Решение № 260410 от 03.02.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 03.02.2022г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ

ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 4675 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 20.12.2020г. по гр. д. № 78559/2018г. Софийски районен съд, ГО, 61 състав, ответникът държавата, представлявана от министъра на финансите е осъден да заплати ЕТ “А.И.” сумата от 8 371, 80 лева, представляваща такса за произведена в периода от м.01. – м.08.2014г. енергия от възобновяем източник, платена на основание обявен за противоконституционен с РКС № 13/2014г. чл. 35а от ЗЕВИ, с която държавата се е обогатила неоснователно за сметка на обедняването на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Срещу решение е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника държавата, представлявана от министъра на финансите, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че постановеното решение е недопустимо, тъй като ищецът е претендирал за възстановяване държавни такси, за които твърди, че са събрани на отпаднало основание. Счита, че характерът на задължението за заплащане на държавна такса е публичноправен и представлява елемент от публично правоотношение. Ето защо поддържа, че неоснователно събраните държавни такси подлежат на връщане по публичен ред, който предполага отправено искане до съответния държавен орган, чийто отказ подлежи на обжалване пред административните съдилища. По тези съображения излага, че първоинстанционният съд е разгледал спор, който е извън правораздавателната компетентност на гражданските съдилища. В условията на евентуалност са наведени доводи за неправилност на решението, тъй като съдът не е разгледал релевираните възражения на ответника. Твърди се, че по делото не са представени доказателства, установящи по несъмнен начин, че претендираните суми са удържани и преведени в държавния бюджет. Посочено е още, че първоинстанционният съд е приел неправилно, че е изпълнен фактическият състав на съдебно предявеното вземане, без да обсъди въпроса дали е налице валидно правно основание, въз основа на което е осъществено твърдяното имуществено разместване. Изложени са съображения относно правната квалификация на иска, като е посочено, че единственото меродавно за правния спор обстоятелство е, че за процесния период разпоредбите на чл. 35а и следв. от ЗЕВИ са се прилагали валидно, т.е. било е налице валидно правно основание, въз основа на което таксите са начислени и събрани. Поддържа, че по делото не е осъществен фактическият състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като на първо място развива подробни доводи за наличието на правно основание за събиране на държавните такси, доколкото нормата на чл. 35а и следв. от ЗЕВИ са прилагани валидно до влизане в сила на решение № 13/31.07.2014г. на КС на РБ, с което правните норми са били обявени за противоконституционни, а това решение имало действие занапред. Позовава се на разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3-то от Конституцията на Република България, установяваща правилото, че действието на решението на КС е занапред. Аргументира становище за неприложимост на изключението от това правило, тъй като то е допустимо единствено спрямо заварените от решението на КС отношения, които не са приключили, както и за правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства към датата на влизане в сила на решението на КС, с което се обявява за противоконституционен закон, приложим по висящото дело. Счита, че предметът на спора по настоящото дело касае публични правоотношения, които са се развили и са приключили през 2014г., поради което не е налице хипотезата на заварени неприключили правоотношения, нито висящи съдебни производства към момента на влизане в сила на решението на КС от 31.07.2014г. Жалбоподателят поддържа, че като е приел, че нормите на чл.

35а и следв. от ЗЕВИ не се прилагат като противоконституционни с обратна сила по отношение на приключили правоотношения и съдебни дела, които са образувани след влизане в сила на соченото решение на КС и не са висящи по смисъла на т. 2 от Решение на КС № 3/2020г., първоинстанционният съд е упражнил недопустим последващ контрол за конституционосъобразност на актовете на законодателната власт и въз основа на този контрол е отказал да приложи закона. На следващо място, във въззивната жалба са изложени доводи, че претенцията по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е неоснователна и поради обстоятелството, че е налице друг иск за защита на лицето. Счита, че по делото не е доказано твърдяното имуществено разместване /внасяне на таксата в държавния бюджет/, както и че вземането е изискуемо, предвид обстоятелството, че длъжникът не е бил поставен в забава от кредитора чрез отправяне на покана за плащане. По тези съображения е направено искане за обезсилване на решението поради недопустимост на иска, а в условията на евентуалност – за неговата отмяна и за отхвърляне на предявените искове като неоснователни.

