Решение № 109 от 05.06.2026, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 109 гр. Радомир, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря М.Д.М. като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20251730100731 по описа за 2025 година

Производството е образувано въз основа на искова молба, с която са предявени положителни установителни искове за установяване съществуване на вземания на заявител по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК, с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266 ЗЗД, вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че ответното дружество „С.“ ЕООД е закупувало автомобилни гуми от ищеца „Т. - В.” ЕООД, като е ползвало и предоставени му услуги във връзка с монтаж и демонтаж на автомобилни гуми, за което са издадени фактура № . г. за сумата от 1112,00 лева и фактура № . г. за сумата от 1854,00 лева. Плащането по фактурите следвало да се извърши по банков път с падеж, съответно за фактура с № . г. - на 12.04.2021 г. и за фактура с № . г. - на 03.06.2021 г.

Ответното дружество не изпълнило задължението си да заплати продадените гуми и предоставените услуги и за кредитора „Т. - В.” ЕООД възникнало основание да предприеме действия по събиране на вземането по съдебен ред.

Въпреки проведените многократни разговори и отправените няколко покани, до настоящия момент длъжникът не е заплатил дължимите суми, вследствие на което ищецът подал заявление до Районен съд - Радомир за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК за процесните суми, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 329/2025 г. по описа на РС – Радомир. В рамките на образуваното ч. гр. дело съдът издал заповед за изпълнение на парично задължение № 191/04.04.2025 г., срещу която в срока по чл. 414, ал.

2 ГПК постъпило възражение от ответника, което обуславяло правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия положителен установителен иск.

1

От съда се иска да признае за установено, че ответното дружество „С.“ ЕООД дължи на ищеца „Т. - В.” ЕООД сумата в размер на 2966,00 лева/1516,49 евро, представляваща главница по договор за продажба на автомобилни гуми и предоставени услуги във връзка с монтаж и демонтаж на автомобилни гуми, за което са издадени фактура № . г. и фактура № . г., сумата в размер на 524,20 лева/268,02 евро – лихва за забава за периода от 13.04.2021 г. до 03.04.2025 г. по фактура № . г., сумата в размер на 847,19 лева/433,16 евро – лихва за забава за периода от 04.06.2021 г. до 03.04.2025 г. по фактура № . г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 04.04.2025 г. до изплащане на вземането.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който е оспорил исковата претенция по основание и размер.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

Ищцовото дружество „Т. - В.” ЕООД е подало на 04.04.2025 г. до Радомирския районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК против ответника „С.“ ЕООД за дължими суми по фактура № . г. и фактура № . г., на обща стойност 2966,00 лева.

Въз основа на това заявление било образувано ч. гр. д. № 329/2025 г. на РдРС, в рамките на което в полза на заявителя е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 191/04.04.2025 г. против длъжника и настоящ ответник.

В законоустановения едномесечен срок от връчване на заповедта за изпълнение длъжникът „С.“ ЕООД е депозирал възражение за недължимост на сумите по нея. В едномесечния срок от съобщаването заявителят „Т. - В.” ЕООД е предявил настоящия положителен установителен иск.

По делото като писмени доказателства са приети издадени от ищеца 2 бр. фактури, с получател ответното дружество, както следва: фактура № . г. за сумата от 1112,00 лева с ДДС и фактура № . г. за сумата от 1854,00 лева с ДДС.

По делото са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля В. П., от чиито показания се установява, че ответното дружество е клиент на ищеца „Т. - В.” ЕООД и е закупувало от последния гуми за тежкотоварни автомобили, като е ползвало и услугите на ищеца за монтиране и баланс на закупените гуми.

От заключението по изслушаната по делото съдебно – счетоводна експертиза се установява, че фактура № . г. за сумата от 1112,00 лева с ДДС и фактура № . г. за сумата от 1854,00 лева с ДДС са осчетоводени в счетоводството на ищеца. Същите са включени в дневник за продажби на ищцовото дружество и дневник за покупки на ответника, за което ответното дружество е ползвало данъчен кредит.

Според вещото лице в счетоводството на ищеца не е осчетоводено плащане по процесните фактури. Задължението на ответника към ищеца е в размер на 2966,00 2 лева/1516,49 евро по фактура № . г. и фактура № . г., в които е записан начин на плащане „с платежно нареждане“.

Вещото лице е посочило и че по отношение на процесните фактури счетоводството на ищеца е водено редовно – включени са в дневник за продажби в месеца на издаване на фактурите и са осчетоводени в сметка 411 – клиенти, по партида на контрагента „С.“ ЕООД.

В заключението е посочено и че лихвата за забава за периода от 13.04.2021 г. до 03.04.2025 г. по фактура № . г. е в размер на 524,20 лева, а за периода от 04.06.2021 г. до 03.04.2025 г. по фактура № . г. е в размер на 847,19 лева.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено и съобразно задачите, по които е допусната експертизата.

Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Искът е предявен от процесуално легитимирана страна и при наличието на правен интерес, поради което е процесуално допустим. Правният интерес от воденето му се обосновава с издадена срещу ответника в полза на ищеца заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК относно вземанията, предмет на настоящото производство, срещу която е постъпило възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Искът за установяване на вземането е подаден в преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.

Разгледан по същество, искът е основателен по следните съображения:

В исковата молба се излагат твърдения за наличието на облигационно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на стоки и договор за изработка.

Търговската продажба представлява двустранен договор, който поражда субективни права, респективно задължения и за двете страни по правоотношението. Ето защо всяка страна при тази двустранна обвързаност може да иска от неизправната да престира насрещното си задължение при установяване на точното изпълнение на своето задължение.

Правноорганизационната форма, по която двете спорещи страни са сключили процесния неформален договор за покупко - продажба, определя договарящите като търговци и обуславя търговския характер на сключената между тях сделка - търговска продажба.

Договорът за изработка по своята правна същност представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден договор, като при учреденото от него материално правоотношение за изпълнителя са породени две основни облигаторни задължения – да извърши работата съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея и недостатъци на процесните дейности и да предаде работата на възложителя, а за последния – да приеме (одобри) извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение на изпълнителя - арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 288 ТЗ. Правното действие на процесния договор за изработка попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговци и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ТЗ – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Следователно, проявените юридически факти по повод сключването и изпълнението на процесния договор следва да се субсумират под правните норми, уреждащи търговските сделки.

3

В разглеждания случай и двете дружества са търговци и съгласно чл. 53, ал. 1 ТЗ имат задължение да водят счетоводство, в което да отразяват движението на имуществото на своето предприятие. Съгласно чл. 55, ал. 1 ТЗ редовно водените търговски книги и записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговци за установяване на търговски сделки. Съгласно чл. 182 ГПК вписвания в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото, като могат да служат като доказателство на лицето или организацията, които са водили книгите. В решение № 252/03.01.2013 г. по т. д. № 1067/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 46/06.04.2017 г. по гр. д. № 60140/2016 г. на ВКС, ГК, І г. о., е прието, че фактурата може да бъде приета като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване.

Включването на фактурата в дневника на покупките на ответника, както и фактът, че същият е ползвал данъчен кредит по нея, представляват недвусмислено признание за съществуването на правоотношение по договор за търговска продажба. От заключението по изслушаната по делото съдебно - счетоводна експертиза безспорно се установява, че процесните фактури са включени в дневник за покупки на ответника, за което ответното дружество е ползвало данъчен кредит. Както бе отбелязано вече, съобразно трайната и непротиворечива практика на ВКС, фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба и да установи задължението, ако отразява съществени елементи от съдържанието на сделката. Процесните фактури съдържат необходимите реквизити, доколкото в тях са посочени продавача и купувача, мястото и датата на съставянето им, описание на стоката и нейната цена. Поради това съдът приема, че процесните фактури служат като доказателство за надлежно възникнала облигационна връзка между страните, произтичаща от договор за покупко – продажба.

На следващо място, съдът намира, че след като процесните фактури са постъпили при ответника, той не само не се е противопоставил на обективираната в тях облагаема доставка (извършване на посочените услуги във връзка с монтаж и демонтаж на автомобилни гуми) веднага след нейното узнаване, но и този първичен счетоводен документ е бил включен в дневника на покупките и ответникът е ползвал данъчен кредит по него, като по този начин е признал, че между страните е налице облигационното правоотношение, произтичащо от договор за изработка – арг. чл. 182, изр. 2 ГПК и чл. 55, ал. 1 ТЗ.

С оглед на изложените дотук мотиви и като съобрази заключението на вещото лице, според което в счетоводството на ищеца съществува вземане към ответника за сумата в размер на 2966,00 лева по процесните 2 бр. фактури, съдът намира, че предявената искова претенция за главница в посочения размер е изцяло основателна и като така следва да бъде уважена.

В издадените от ищеца 2 бр. фактури е уговорен конкретен срок за плащане, съответно за фактура с № . г. - на 12.04.2021 г. и за фактура с № . г. - на 03.06.2021 г., поради което следва да се приеме, че ответникът е изпаднал в забава от деня, следващ падежа на 4 просроченото задължение по съответната фактура. Според заключението на вещото лице лихвата за забава е в размера, претендиран с исковата молба, а именно: за периода от 13.04.2021 г. до 03.04.2025 г. по фактура № . г. лихвата за забава е в размер на 524,20 лева, а за периода от 04.06.2021 г. до 03.04.2025 г. по фактура № . г. е в размер на 847,19 лева.

По изложените съображения, съдът приема, че предявените искове са доказани по основание и размер и като такива следва да бъдат уважени.

По разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество направените по делото разноски в общ размер на 882,82 евро за внесена държавна такса, заплатено адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице.