Решение № 1899 от 02.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1899 гр. София, 01.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Хрипсиме К. Мъгърдичян

Членове:

Ваня Н. Иванова

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100507543 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 02.05.2023 год., постановено по гр.дело №3434/2023 год. по описа на СРС, ГО, 46 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.К.Б.“ ЕООД срещу Б. Й. К. искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 661.40 лв.

– главница по договор за потребителски кредит №5010025533 от 20.11.2014 год., сумата от 848.56 лв. – възнаградителна лихва за периода от 10.10.2015 год. до 10.02.2017 год., сумата от 459.66 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 10.02.2017 год. до 29.09.2022 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.09.2022 год. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК по ч.гр.дело №52892/2022 год. по описа на СРС, ГО, 46 с-в; отхвърлен е и предявения от „П.К.Б.“ ЕООД срещу Б. Й. К. осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал.

1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 1 695.18 лв. – възнаграждение за закупен пакет от услуги, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове за главница до размера от 1 731.46 лв. и за възнаградителна лихва в размер на 848.56 лв., е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД.

Жалбоподателят поддържа, че сключеният между страните договор за потребителски кредит 1 напълно отговарял на законовите изисквания и съдържал всички изискуеми реквизити на ЗПК. Към момента на подписване на процесния договор за потребителски кредит от страна на ответника всички полета били попълнени, в това число и параметрите на кредита, включително и данните за закупения пакет допълнителни услуги. В договора ясно била посочена методиката на формирания годишен процент на разходите /ГПР/. В случая била спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като страните били уговорили глобален фиксиран размера на годишния лихвен процент, като последният бил ясно посочен, както и точния размер на дължимите суми от длъжника. Видно било от данните по делото, че ответникът предварително бил посочил параметрите на желания от него кредит и съответно бил запознат с опционалните възможности, които предоставяло дружеството. Длъжникът бил приел по свое усмотрение закупуването на допълнителни услуги. Предоставянето на допълнителни услуги не било задължително за отпускането на кредита. Неправилен бил изводът на СРС, че сключването на споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги се явявало задължително условие за отпускане на заем. В тази връзка следвало да се има предвид т. 14 от ДР на ЗПК. С договора за предоставяне на услуга изпълнителят поемал задължение да извърши конкретни действия срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като тези действия обикновено били фактически, а не правни. Законът – чл.

9, ал. 1 ЗПК, допускал уговарянето на такива услуги. Тази възможност през клиента се явявала опционална. Предоставянето на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, било легално уредено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, като ал. 4 на същата предвиждала, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.

Ал. 2 и ал. 3 на чл. 10а ЗПК изрично постановявали, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, и не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. В процесния договор за потребителски кредит обаче изрично било посочено, че изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия.

Следователно разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представлявали част от общите разходи по кредита, съответно не следвало да се отчитат при изчисляването на ГПР. В процесния договор подробно били посочени размерът на отпуснатата сума, размерите на ГПР и годишния лихвен процент, лихвеният процент на ден, дължимата сума по кредита, размерът на възнаграждението по закупени допълнителни услуги, общото задължение по договора и размерът на месечните вноски. Информацията била предоставена на разбираем език и подробно – относно всяка сума, която формира крайното задължение по договора. В чл. 5.2 от Общите условия, които били неразделна част от договора и били подписани на всяка страница от длъжника, подробно било посочено какво включва годишният процент на разходите, дали подлежи на промяна и в какви валута и курс се отпуска сумата по заема – виж § 1 от ДР на ЗПК. Следвало да бъде отчетена и разликата между уговорени допълнителните услуги по договори за потребителски кредит, в случаите, в които ползването им било условие за предоставянето на кредит, и в случаите, в 2 които ползването на такива услуги не било условие за предоставяне на кредита. Кредиторът можел свободно да предоставя, срещу заплащане, допълнителни услуги, различни от основните по договора за кредит, доколкото предлаганите допълнителни услуги не касаели действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Услугата за „отлагане и намаляване на вноски“ не попадала в така въведеното ограничение, тъй като не касаела нито усвояването на кредита, нито неговото управление. Предвид нормите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общият разход по кредита за потребителя бил разход, който: 1/ бил пряко свързан с договора за потребителски кредит; 2/ трябвало да бъде заплатен от потребителя, т.е. този разход бил задължителен; 3/ включвали се и разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга било задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат от прилагането на търговски клаузи и условия.

Тези правила в ЗПК възпроизвеждали правилото на чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, дефиниращо понятието „общ разход по кредита за потребителя“. Допълнително разяснение на тази дефиниция давала т. 22 от Преамбюла на същата Директива. В настоящия случай, сключвайки допълнителното споразумение, кредитополучателят си бил осигурил възможност във всеки един момент да поиска извършването на някоя или на всички предоставени с допълнителното споразумение услуги, но сключването на това допълнително споразумение не било условие за сключване на договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните условия. Таксата за предоставяне на услугата „отлагане и намаляване на вноски“ не отговаряла на нито една от характеристиките на общ разход по кредита, поради което не представлявала такъв разход и не следвало да участва във формирането на размера на общите разходи по кредита за потребителя, респ. в размера на ГПР по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаграждението, платимо от потребителя за допълнителните услуги, не било задължителен разход, а се заплащало само ако потребителят бил поискал да се ползва от тях. С предоставянето на тези допълнителни услуги, клиентите на ищеца, които били решили да ги ползват, били сигурни, че в случай на невъзможност да заплатят задължението си, нямало да се пристъпи незабавно към предсрочна изискуемост. В този смисъл не било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, обуславящо нищожност на договора за кредит. Нямало нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следвало да се посочи, че въпросът дали предвидените в договора допълнителни услуги следвало да бъдат включени в ГПР бил относим към действителността на тази клауза, а не договора за кредит като цяло, което било предвидено изрично в разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК. В ЗПК изчерпателно били изброени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не можело да се заменят и тълкуват разширително. Жалбоподателят сочи, че относително осведомен потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници, можел без затруднение да прецени напълно точно последиците от сключването на договора за кредит. Към момента на сключване на договора за кредит потребителят разполагал с пълна информация относно характеристиките на кредитните продукти на ищеца, с която бил разполагал и на преддоговорния етап. Допълнително информацията относно отношенията по конкретния договор се разяснявала на потребителите от 3 кредитните експерти на ищеца. Съгласно чл. 26 ЗЗД, нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителни правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. От друга страна предвид действителността на договора, не следвало да се приложат последиците на чл. 22 и чл. 23 ЗПК. Предвид прогласената недължимост на претендираното с искова молба възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, на ищеца се дължали неизплатените главница и договорно възнаграждение. Поради това от първоначално претендираната главница в размер на 2661.40 лв. следвало да се приспадне единствено платеното по закупения пакет допълнителни услуги в размер на 929.94 лв., поради което дължима остава главница в размер на 1 731.46 лв. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата Б. Й. К. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото, че на 20.11.2014 год. между „П.К.Б.“ ЕООД, от една страна, като кредитор и Б. Й. К., от друга страна, като кредитополучател, е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на договора/ при Общи условия /които са приети като доказателства по делото/. По силата на сключения договор ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 3 500 лв., а последният се е задължил да я върне, ведно с възнаградителна лихва в размер на 41.17 % /фиксиран годишен лихвен процент и лихвен процент на ден 0.11 %/ – при уговорен годишен процент на разходите – 49.90 %, на 24 месечни вноски, всяка от които в размер на 216.37 лв., при общо дължима сума по кредита от 5 192.88 лв., като съобразно погасителния план към договора 4 първото дължимо плащане следвало да се осъществи на 03.01.2015 год., а последното – на 03.12.2016 год. При закупуване на пакет от допълнителни услуги кредитополучателят се задължил да заплати разсрочено и възнаграждение в размер на 2 625.12 лв., в който случай размерът на всяка от месечните погасителни вноски бил 325.75 лв. /от които 109.38 лв. – размер на вноската по закупения пакет допълнителни услуги/, при общо задължение от 7 818 лв.