отхвърляне на предявения иск с присъждане на сторените разноски и оспорва да е налице основанието по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв.

Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Не се спори и представените по реда на чл.192 ГПК договор за потребителски кредит № ID2111008/21.10.2019 г. и общи условия установяват, че "Кредисимо" ЕАД се задължило да предостави на ищцата потребителски кредит от 1 800 лв. под условие, че подаденото заявление бъде одобрено. Съгласно чл.4, ал.1 и ал.3 от договора, ако кредитополучателят е избрал предоставяне на обезпечение на кредита, заявлението му подлежи на разглеждане по-бързо – за 24 часа от предоставяне на обезпечението вместо 14 дни от подаване на заявката. В чл.4, ал.1 от договора били предвидени възможните обезпечения – банкова гаранция до 10 дни от подаване на заявката или сключване на договор за предоставяне на поръчителство от одобрено от кредитора юридическо лице до 48 часа от подаване на заявката, като при непредоставяне на заявено обезпечение в срока, заявката се считала неодобрена (ал.3 на чл.4 от договора). От представените разпечатки от 2 поддържаната от кредитора платформа за кандидатстване за кредит е видно, че подаването на заявка в частта „Данни за кредита“ изисква задължителен избор на поле под текста „Избери кога да получиш парите“ измежду три алтернативи „гарантирано до минути“, „след 14 дни“ и „до 10 дни“. При избор на първата опция се изписва текст „необходимо е сключване на допълнителен договор (изцяло онлайн) за поръчителство“, при избор на втората – „възможно е да бъдат изискани допълнителни документи от Кредисимо ЕАД преди взимане на становище за одобрение“ и при третата – „Изисква се представяне на гаранция от лицензирана банка в България. Това е съпроводено от сключване на договор между теб, избраната банка и Кредисимо ЕАД за сумата на цялото задължение по кредита. Кредисимо ЕАД не се ангажира с намиране на банка за предоставяне на гаранцията“.

Съгласно чл.6 от договора и Приложение № 1 към него, за предоставения кредит ищцата дължала заплащане на възнаградителна лихва от 25 %, която се задължавала да заплати ведно с главницата за 18 месеца на 18 равни месечни анюитетни вноски, всяка от 120,95 лв. Годишният процент на разходите бил определен на 28,09 % при допускания, описани в чл.11 от общите условия, които съгласно съвпадащите по съдържание доводи на страните, не включват възнаграждение по договора за поръчителство.

Не се спори, а и представения договор за предоставяне на поръчителство установява, че на същата дата ответникът се задължил да сключи с кредитора договор за поръчителство, по силата на който да отговаря за задълженията на ищцата по договора за кредит и последиците от неизпълнението им, срещу възнаграждение от 119,39 лв. месечно за периода на действие на договора за кредит, дължимо на падежните дати по погасителния план на договора за кредит (приложение I към договора за предоставяне на поръчителство). Доколкото ищцата черпи основание за предявяване на иска от сключването на договора за предоставяне на поръчителство във връзка с договора за кредит, то съдът не би могъл да приеме, че те не са сключени посредством електронни изявления чрез средства за комуникация от разстояние, в т.ч. верифициране на ищцата в поддържаните от кредитора и ответника електронни платформи (credissimo.bg и itrust.bg – разпечатка от електронно съобщение от 21.10.2019 г.).

Не се спори, че поради неплащане на задълженията по договора за кредит била ангажирана отговорността на ответника и след плащане на задължението на ищцата, той й изпратил уведомление с искане за връщане на платеното, както и 1 713,02 лв. – възнаграждение по договора за поръчителство.

Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от правна страна следното:

Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1, предл.3 ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, т.9 и 10 ЗПК; чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 ЗПК; чл.26, ал.1, 3 предл.3 ЗЗД и чл.146, вр.чл.143, т.19 ЗЗП за установяване на нищожност на договор поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и поради неравноправния характер на клауза в договора, като с оглед естеството на пороците, те следва да бъдат разгледани именно в посочения ред.

Съдържанието на двата сключени от ищцата договора е безспорно между страните и установено от представените писмени доказателства.

Спорът е концентриран не върху фактически, а върху правен въпрос – дали договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен на някое от наведените от ищцата основания. За да се даде отговор, на първо място следва да се изясни, че основните права и задължения на страните по този договор съставляват съществените елементи на възмезден договор за поръчка (чл.280 ЗЗД, чл.286 ЗЗД), а не на поръчителство, за което всъщност е предметът на договора – възложеният мандат. По тези съображения неоснователен е аргументът на ищцата, че договорът е лишен от основание като сключен между длъжника и поръчителя, вместо с кредитора, и производните от този довод възражения, свързани с дължимост на възнаграждението на кредитора, липса на насрещна престация и неравноправен характер на клаузата, предвиждаща заплащане на възнаграждение в хипотезата на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.

Отнапред неоснователни се явяват и всички възражения на ищцата, черпени от нарушения на ЗПК, тъй като те са относими към договора за кредит, чиято нищожност не се претендира. Изискванията за съдържанието на договора, в т.ч. и сочените от ищцата по чл.11, т.9 и 10 ЗПК, както и последицата на чл.22 ЗПК, се отнасят до договора за кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК и не са приложими нито спрямо договорите за учредяване на обезпечение на вземанията по него, нито на по-силно основание, за договорите за възлагане на такова учредяване, какъвто е процесният. Дори да съществува соченото нарушение в допусканията при определяне на годишния процент на разходите, то твърдяното заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК ще е сторено чрез уговаряне на клаузата в договора за кредит, изискваща учредяване на обезпечение (чл.4, ал.1 от договора), съответно условията при представяне на кредита при наличие или липса на обезпечение (чл.4, ал.1 и ал.3 от договора). Всичко това се отнася отново единствено до договора за кредит, а не до договора между страните, спрямо който не съществува аналогично нормативно изискване за посочване или максимален размер на годишен процент на разходите, нито вземането по него е лихвоносно, нито е предвидено каквото и да е оскъпяване чрез заплащане на допълнителни суми извън възнаграждението и при суброгация общо основание.

Така предвид наведените от ищцата основания за нищожност, относимо към процесния договор е единствено противоречието с добрите нрави, основано на доводи за нееквивалентност на престациите и несъблюдаване на принципа за добросъвестност чрез използване на икономическа неопитност на ищцата, явяваща се по-слаба страна в правоотношението.

4

За да е налице нееквивалентност на престациите следва да се установи такова съотношение между престациите, че едната от тях да е незначителна и практически нулева. Затова не всяко разминаване в стойността на престациите накърнява добрите нрави (известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес; възможно е престациите да не са равностойни в степен, че сделката да е сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД). Преценката за това дали се накърняват добрите нрави поради нееквивалентност не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните, включително – техните мотиви да сключат договора именно при значителна неравностойност на насрещните престации по него. Добрите нрави са накърнени само от този договор, в който нееквивалентността на насрещните престации нарушава явно принципите на справедливостта, на добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения и изпълнението му би довело до несправедливо облагодетелстване (в посочения смисъл са Решение № 119/22.03.2012 г. по гр. д. № 485/2011 г. на I Г.О. на ВКС; Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС; Решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на III Г.О. на ВКС; Решение № 241/15.01.2021 г. по гр.д. № 3796 / 2019 г. на IV Г.О. на ВКС; Решение № 156/10.02.2021 г. по гр.д. № 2451/2019 г. на III Г.О. на ВКС и мн.др.).