Решение № 770 от 09.10.2026, Районен съд - Добрич
- Съд
- Районен съд - Добрич
- Дело
- Гражданско дело 185/2026
- Вид
- Решение № 770
- Подписан
- 09.10.2026
- Състав
- Георги Кирилов Пашалиев
Цитирани разпоредби
- чл. 124 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 240, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 770 гр. Добрич, 09.10.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Георги К. Пашалиев при участието на секретаря Христина Г. Христова като разгледа докладваното от Георги К. Пашалиев Гражданско дело № 20263230100185 по описа за 2026 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Подадена е искова молба от „Бест Кепитъл България“ ЕАД (с предишно наименование „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД), ЕИК 202423225, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин - 6“, ет. 2 срещу К. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Добрич, ул. „***“ № 3, вх. В, ет. 2, ап. 8, с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 407, 50 евро (797, 00 лева), представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 343508/06.07.2022 г. между „Креди Йес“ ООД и К. Д.
Д., прехвърлена на ищеца с Договор за цесия от 12.01.2024 г., ведно със законната лихва, считано от 30.09.2025 г. до окончателното изплащане на вземането – предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 560/2025 г. по описа на Районен съд Дряново.
В исковата молба се твърди, че между „Креди Йес“ ООД и К. Д. Д. е възникнало облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит № 343508/06.07.2022 г. По силата на съглашението дружеството е предоставило на ответника заем от 1000, 00 лева, а последният се е задължил да върне сумата, заедно с възнаградителната лихва, на 11 вноски по 203, 00 лева всяка. Ответникът е превел 203 лева на кредитора.
Впоследствие вземанията са били прехвърлени от „Креди Йес“ ООД на ищеца с Договор за цесия от 12.01.2024 г.
1
Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за процесните вземания. Районен съд Дряново е уважил заявлението на ищеца за процесната сума, като е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д 560/2025 г. Настоящото производство е образувано в изпълнение на указанията на заповедния съд.
Ищецът не се представлява в съдебно заседание.
Ответникът е представил отговор в законоустановения срок. Релевира възражение за местна неподсъдност на делото. Счита, че делото е подсъдно на Районен съд Провадия, тъй като постоянният му адрес е в гр. Провадия.
Ответникът оспорва размера на предявения иск. Сочи, че клаузата на чл. 8 от процесния договор, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона. Изтъква, че неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции.
Настоява, че ищецът не е обявил предсрочна изискуемост на кредита чрез изрично волеизявление. Счита, че дължими са само вноските с настъпил падеж.
Отделно заявява, че договорът е нищожен поради нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19 от ЗПК. В тази връзка твърди, че посоченият ГПР от 48, 225 % не е действителен. Аргументира тезата си като сочи, че при изчисление на ГПР не е взета предвид неустойката за непредоставяне на обезпечение. При отчитането размерът на ГПР би превишил максимално допустимия по закон.
На тази основа прави искане за отхвърляне на претенцията.
В условията на евентуалност, ако съдът приеме, че договорът е действителен, се иска претенцията да бъде уважена за действителния размер на непогасената главница.
Не се явява и не се представлява в съдебно заседание.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
От представените доказателства се установява, че между „Креди Йес“ ООД и ответника е възникнало облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит № 343508/06.07.2022 г. (л. 17). По силата на съглашението кредитодателят е предоставил на ответника сумата от 1000, 00 лева на същата дата – чл. 4, ал. 1 от Договора. Ответникът от своя страна се е задължил да върне сумата на 11 вноски, в срок до 05.06.2023 г., при фиксиран месечен лихвен процент от 3, 330 % и ГПР от 48, 255 %.
Вземането е прехвърлено на ищеца с Договор за цесия от 12.01.2024 г.
Уведомлението за извършената цесия е достигнало до него най-късно към момента на получаване на исковата молба и приложенията – 20.03.2026 г.
2
По делото е изготвена съдебно-икономическа експертиза. От заключението се установява, че в посочения в договора ГПР е включена само възнаградителната лихва. При включване и на неустойката по чл. 8 от Договора, в размер на 1022, 32 лева, ГПР би бил 134, 51 %. Според вещото лице, ответникът е погасил само 103, 79 евро (203 лева) от общо дължимите суми по кредита.
Заключението е обективно и в пълнота отговаря на поставените задачи, поради което съдът го приема за достоверно.
Ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК до Районен съд Дряново на 26.03.2025 г., с което е искал да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК срещу ответника за процесната сума, предмет на настоящото производство:
1) 407, 50 евро (797, 00 лева), представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 343508/06.07.2022 г. между „Креди Йес“ ООД и К. Д.
Д., прехвърлена на ищеца с Договор за цесия от 12.01.2024 г., ведно със законната лихва, считано от 30.09.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.
