Решение № 8 от 09.01.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№8 гр. София, 09.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20241800500380 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивни жалби и на двете главни страни в първоинстанционното производство „Т.“ ЕООД и СГС срещу решение № 20113555 от 12.05.2021 г., постановено по гр. д. № 41801/2020 г. по описа на Районен съд – София, с което предявените от „Т.“ ЕООД срещу СГС обективно съединени искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86,, ал. 1 ЗЗД са уважени до размера от 3000 лв. на главния иск, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 22.05.2020 г. до окончателното плащане, а за разликата до пълния предявен размер на главния иск от 20000 лв. същият е отхвърлен /липсва произнасяне в решението - не са изложени мотиви, липсва и изричен отхвърлителен диспозитив - по предявения акцесорен иск за обезщетение за забава върху сумата на главния иск, за която същият е приет за неоснователен; ищецът обаче не е направил искане за допълване на решението в тази част - нито самостоятелно с нарочна молба по чл. 250 ГПК е поискал това от първоинстанционния съд, нито във въззивната жалба се съдържа оплакване в този смисъл, за да се извлече от жалбата воля за иницииране на процедура по чл. 250 ГПК, поради което този порок на първоинстанционното решение не е предмет на настоящата въззивна проверка/. С решението са присъдени разноски на страните съобразно изхода на делото.

Ищецът „Т.“ ЕООД обжалва решението в отхвърлителната част с 1 оплаквания за неправилност и иска отмяната му в обжалваната част и постановяване на друго решение, с което исковете бъдат уважени изцяло и му бъдат присъдени разноски за двете инстанции съобразно уважаването на исковете.

Ответникът СГС обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност и иска отмяната му в обжалваната част и постановяване на друго решение, с което исковете бъдат отхвърлени изцяло, евентуално – обезщетението бъде намалено и му се присъди юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство /искане за присъждане на пълния размер на разноските за първоинстанционното производство при уважаване на жалбата не е направено/.

В срока за отговори на въззивните жалби са постъпили такива и от двете главни страни, като с всеки от отговорите въззивната жалба на насрещната страна е оспорена.

Представителят на контролиращата страна СОП излага становище за неоснователност на жалбата на „Т.“ ЕООД и основателност на жалбата на СГС.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбите са процесуално допустими, а при разглеждането им по същество въззивният съд намира следното:

Жалбата на „Т.“ ЕООД е неоснователна, а жалбата на СГС е основателна по следните съображения:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 2б и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да уважи исковете за размера от 3000 лв. на главния иск и за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, първоинстанционният съд, изхождайки от критериите, установени в практиката на ЕСПЧ, е приел, че делото е разгледано извън разумния срок, както и че /при съобразяване с цитираната вътрешна нормативна уредба и с практиката на ЕСПЧ/ юридическите лица могат да търпят неимуществени вреди, които могат да имат повече или по-малко обективни и субективни основания, като в конкретния случай следва да се държи сметка за репутацията на дружеството, несигурността при вземането на решения, разрива в управлението на дружеството, дестабилизацията и финансовата несигурност, породена от значителния материален интерес на делото, чието разглеждане е забавено, и, макар в по-малка степен, от причинените на членовете на управителните органи тревоги и безпокойство. Приел е също, че тези вреди са презумптивни и не следва да бъдат доказвани от ищеца, като по делото презумпцията за увреждане поради самия факт на разглеждане на делото извън разумния срок не е оборена от ответника, а ищецът не е доказал причиняването на вреди в размер, по-голям от този на презумптивните вреди, които първоинстанционният съд е определил в размера, за който главният иск е уважен.

2

Правилен е /и се споделя от настоящия въззивния съд/ изводът на първоинстанционния съд, че делото, е разгледано извън разумния срок.

Изводът, че юридическите лица могат да търпят неимуществени вреди е съответно да претендират обезщетение за тях е съобразен със съществуваща в този смисъл съдебна практика /на ВКС и на ЕСПЧ/. Тази практика настоящият въззивен състав /и не само той, доколкото практиката на ВКС е противоречива към момента по този въпрос/ намира, че не отчита нито постулатите на класическото право, с които тя е в разрез, нито същността на юридическото лице, което не е реално явление, естествена даденост, а е правно явление, създадено единствено с цел да бъде участник в гражданския оборот, поради което не притежава своя психологическа воля и физически измерения, не формира психо-емоционални възприятия и отношение и поради това не е в състояние да търпи неимуществени вреди, доколкото същите могат да се изразяват единствено или във физически болки и страдания, или в психически и емоционални негативни преживявания по повод някакви събития. Независимо от това становище на въззивния състав предвид наличната практика на ЕСПЧ и факта, че предстои постановяване на тълкувателно постановление на ОС на съдиите от наказателна, гражданска и търговска колегии на ВКС съд и първа и втора колегия на ВАС по въпроса допуска ли обективното ни материално право присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в полза на юридическите лица, което очевидно ще отчете практиката на ЕСПЧ, този извод на първоинстанционния съд също следва да бъде приет за правилен.Въззивният съд обаче намира за неправилен и не споделя извода на първоинстанционния съд, че неимуществените вреди, които юридическото лице в случая може да търпи, изразяващи се в накърнена репутация на дружеството, несигурност при вземане на решения, разрив в управлението на дружеството, дестабилизация и финансовата несигурност, породена от значителния материален интерес на делото, чието разглеждане е забавено, и, макар в по-малка степен, от причинените на членовете на управителните органи тревоги и безпокойство, са презумптивни, поради което не следва да бъдат доказвани, на който извод /доколкото ищецът не е доказал никакви вреди по делото/ се основава крайният извод на първоинстанционния съд, че с оглед принципа на справедливостта за тези вреди се дължи обезщетение в размер от 3000 лв. Както вече се посочи, все още е дискутабилен в съдебната практика самият въпрос дали юридическите лица могат да търпят неимуществени вреди и съответно да претендират обезщетение за тях, поради което няма никакво основание /разумни доводи/ да се приеме, че те могат да търпят т. нар. презумптивни вреди, които не подлежат на доказване. Не е налице и съдебна практика в този смисъл, а прилагането по отношение на неимуществени вреди, твърдени като търпени от юридическо лице, на съществуващата съдебна практика по отношение на презумптивните неимуществени вреди, търпени от физически лица, е немислимо с оглед характера на тези презумптивни неимуществени вреди.

