Решение № 2374 от 09.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2374 гр. София, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110167008 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и насрещен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Ищецът А. Е. Я. твърди в подадената на 04.11.2025 г. искова молба, че между него и ответника „Изи Финанс“ ЕООД е сключен Договор за паричен заем от 07.12.2020 г. за сумата от 2000 лв., която следвало да се върне заедно със сумата от 825 лв.. Бил посочен ГПР 48,44%. Също така твърди, че в договора било установено задължение за предоставяне на обезпечение, а при неизпълнение на това задължение била уговорена неустойка от 790,02 лв. Още с подписването на договора и погасителния план било уговорено неустойката да се връща на вноски заедно с главницата и възнаградителната лихва. Счита, че договорът е нищожен поради противоречие на закона, тъй като в договора не бил посочен реалният размер на ГПР – нито като реален размер, нито с описание на компонентите, от които е формиран. Неустойката била скрито възнаграждение на търговеца във вреда на потребителя.

Клаузата за неустойка била и неравноправна, тъй като било налице необосновано високо обезщетение за търговеца. Твърди, че надплатил над чистата стойност на взетия заем по договора сумата от 825 лв. за възнаградителна лихва и 790,02 лв. за неустойка лв., които суми били недължимо платена. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на договор за паричен заем от 07.12.2020 г., поради противоречие на закона, както и да осъди ответника да му заплати недължимо платени суми от 825 лв. за възнаградителна лихва и 790,02 лв. за неустойка, общо 1615,02 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба 04.11.2025 г. до окончателното изплащане. Претендира разноски.

Ответникът „Изи Финанс“ ЕООД не изразява становище по иска за нищожност на договора поради противоречие на закона, а признава иска за връщане на недължимо платено до размерите от 319,15 лв. за възнаградителна лихва и 658,35 лв. за неустойка. Разликите до претендираното от ищеца твърди, че „опростил“ и не били платени реално от ищеца. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищцата.

С насрещната искова молба ответникът поддържа, че клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от 1 договора за заем относно размера на възнаградителната лихва е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Съгласно практиката на ВКС максималният размер на възнаградителната лихва, който не бил аморален, е до 3 пъти размера на законната лихва за забава, а процесната лихва била по-голяма. Моли за прогласяване нищожността на клаузата.

Претендира разноски.

С отговора на насрещната искова молба ищецът оспорва насрещния иск. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК максималният размер на разходите по кредита е до 5 пъти размера на законната лихва за забава и не е налице аморалност на клаузата. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД

По предмета на иска

Ищцата предявява иск за прогласяване нищожността на договор. Твърди различни пороци на сделката.

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.

Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният 2 предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.

Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.

Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus, като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка, непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за нищожност, предвидени в материалния закон.

Следва да се припомни, че самата дума „правоотношение“ (Rechtsverhältnis) и самото понятие за правоотношение са измислени през 1840 г. от проф. Карл Фридрих фон Савини.

А искове за нищожност (querela nullitatis, action en nullité) има още от касното римско право.

Опитът да се обяснят исковете за нищожност като разновидности на установителни искове за несъществуване на правоотношение или право, създадени като уредба през 1877 г. с Германския гражданскопроцесуален закон (ZPO), реципирани в България през 1907 г., в тази връзка не е грешен, а е нелеп, смехотворен. Няма как да се твърди, че един процесуален правен институт, което е съществувал самостоятелно стотици години, е разновидност на друг институт, който се е появил стотици години по-късно; още повече, че старият институт е станал излишен или се е „претопил“ в новия, така че допустимостта на стария зависи от условията на новия институт.

Следователно, ако ищцата беше предявила установителен иск за признаване, че не дължи платени суми на ответника, този иск би бил недопустим поради липса на интерес – 3 може да води иск по чл. 55 ЗЗД, какъвто е и предявила, но тя не е предявила установителен иск за признаване, че не дължи суми по договора, а за признаване нищожността на договора.

Такива искове при това не са отрицателни установителни, а положителни. Те не се дублират с осъдителен кондикционен иск за връщане на платени суми по договора. Съгласно мoтивитe нa Tълĸyвaтeлнo peшeниe oт 27.04.2022 г. пo тълĸ.д. № 1/2020 г., OCГTK, „Πpинципът нa диcпoзитивнoтo нaчaлo ce пpoявявa в пълнoтa пpи пpeдявявaнe нa иcĸ пo peдa нa чл. 124, aл. 1 ГΠK зa пpoглacявaнe нищoжнocт нa пpaвнa cдeлĸa или нa oтдeлни ĸлayзи oт нeя. Koгaтo e ceзиpaн c тaĸъв иcĸ, cъдът e oбвъpзaн дa ce пpoизнece caмo пo пocoчeния в иcĸoвaтa мoлбa пopoĸ нa cдeлĸaтa. Aĸo иcĸът ce oтxвъpли пopaди нeocъщecтвявaнe нa твъpдяния oт ищeцa oпopoчaвaщ фaĸт, caмo тoзи фaĸт ce oбxвaщa oт oбeĸтивнитe пpeдeли нa cилaтa нa пpecъдeнo нeщo. Ocтaнaлитe oпopoчaвaщи cдeлĸaтa фaĸти, aĸo имa тaĸивa, нe ce пpeĸлyдиpaт и мoгaт дa бъдaт пpeдмeт нa нoв иcĸ.“ По основателността на иска

Ищцата навежда довод за нищожността на договора поради противоречие с императивни правни норми.

Договорът несъмнено е потребителски. Съгласно клаузата на чл. 3 от договорите, която урежда задължение за ищеца потребител при неосигуряване на обезпечение в срок до 3 дни от сключването на договора да осигури двама поръчители или банкова гаранция да заплаща неустойка в размер на 790,02 лв., платима на 6 вноски от по 131,67 лв., като част от погасителния план, инкорпориран в договора.

Съдът намира сочената клауза от договора за нищожна. Съгласно императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Неустойката е в пъти по-голям размер. Клаузата е нищожна.