Определение № 4228 от 26.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4228 гр. София, 26.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20248002100674 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „София Тех Парк“ АД срещу решение № 6304 от 07.12.2023 г. по гр. д. № 6917/2023 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ – „Д“ въззивен състав, с което е отменено решение № 20215049 от 05.12.2021 г. по гр.д. № 22890/2018 г. по описа на Софийски районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което са уважени предявените от ищеца Л. Г. Л. срещу касатора искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Твърди, че по делото не са събрани доказателства досежно обстоятелството, че ищецът страда от исхемична болест на сърцето към момента на връчване на процесната заповед за уволнение. Поддържа, че още в началото на процесното трудово правоотношение, работодателят е поискал, а служителят е представил на 02.01.2013 г. декларация, с която е декларирал, че не страда от посочените в Наредба № 5/1987 г. заболявания. Навежда оплаквания, че първоинстанционният съд не е докладвал допълнителната молба от 24.08.2018 г. и приложеното към нея медицинско свидетелство, с което е удостоверено, че ищецът е лекуван с диагноза „исхемична болест на сърцето“, при което ответникът е лишен от възможността да се запознае с тази допълнителна молба и с медицинското свидетелство, съответно да ги оспори. Поради това счита, че въззивният съд е основал решението си на доказателство, което е останало извън доказателствения материал по делото. Моли 1 обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен нов, с който предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ответник навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд, при проверка на правилността на първоинстанционното решение, служебно да следи за интереса на страна по делото и да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; 2. „Има ли право въззивният съд да основе решението си на доказателство, което е било представено между заседанията пред първоинстанционния съд, но представянето му не е било докладвано от първоинстанционния съд и съответно доказателството не е било прието като доказателство по делото, в производство по събиране на доказателства с осигуряване на процесуалните права и на двете страни в процеса?“, за който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 686 от 09.03.1957 г. по гр. дело № 7/57, IV г.о. на Върховния съд; решение № 3954 от 20.11.1959 г. по гр. дело № 6984/59, I г.о. на Върховния съд и решение № 35 от 01.04.1960 г. по гр. дело № 8/60, ОСГК на Върховния съд, като същевременно намира, че е и от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото; 3. „Изпълнил ли е задължението си работодателят по член 1 алинея 2 от Наредба № 5/1987 г. да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болестите по алинея 1 на същия член от наредбата, когато още при учредяването на съответното трудово правоотношение е поискал такава информация от работника/ служителя и последният я е предоставил чрез декларация, като се е задължил да уведоми работодателя при промяна на обстоятелствата и да предостави медицински документи, удостоверяващи заболяване?“, за който поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради отсъствието на изрична правна уредба и на релевантна задължителна съдебна практика; 4. „При условие, че работникът/служителят се е задължил към работодателя да уведоми работодателя незабавно при заболяване на работника/служителя от някое от заболяванията по Наредба № 5/1987 г., и при условие, че работникът/служителят е задължен по силата на член 2 от Наредбата да представи на работодателя съответните медицински документи, поискани от работодателя чрез поискването на самата декларация, и при условие, че по делото е доказано, че работникът/служителят е разполагал с релевантни медицински документи след по-малко от три месеца от учредяването на трудовото правоотношение и даването на декларацията, но въпреки това не ги е предоставил на работодателя, това поведение на работника/служителя представлява ли добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения на служителя по смисъла на чл. 8 КТ, и в случай, че не представлява добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения на работника/служителя, последният има ли право да черпи права (да се ползва от закрилата по член 333 КТ) от собственото си противоправно поведение (неизпълнението на трудовото му задължение да уведоми 2 работодателя за съответните болести)?“, за който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 246 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 711/2012 г. на ВКС, IV г. о., както и че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и 5. „При условие, че работникът/служителят се е задължил към работодателя да уведоми работодателя незабавно при заболяване на работника/служителя от някое от заболяванията по Наредба № 5/1987 г., и при условие, че работникът/служителят е задължен по силата на член 2 от Наредба 5/1987 да представи на работодателя съответните медицински документи, поискани от работодателя чрез поискването на самата декларация, и при условие, че по делото е доказано, че работникът/служителят е разполагал с релевантни медицински документи след по-малко от три месеца от учредяването на трудовото правоотношение и даването на декларацията, но въпреки това не ги е предоставил на работодателя, това поведение на работника/служителя представлява ли липса на отговор от работника/служителя и съответно - освобождава ли работодателя от задължението да спази процедурата по член 333 КТ?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 66 от 12.02.2014 г. по гр. д. № 5417/2013г. на ВКС, IV г. о.; решение № 60092 от 7.06.2021 г. по гр. д. № 2605/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 1652 от 13.02.2004 г. по гр. д. № 952/2002 г. на ВКС, ІІІ г. о.. Навежда и основанието по чл.

