Решение № 171 от 28.07.2025, Районен съд - Левски

РЕШЕНИЕ

№ 171 гр. ЛЕВСКИ, 28.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стойка Г. Манолова Стойкова при участието на секретаря Янка Д. И. като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско дело № 20254410100006 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит №5961547; и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне сумата от 50 лв., представляваща престирана от него сума без основание.

В РС – Левски е постъпила искова молба от Н. Л. Н., ЕГН **********, с адрес: ****, чрез ЕАД Е. И., булстат ****, ****, срещу: „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от Д.С.Д..

В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил с ответното дружество договор за кредит №5961547, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 1500,00 лева.

Договорът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: физическо лице - поръчител, което да отговаря на определените изисквания: да е навършило 21 г., да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заематели поръчител по друг договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по - лош от „Редовен", или банкова гаранция. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на 1 условията, визирани в договора, същият дължал неустойка, която той следвало да престира заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала вноска за неустойка, с която неустойка падежното вземане нараствало значително.

Твърди се, че преценката за действителността на клауза за неустойката следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09.

Твърди се, че неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, както и че предвидената неустойка в размер почти равен на заетата сума, е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя - в противоречие със задължението за договаряне, съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Предвидени били ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение: за кредит от 1500,00 лева, заемателят се е задължил да осигури поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-малко 1000,00 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума.

Ограничение в процесния договор за заем бил налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват- само физически лица. Гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход поне 1000,00 лева, която трябва да произтича само от сключен безсрочен трудов договор. Счита, че така небанковата финансова институция поставила неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Твърди се, че неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита, че по същество тя е добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно. Съгласно договора за заем, същият дължал такса експресно разглеждане, която заобикаляла закона. Таксата за експресно разглеждане била във фиксиран размер; липсвала каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. В предложението за сключване на договор за паричен заем не бил посочен размерът на таксата за експресно разглеждане на документи, което означавало, че ищецът не е запознат с размера на предвидената такса преди самото сключване на договора, с което навежда довод, че на основание чл. 144, т. 9 ЗЗП клаузата е неравноправна. Счита, че клаузите не са уговорени индивидуално, тъй като е изготвена предварително. Предвидената клауза имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, като с нея се 2 целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, като тази такса, представлявала скрит разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита, и с нея се целяло реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че поради невключването на такса експресно разглеждане и неустойка в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора и представлявал „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Сочи, че нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изиск‐ ванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл.

11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита.

Искането е съдът да прогласи нищожността на договор за паричен заем № 5961547, като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11 от ЗПК, както и да осъди ответното дружество да върне сумата от 50,00 лева, съставляващи престирани от него в парични плащания без основание.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от страна на ответника.

Ответникът оспорва изцяло предявените от Н. Л. Н. искове.

Прави възражение за нередовност на исковата молба на основание чл.

127, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК, поради несъответствие между петитума и обстоятелствената й част, доколкото в обстоятелствената част били въведени твърдения за нищожност на договора за кредит; ищецът заявявал в произволен ред няколко основания, поради които счита клаузите за заплащане на неустойка и такса за експресно разглеждане от процесния договор за паричен заем за нищожни, без да посочи дали същите са заявени в условията на евентуалност, както и поредността, в която да бъдат разгледани.

Ответникът намира исковата молба за нередовна на основание чл. 127, ал.2 от ГПК, тъй като ищецът не е представил заверено копие от цитирания от него договор за кредит № 5604566/16.04.2020 г.

Посочва, че процесният договор бил съставен в два екземпляра, като единият бил представен на заемателя, и същият разполагал с документа.

Становище по основателността на исковете - оспорва исковете по основание и размер, като счита, че са неоснователни по изложените в настоящия отговор подробни съображения.

По отношение твърдението на ищеца, че договорката за неустойка е нищожна – посочва, че процесната неустойка била начислена в резултат на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция, че предназначението й било е да обезщети евентуалните вреди от 3 неизпълнението на договора - пропуснати ползи - пропуснатата сигурна възможност за печалба, в случай, че получи в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, като ответникът счита, че фактическият състав, който следвало да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор били налице, поради което неустоечните задължения били валидно възникнали. Позовава се на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, че неустойката следва да е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Ищецът получил и усвоил сумата по Договора без предварително да е дал каквато и да е гаранция за връщането й.

Относно позицията на ищеца, че неустойката е уговорена в нарушение на добросъвестността, намира, че тя е лишена от мотивировка, тъй като липсва конкретика досежно конкретен морален принцип, който да е бил накърнен.

Счита констатациите на процесуалния представител на ищеца, че ответното дружество е поставило неизпълними изисквания по предоставяне на предвидените в Договора обезпечения, били необосновани и не отговаряли на истината. С подписването на договора, ищецът се е запознал с изискванията, касаещи представяне на обезпечения под формата на поръчителство или банкова гаранция. Заемателят по договора за потребителски кредит разполагал с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, за която ищецът също е бил информиран чрез СЕФ и от текста на самия Договор. Не споделя тезата на ищеца че неустойката, кумулирана към погасителните вноски, водела до скрито оскъпяване на кредита и по същество е „добавка към възнаградителната лихва“, при подробни съображения. Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга – ползването на парични средства – и поради това той бил свободен да определи какъв да е нейният размер. ЗПК не въвеждал лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, бил ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва, като в настоящия случай ответното дружество спазило това ограничение.

Посочва се в отговора на исковата молба, че към датата на сключване на договора договореният ГПР в конкретния случай не надвишавал 50%, т. е. е в рамките на допустимата в закона граница.

Несъстоятелна била ищцовата позиция за липса на еквивалентност между размера на таксата и извършената услуга. Експресното разглеждане на документи нямало задължителен характер, с което обстоятелството ищцата е 4 бил запозната, но в случая е избрала доброволно да ползва тази услуга срещу заплащане на такса.

По отношение твърденията на ищеца, че „клаузата е неравноправна, не била уговорена индивидуално и е нищожна, на основание чл.146 от ЗЗП“ ищецът не навеждал никакви доводи в тази връзка.

По отношение на твърденията на ищеца, че договорът за паричен заем е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, изразява становище, че в процесния договор бил посочен фиксиран годишен лихвен процент по кредита, уговорен бил срок на договора, съдържал и условия за прилагането му, поради което не било нарушено правилото на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК. В сключения договор бил посочен фиксиран ГЛП, като при положение, че лихвеният процент бил точно фиксиран в договора и ясен за страните, то не можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК.

Що се касае до тезата, че процесният договор противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК излага становище, че в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК законодателят предвидил изискването за посочване на ГПР по кредита, както и на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, което изискване в случая било спазено.

Налице била пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент и таксата за експресно разглеждане не представлява скрито възнагражедние.