Това са вредите, които, както приема практиката, са търпени винаги от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок - притеснение за развитието на производството и за евентуален 3 негов неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и доверието в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото, каквито вреди очевидно не могат да бъдат търпени от юридическо лице /не се и твърди в случая да са търпени такива от юридическото лице, твърди се, че на членовете на УС са причинени тревоги и безпокойство, а на управляващия и представляващия дружеството е накърнено чувството за справедливост, причинено му е притеснение от развитието и изхода на производството, уронено е доверието му в правораздаването; това обаче са вреди, евентуално търпени от самите физически лица във връзка с участието им в състава на юридическото лице, но не и вреди на юридическото лице/. В тази насока изцяло основателно е изложеното във въззивната жалба на СГС и в отговора, постъпил от него, на въззивната жалба на „Т.“ ЕООД. И доколкото ищецът не е доказал никакви конкретни вреди по делото, то искът му е изцяло неоснователен.

На следващо място не е налице и причинна връзка между твърдените като търпени вреди и забавеното разглеждане на делото предвид резултата от същото - неблагоприятен за ищеца, тъй като исковете му са отхвърлени /при това още от първоинстационния съд, чието решение е потвърдено от въззивния съд, а касационната инстанция не е допуснала до касационно обжалване въззивното решение, като съображенията и на трите инстанции напълно съвпадат/, при което, от една страна, е изключена възможността ищецът да търпи вреди, дължащи се на продължителността на производството, след като положението му е било по-благоприятно преди приключване на производството /доколкото е считал, че е носител на правото, предмет на исковете, и е имал очакване то да му бъде съдебно признато, а с приключване на производството това право му е отречено/, от друга страна, дори да е търпял вреди /примерно от продължилото твърде дълго очакване на краен резултат, бил той и неблагоприятен за него/, то тези вреди се дължат единствено на поведението на ищеца, който е предявил явно неоснователни /видно от самото съдържание на исковата молба, без дори да е необходимо да се извършва преценка на доказателствата/ искове, като ги е поддържал на три инстанции.

Следва да се отбележи, че съдът, разглеждащ иска по чл. 2б ЗОДОВ, не е обвързан от направеното предложение от страна на държавата /чрез упълномощеното от министъра на правосъдието лице/ за плащане на обезщетение в рамките на административното производство по глава ІІІа ЗСВ, тъй като в съдебното производство, образувано по иск по чл. 2б ЗОДОВ, съгласно чл. 7 ЗОДОВ държавата като страна по спорното материално правоотношение се представлява от процесуален субституент – съответния орган на съдебна власт, който е нарушил правото на ищеца /според неговите твърдения в исковата молба/ на разглеждане и решаване на съответното производство в разумен срок, а не се представлява от съда, който разглежда и се произнася по иска по чл. 2б ЗОДОВ. Последният действа в качеството си на решаващ съдебен орган – безпристрастна и независима юрисдикция, която следва да разреши материално-правния спор между страните относно дължимостта и размера на обезщетението, поради което по никакъв начин не 4 би могъл да се разглежда като представител на едната страна по спорното материално правоотношение – държавата, респективно не би могъл да бъде обвързан от направеното предложение от нейна страна за плащане на обезщетение в рамките на административното производство по глава ІІІа ЗСВ или от размера на обезщетението /в случай на извод, че искът е основателен изцяло или частично. Предложението на държавата би могло да се разглежда от съда, разглеждащ иска по чл. 2б ЗОДОВ, единствено като извънсъдебно признание, което следва да се преценява с оглед всички останали обстоятелства по конкретното дело. В случая, обаче, разгледано във връзка с всички обстоятелства, факти и доказателства по делото, това извънсъдебно признание не обосновава извод за основателност на иска по изложените погоре съображения. Не би могло да се мисли и в посока приложение на правилото за невлошаване на положението на лицето, претендиращо обезщетението /ищеца/, тъй като такова правило нито е установено от закона, нито може да се извлече от неговата цел. Лицето, което претендира да е кредитор на държавата за обезщетение за забавено правосъдие, изцяло по своя воля, но и на свой риск е свободно да приеме или не предложеното му обезщетение в рамките на административното производство по глава ІІІа ЗСВ, като в случай, че не го приеме, ако предяви пред съда иска по чл. 2б ЗОДОВ, претендирайки по-голямо от предложеното му обезщетение, рискува както да му бъде присъдено обезщетение в размер, по-малък от предложения му, така и изобщо да не получи обезщетение, ако съдът намери иска по чл. 2б ЗОДОВ за неоснователен и го отхвърли съобразно събраните в съдебното производство доказателства и установените от тях обстоятелства /вж. решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о./.