Решение № 459 от 29.10.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 459 гр. София, 29.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Блага Иванова

Членове:

Мая Цонева

Калин Калпакчиев при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора Петя Маринова като разгледа докладваното от Мая Цонева Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200747 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационни жалби на адв. А. И., повереник на частната обвинителка Д.

И. Х. и на адв. А. Б., защитник на подс. С. С. Ш. против решение № 84/14. 05. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 157/2025 год. на Апелативен съд – Пловдив (ПАС).

В жалбата на частното обвинение е заявен касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, но са изложени и доводи, касаещи приложението на закона. Явната несправедливост на наказанието, според повереника, е последица от игнориране на изключително тежкия резултат от произшествието и от множеството нарушения на правилата за движение, допуснати от подсъдимия. Поддържа се, че както деянието, така и деецът разкриват изключително висока степен на обществена опасност. Оспорен е изводът на ПАС относно формата на вината, като се твърди, че се касае за евентуален умисъл, а не за небрежност.

Изразено е несъгласие и с приложението на привилегирования състав по чл. 343а от НК.

Направено е искане да бъде изменено решението на въззивната инстанция в санкционната му част, като на подсъдимия бъде наложено максималното наказание за извършеното от него престъпление.

В жалбата на защитника са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК и не е събрал доказателства, които са в полза на подсъдимия, както и че е подценил ролята на другия участник в произшествието за настъпването му. Обоснована е тезата, че 1 пострадалият Д. е с много по-голям принос за проявлението на общественоопасните последици, тъй като би следвало да носи отговорност и за телесните повреди, причинени на подсъдимия. Възразява се срещу отказа на въззивния съд да приеме, че другият водач е бил без представен предпазен колан и се настоява това да стори касационната инстанция.

Поддържа се, че отговорността на подсъдимия не е за целия престъпен резултат, а само за част от него, като по този начин е оспорена и възприетата от ПАС правна квалификация на деянието. Сочи се, че тъй като тези обстоятелства са игнорирани от долустоящите инстанции е наложено несправедливо наказание и се настоява за намаляването му до размер, позволяващ приложението на чл. 66 от НК.

Частният обвинител и жалбоподател Д. Х. не участва в касационното производство и не изразява лично или чрез повереник становище по основателността на подадените касационни жалби.

Защитникът на подс. Ш. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения.

Подсъдимият изразява съжаление, споделя доводите на защитника си и моли жалбата му да бъде уважена.

Повереникът на частните обвинители В. Ш., С. Д., Г. Д. и М. Д. – адв. П. К., се солидаризира с аргументите на защитата и пледира за намаляване на наказанието.

Частните обвинители И. Д. и Е. Д. не участват лично или чрез повереник в касационното производство.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 9/22. 01. 2025 год., постановена от Окръжен съд – Пловдив по н. о. х. д. № 2219/2024 год., подс. С. С. Ш. е признат за виновен в това, че на 20. 06. 2022 год. в /населено място/ при управление на моторно превозно средство – л. а. /марка/ с рег. №/рег. номер/ нарушил чл. 21, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. И. Д. и И. Г. Д., както и средна телесна повреда на М. И. Д., като от деянието е настъпила смърт на повече от едно лице и телесна повреда на едно лице и след деянието деецът е направил всичко зависещо от него, за оказване помощ на пострадалите, поради което и на осн. чл. 343а, ал. 1, б. „г“, пр. 1 вр. чл.343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“, пр.1 вр. ал. 1, б. „б“, пр. 2 и б. „в“ вр. чл. 342, ал.

1 вр. чл. 2, ал.2 от НК вр. чл. 373, ал. 2 от НПК вр. чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 от НК е осъден на три години и четири месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване, като на основание чл. 304 от НПК е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение за нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП и за това случаят да е особено тежък.

На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от правоуправление на МПС за срок от шест години.

Съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан по ЗМВР и това, през което е бил лишен по административен ред от правоуправление на МПС.

В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски.

2

Присъдата е проверена по протест на прокурора и по жалба на подсъдимия и с против решение № 84/14. 05. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 157/2025 год. на ПАС, е потвърдена.

І. По касационната жалба на повереника на частния обвинител Д. Х.:

Независимо от депозирането в законно установения срок и насочеността срещу съдебен акт, принципно подлежащ на касационна проверка, жалбата следва да бъде оставена без разглеждане.

Предпоставка за допустимост на касационната жалба и касационния протест е страната да е атакувала първоинстанционния съдебен акт пред въззивната инстанция и жалбата/протестът да не са уважени или ако не е обжалвала/протестирала присъдата, да са уважени жалбата или протестът на друга от страните, с което са били засегнати права и законни интереси на касатора. В НПК не е предвидена процесуална възможност за т. нар.

„прескачащо касационно обжалване“, каквото е налице в настоящия случай.