280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в неправилно даден от въззивния съд отговор на горепосочените въпроси.

Ответникът по касационната жалба – ищецът Л. Г. Л. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на същата. Претендира сторените съдебно- деловодни разноски пред ВКС.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е допустима.

По предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1 ,т. 1 – т. 3 КТ, въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът Л. Г. Л. е заемал длъжността „директор на дирекция“ „Техническа“ при ответното търговско дружество, което правоотношение е прекратено на 20.02.2018 г. със заповед № РД-07-471/19.02.2018 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ КТ- поради съкращаване на щата. По спорния по делото въпрос за спазването на формалните предпоставки за уволнението, а именно процедурата по чл. 333 КТ, СГС е посочил, че съгласно императивния чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, в случаите по чл. 328, ал. 1, т. 2, 3, 5, 11 и чл.

330, ал. 2, т. 6 КТ, работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването, а съгласно ал. 2 от същата разпоредба, в случаите по т. 2 и 3 на предходната алинея преди уволнението следва да се вземе мнението и на трудово-експертната лекарска комисия. Съобразил е твърденията на ищеца в исковата молба, според които към датата на уволнението е страдал от исхемична болест на сърцето, която попада в предметния обхват на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ съгласно чл.1,ал.1,т.1 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ (Наредбата). За да 3 докаже тези си твърдения, с молба от 24.08.2018 г. пред първоинстанционния съд, ищецът е представил медицинско свидетелство № 1240/26.03.2013 г. от „ДКЦ-1 Перник“, издадено от ЛКК в състав от трима лекари, в които изрично е удостоверено, че ищецът е лекуван с диагноза „исхемична болест на сърцето“. Въззивният съд е установил, че писменото доказателство е прието от първоинстанционния съд в о.с.з. от 27.09.2018 г. в присъствие на представител на ответника, без последният да го е оспорил - не е оспорено нито авторството, нито съдържанието на документа, като ответникът не е оспорил и наличието на такова заболяване у ищеца. Посочил е, че несвоевременно, едва с отговора на въззивната жалба, ответникът - работодател е оспорил горепосоченото медицинско свидетелство. При тези съображения е приел, че ищецът действително страда от посоченото в медицинския документ заболяване, което е съществуващо към момента на процесното уволнение.

Въззивният съд е намерил, че съгласно трайната практика на ВКС закрилата при уволнение по чл. 333 КТ има обективен характер, като значение има единствено дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът/служителят е страдал от заболяване по чл. 1 от Наредбата. Единственото изключение от това правило касае случаите, при които работникът/служителят умишлено е въвел в заблуждение работодателя, че не страда от такова заболяване. Съдът е счел за установено, че с декларация от 02.01.2013 г., в началото на процесното трудово правоотношение, ищецът е декларирал пред работодателя, че не страда от посочените в чл.1 от Наредбата заболявания, както и че е поел задължение да уведоми работодателя при промяна на някое от декларираните обстоятелства. Намерил е, че представената декларация от 2013 г. е ирелевантна към процесната уволнителна процедура, доколкото е подадена от служителя преди повече от 5 години преди уволнението. Посочил е, че задължение на работодателя е да събере информация от работника/служителя за наличието на релевантни заболявания непосредствено преди извършване на уволнението, като това следва и от граматическото тълкуване на нормата чл. 1, ал. 2 от Наредбата.

Ответникът не е оспорил, че не е изпълнил горепосоченото свое задължение, като липсват и доказателства за това. Затова решаващият съд е заключил, че в конкретния случай нито се твърди, нито се доказва преди извършване на процесното уволнение работодателят да е изискал от служителя информация дали страда от някое от заболяванията, посочени в чл.1, ал.1 от Наредбата, с което не е изпълнил задължението си по чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 КТ и по чл. 1, ал. 2 от Наредбата, което е формално основание за незаконност на уволнението.

Освен това, при установен от доказателствата в процеса факт, че работникът е страдал от заболяване, измежду посочените в чл. 1, ал. 2 от Наредбата - „исхемична болест на сърцето“, е счел, че не е изпълнена процедурата по чл. 333, ал.1 и ал. 2 КТ за изискване на предварително разрешение от Инспекцията по труда и становище на трудово-експертната лекарска комисия. Посочил е също, че ищецът не е предоставил информация с медицински документи, че страда от заболяването не защото умишлено е укрил тази информация, а само защото такава изобщо не му е била поискана от работодателя, въпреки вмененото на последния задължение в този смисъл с императивна правна норма. При направения решаващ извод, че работодателят не е спазил процедурата на чл. 333, ал. 1 и ал. 2 КТ съдът е приел предявените искове за основателни и е отменил процесното уволнение като незаконно, само 4 на това формално основание, без да разглежда трудовия спор по същество.