Заповедният съд – Районен съд Добрич, е издал заповед за изпълнение на парично задължение № 1290/10.10.2025 г. по ч.гр.д. № 560/2025 г. по описа на Районен съд Добрич, с която е разпоредил на ответника да заплати на ищеца процесната сума.
Срещу заповедта е подадено възражение по чл. 414 от ГПК, поради което, в изпълнение на указанията на заповедния съд, заявителят е предявил установителен иск за вземането си.
При тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Съдът е сезиран с иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между ответника и „Креди Йес“ ООД по договор за потребителски кредит; изпълнение на задължението на кредитодателя за предоставяне на главницата, както и изискуемостта на задължението за връщане на сумата; наличие на валидно сключена цесия за прехвърляне на процесното вземане, за която да е бил надлежно уведомен длъжника.
Ищецът установи наличието на валидно облигационно отношение с ответника, възникнало въз основа на Договор за потребителски кредит № 343508/06.07.2022 г., в условията на пълно и главно доказване. Установи също, че е изпълнил основното си задължение по договора и ответникът е усвоил заемната сума от 1000, 00 лева.
В разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК законодателят установява задължение за всяка страна да установи фактите, на които основава своите 3 искания или възражения. Оттук следва, че всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. При неуспешно проведено пълно и главно доказване на тези факти, съдът следва да ги приеме за неосъществили се в обективната действителност и на тази основа да постанови решението си. В този смисъл е и Решение № 25 от 27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на IV г.о. на ВКС. В тежест на ответника е да докаже, че е платил задълженията по договора. Същият обаче не ангажира доказателства в тази насока, поради което следва да бъде направен категоричен извод за неплащане на процесното вземане от 407, 50 евро (797, 00 лева), представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 343508/06.07.2022 г. между „Креди Йес“ ООД и К. Д. Д., прехвърлена на ищеца с Договор за цесия от 12.01.2024 г., ведно със законната лихва, считано от 30.09.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.
С отговора на исковата молба е направено възражение за недействителност на процесното съглашение. Възражението е основателно поради следните съображения:
Разпоредбата на чл. 6 от Договора гласи, че кредитът трябва да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ (нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по друг договор за паричен кредит, сключен с „Креди Йес“ ООД; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има такива да е със статус „редовен“; да няма неплатени осигуровки за последните две години) и с още едно от посочените обезпечения: ипотека върху недвижим имот (първа по ред), съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от ОУ; особен залог върху движимо имущество (с пазарна стойност, надвишаваща два пъти общата сума за плащане по договора), съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от ОУ; банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от ОУ; ценна книга в полза на заемодателя. Съгласно чл. 8 от Договора, кредитополучателят се е задължил да предостави обезпеченията в срок до три дни от сключване на договора. В противен случай е предвидено заплащане на неустойка в размер на 1022, 32 лева от кредитополучателя.
Приложимият за процесното заемно правоотношение ЗПК установява множество императивни изисквания към финансовите институции при сключването на договори за потребителски кредит. Същите са въведени с цел защита на икономически по-слабата страна, която във всеки случай е потребителят. Такова е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, където ясно е посочено, че „Договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.“ Санкцията за неизпълнение на това задължение от страна на кредитора е възможно най-тежката – договорът се обявява за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
4
Въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза може да бъде направен извод, че годишният процент на разходите по процесния договор не е коректно посочен. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК сочи, че „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.“ Такъв разход е и неустойката по чл. 8 от Договора. В договора за кредит е отразен ГПР от 48, 255 % , но при изчислението не е взета предвид неустойката в размер на 1022, 32 лева.
В конкретната хипотеза се касае не за неустойка, а за допълнително възнаграждение. В подкрепа на този извод могат да бъдат изложени достатъчно съображения.
Изключително високият размер на уговорената неустойка е определен в нарушение на чл. 143, ал. 5 от ЗЗП. Релевантни са и въпросите за нейните характер и цел. В Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 1/2009 г., ОСTK е посочено много ясно, че неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В конкретния случай клаузата стои изцяло извън главното задължение за връщане на заетата сума, поради което губи характера си на обезпечение на главното вземане, обезщетение на вредите от неизпълнението му и санкция за поведението на длъжника.
Уговорената неустойка няма обезпечителен характер, тъй като не обезпечава главното задължение, а акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение от заемателя. По този начин се разкъсва връзката между неустойката и главния дълг. Оттук следва също, че не служи за обезщетение на вредите от неизпълнението на главното задължение и не може да бъде санкция за поведението на длъжника. Не служи за обезщетение на вредите, тъй като на третия ден след подписване на договора не може да бъде преценено дали такива изобщо ще настъпят (длъжникът може да погаси вземането си), за да подлежат на обезщетяване. Освен всичко изложено, предвиденият срок за намиране на поръчител, който да отговаря на всички изброени условия, едновременно с представяне на някое от другите обезпечения – ипотека, залог, гаранция, прави самото задължение неизпълнимо.