Прегледът както на физическото досие на делото, така и на електронното такова в ЕИСС показва, че в срока за обжалване на присъдата са постъпили единствено протест от прокурора и жалба от защитника на подсъдимия. Въз основа на тези сезиращи документи е образувано и въззивното производство по в. н.о. х. д. 157/2025 год. на ПАС. Действително в кориците на делото се съдържа молба от повереника на Д. Х., адв. А. И., с която се изразява съгласие с аргументите, изложени от държавното обвинение в протеста, и се представят и допълнителни такива. Този документ обаче не притежава характеристиките и не поражда последиците на въззивна жалба, тъй като е депозиран на 18. 02. 2025 год., след изтичане на петнадесет дневния срок за атакуване на присъдата (същият е изтекъл на 06. 02. 2025 год., който е работен ден). Тъй като частният обвинител е самостоятелна страна със собствени права, включително и по отношение на обжалването на съдебните актове, обстоятелството, че повереникът се е солидаризирал с доводите на прокурора и сам е настоявал за увеличаване на наказанието, включително и в повторна молба от 28. 04. 2025 год., не обосновава допустимост на касационната му жалба при положение, че въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционната присъда. Погрешното разбиране на апелативния съд, че е сезиран с жалба от частната обвинителка Д. Х., също не предоставя процесуална легитимация за успешно атакуване на въззивния съдебен акт по реда на глава двадесет и трета от НПК.

С оглед тези съображения настоящият съдебен състав няма да обсъжда доводите в касационната жалба на адв. А. И..

ІІ. По касационната жалба на защитника на подсъдимия:

Касационната жалба е допустима, тъй като изхожда от легитимирана страна, депозирана е в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК и с нея е атакуван съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Макар и заявени по повод несъгласието на касатора с размера на наложеното наказание, доводите му за нарушение на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК си остават по своята същност такива за наличие на касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради 3 което следва да бъдат обсъдени преди останалите възражения.

Непредубеденият прочит на материалите по делото не дава основание за извод, че апелативният съд е неглижирал задължението си за разкрИ.е на истината. Диференцираната процедура, по която се е развило първоинстанционното производство, е лимитирала не само обхвата на въззивния контрол, но и възможността за попълване на делото с нови доказателства, въз основа на които да бъдат направени различни фактически констатации.

Макар безспорно доказателствената дейност в производството по глава двадесет и седма от НПК да се подчинява на същия процесуален стандарт, който е относим към разглеждане на делото по общия ред, при съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК инстанциите по фактите са строго обвързани от обстоятелствата, посочени от прокурора в обстоятелствената част на обвинителния акт. Съгласно ТР № 1/2009 год. на ОСНК в производството по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 от НПК първоинстанционният и въззивният съд могат да допускат и събират само доказателства, които не противоречат на признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт и не са несъвместими с тях. При положение, че държавният обвинител е приел, че смъртта на пострадалия Г. Д. се дължи на действието на твърд тъп предмет и не е изложил факти за изпадането му от товарния автомобил и притискането му от него, както и такива за неизползване на предпазен колан, долустоящите съдилища не биха могли да приемат тези обстоятелства, защото те насочват към различен от признатия от подсъдимия механизъм на причиняване на уврежданията на другия участник в пътния инцидент (така и Р. № 478/2016 год. по к. н. д. № 1495/2015 год. на І н. о., Р. № 398/2024 год. по к. н. д. № 371/2024 год. на ІІ н. о., Р. № 254/2025 год. по к. н. д.

№ 419/2025 год. на ІІІ н. о. и др.). С доброволното признаване на изложените от прокурора факти подсъдимият сам се е лишил от възможността да оспорва как са получени травмите на пострадалите, но в замяна на това е получил привилегията наказанието му да бъде индивидуализирано при условията на чл. 58а от НК.

Що се отнася до настоятелното искане коментираните факти да бъдат приети от настоящия съдебен състав, същото е недопустимо не само с оглед обстоятелството, че делото е разгледано по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, но и поради това, че по правило върховната инстанция по наказателни дела е съд единствено по правото. Това означава, че тя е обвързана от приетите от въззивния съд фактически положения и извършва касационна проверка в техните рамки. Законодателят е предвидил процесуална възможност за установяване на нови обстоятелства само и единствено по реда на чл. 354, ал. 5 от НПК, но процесуалното развитие на делото го оставя извън тази хипотеза.

Като несъстоятелно следва да бъде оценено и оспорването на правната квалификация на деянието. Твърденията на защитата (поддържани впрочем и от повереника на частните обвинители – наследници на пострадалия И. Д.), че не е налице квалифициращият признак по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б.

„б“, пр. 1 от НК, защото с оглед съпричиняването от пострадалия Д. подсъдимият следвало да отговаря „… за причиняването на една втора причинена телесна повреда, една втора смърт на пострадалия Д. и една четвърт причинена смърт на другия водач Д.“ (вж. стр. 12-13 от касационната жалба) са произволни и несъответни на закона. Извършителят носи наказателна отговорност за всички обществено опасни последици, които се намират в пряка 4 и непосредствена причинна връзка с неговите действия или бездействия. При положение че поведението му е conditio sine qua non, обстоятелството, че и други лица са допринесли за настъпване на престъпния резултат, не прекъсва причинната връзка и не дава основание нито за прилагане на по-лека правна квалификация на деянието, нито за ангажиране на отговорността на дееца за част от съставомерните последици. И в случаите на съпричиняване проявлението на тези последици над минимално необходимото за съответната правна квалификация си остава отегчаващо отговорността обстоятелство. Ето защо въззивната инстанция основателно е приела, че причиняването на смърт на две лица и на четири средни телесни повреди на трето лице освен че не противоречи на императивната разпоредба на чл. 56 от НК, завишава обществената опасност на деянието.