Насрещната страна ЕТ “А.И.” е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Счита обжалваното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и съобразно привилата за разпределение на доказателствената тежест. Позовава се на съдебна практика на ВКС, съобразно която връщането на таксата като платена без основание се претендира по съдебен ред пред общите граждански съдилища. Поддържа, че са ангажирани безспорни доказателства, от които се установява твърдяното имуществено разместване и конкретно постъпването на процесната такса в държавния бюджет. Излага съображения, че в случая решението на КС № 13/2014г. има обратно действие и доводите на въззивника в обратен смисъл са неоснователни. Този извод е подкрепен с цитирана съдебна практика на ВКС по аналогични случаи. Ето защо е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано въз основа на искова молба от ЕТ “А.И.“ срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, за заплащане на сумата 8 371, 70 лева, представляваща неоснователно удържана такса по чл. 35а от ЗЕВИ /обявен за противоконституционен с решение № 13 от 2014 г. на Конституционния съд на Република България/ за периода 01.01.2014г. - 31.08.2014г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Ищецът е посочил, че в качеството си на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници има сключен договор за изкупуване на електроенергия с обществени доставчици на преференциални цени. Твърди, че съобразно задължението си по чл. 35а от ЗЕВИ е внесъл в държавния бюджет чрез обществените доставчици исковата сума, представляваща такса по чл. 35 а от ЗЕВИ, дължима за периода 01.01.2014г. – 31.08.2014г., с която се облагали приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и вятърни централи. Посочил е, че с решение № 13 от 31.07.2014 г. по конституционно дело № 1/2014г. на КС на Република България разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ е обявена за противоконституционна, като решението на Конституционния съд е влязло в законна сила на 10.08.2014г. Ищецът излага, че съобразно нормата на чл. 22 ал. 4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/ възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт следва да бъдат уредени от органа, който го е приел - в случая Народното събрание, като за същото чл. 88 от Правилника за дейността на 42-то Народно събрание е предвиден двумесечен срок. Посочил е, че подобен закон не е приет към датата на предявяване на исковата молба в съда, като приемането на противоречащ на Конституцията закон и отказът да бъдат уредени неговите последици по реда на чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд са по естеството си противоправно поведение, което е обосновало вреди за дружеството му в размер на внесените за исковия период такси. Изложени са и подробни доводи за допуснато нарушение на правото на ЕС, извършено с въвеждането и приложението на процесната такса от 20 %, регламентирана в нормата на чл. 35а от ЗЕВИ.

Основните фактически твърдения в настоящата искова молба са следните: 1) приет закон от НС, влязъл в сила на 01.01.2014г., въвеждащ задължение за плащане на такси към държавата от задължени субекти, измежду които и ищецът; 2) противоречие на същия закон с Конституцията и обявяването му за противоконституционен с решение на КС, влязло в сила на 10.08.2014г.;

3) заплатени /удържани/ от ищеца суми за тези такси за периода 01.07.2014г. - 31.08.2014г. в размер на исковата сума; 4) неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на последиците от закона;

5) неоснователно получаване на сумите от ответника, а евентуално - причиняване вреди на ищеца в размер на заплатените суми. При тези твърдения ищецът претендира от ответника заплащане на исковите суми като вземане за неоснователно обогатяване, а евентуално като обезщетение за непозволено увреждане.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с главен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сума, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца и евентуален иск по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сума, претендирана като обезщетение за приченени имуществени вреди.

Настоящата инстанция намира, че наведените фактически твърдения и формулирания петитум, с който се претендира връщане на сумата, внесена от ищеца в държавния бюджет по силата на законова норма, която впоследствие е обявена за противоконституционна, обосновава извод за правна квалификация на предявения иск по чл. 55 ал.1 предл. 1-во от ЗЗД. Основанието на иска се базира на твърдението за плащане в полза на държавния бюджет осъществено от ищеца в качеството му производител на електрическа енергия от възобновяеми източници, по силата на законово задължение, установено с разпоредбата на чл. 35 а от ЗЕВИ, както и за последващо прогласяване на нейната противоконституционност. Претендира се връщане на престацията, която ищецът е направил в изпълнение на закон, обявен впоследствие за противоконституционен, поради което счита, че липсва основание за получаването и задържането на полученото. Наведените твърдения за престиране от ищеца в полза на ответника изключва квалификация на спорното право по чл. 59 от ЗЗД. Непрестационната кондикция по чл. 59 от ЗЗД е налице при твърдения, че едно лице получава нещо без правно основание по друг начин, т.е. не чрез престиране от другото лице. Получаването по друг начин означава обогатяване посредством действия на обогатилия се, което от своя страна представлява вмешателство, посегателство върху чужда правна сфера, каквито твърдения обаче ищецът не поддържа като правопораждащи факти на предявената претенция.

Когато частно-правен субект претендира от държавата събраната (удържана) от него такса, внесена в държавния бюджет по закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, правната квалификация на иска е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради обратното действие на решението на Конституционния съд, съдът по иска за неоснователно обогатяване е длъжен да приеме, че в никой момент държавата е нямала основание да я събере. Вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на удържаната такса изключва вземането по чл. 59 ЗЗД (арг. от чл. 59, ал. 2 ЗЗД) /в този смисъл са решение № 91 от 26.08.2021г. по гр.д. № 1489/2020г. по описа на ВКС, Четвърто ГО, решение № 207 от 06.01.2021г. по гр.д. № 4662/2019г. на ВКС, Трето ГО, решение № 184 от 21.01.2021г. по гр.д. № 2686/2019г. на ВКС, Трето ГО, решение № 60054/15.07.2021г. по т.д. № 1802/2019г. на ВКС Първо ТО и др./.

Разпечатката съдържа 25 от 69 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d30164ef-58d6-4d4c-a9c6-8478c6d53796