Решение № 3264 от 21.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3264 гр. София, 20.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: И.ка И.ова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от И.ка И.ова Въззивно гражданско дело № 20221100505383 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.

С решение № 1436 от 24.02.2022 г., постановено по гр. д. № 56828/2021 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав, е отхвърлен предявеният от И.

З. З. срещу Х. Г. К. иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД вр. с чл.86 ЗЗД – за заплащане на сумата от 400 лв. – главница по договор за заем от 02.11.2016 г., сумата от 50 лв. -мораторна лихва за периода 01.08.2017 г. – 01.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главината от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца И. З. З., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на процесуалния закон. Счита, че е необоснован изводът на решаващия съд, че е представен неподписан документ. Твърди, че по делото е представен подписан от ответницата саморъчно документ, в който е заявила, че е получила от ищеца сумата от 400 лв., като е посочила задължението й да върне сумата до 31.01.2016 г., като саморъчно е изписала своето име под текста, което счита, че съставлява подписване на документ. С писмения отговор на исковата молба ответницата не е оспорила авторството на представения документ, а е оспорила получаването на сумата, както и че не го е подписала. От съдържанието на представения документ се установява получаването на процесната сума. Поддържа, че решаващият съд неправилно е приложил разпоредбите на чл.77 ЗЗД и чл.240, ал.1 ЗЗД. Тъй като съдът неправилно е възприел като оспорване на авторството на представената по делото разписка направените оспорвания в отговора на исковата молба, съдът 1 е достигнал до необосновани и неправилни изводи. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответницата Х. Г. К., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че представената по делото разписка не е документ, тъй като не отговаря на изискванията за такъв. Задължителен реквизит на всеки документ е подпис, какъвто в случая липсва. Положеният подпис изпълнява двояка функция – да удостоверява авторството на документа и да удостовери получената сума. В случая счита, че не е ясен поводът за изготвяне на текста, нито е налице разписка за получаване на паричната сума. Моли съда да потвърди обжалваното решение.

Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:

СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове съответно с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 02.11.2016 г. ответницата е получила от него сумата от 400 лв., дадена на заем, като се задължила да върне сумата до 31.01.2017 г. за сключения договор съставили разписка. Въпреки многократните подсещания и покани ответницата не е върнала заетата сума. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 400 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, 50 лв. – мораторна лихва от 31.01.2017 г. до завеждане на делото. Претендира сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответницата оспорва предявения иск. Твърди, че не е получавала посочената в исковата молба сума от ищеца. Счита, че от представената по делото бележка не може да се изведе заключение за наличието на каквито и да било отношения между страните. Действително по това време е имала нужда от парични средства, но ищецът й поставил неизпълнили условия, поради което не взела парични средства от него. Впоследствие започнал да я преследва, отправял й заплахи, че ще съсипе живота й. Многократно е виждала представената по делото бележка, но тя не носи нейния подпис, нито са описани парични средства, предоставени от ищеца в нейна полза. В случай, че беше получила исковата суми, би положила подпис за това. За да има характера на разписка, представената бележка следва да е подписана, което в случая не е сторено. Счита, че с поведението си не е дала повод за завеждане на делото. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.

В първото редовно открито съдебно заседание по реда на чл.143, ал.2 ГПК ищецът е пояснил, че представената по делото разписка е изцяло написана от длъжника – ответницата по делото. Същата е изписала ръкописно текста и имената си. Липсата на подпис счита, че не променя факта на получаване на процесната сума.

По делото е представено ръкописно изявление, съгласно което на 02.11.2016 г. е получена от И. З. З. с посочен ЕГН, сумата от 400 лв., посочена цифром и словом, необходими за лични нужди. Сумата се задължава да 2 върне до 31.01.2017 т. След това изявление са посочени трите имена на ответницата, нейният ЕГН, както и номер на лична карта. След това липсва положен подпис от лицето, от което изхожда изявлението.

Във въззивното производство е представено постановление на СГП от 20.04.2021 г., с което е оставена без уважение жалбата на И. З. З. срещу постановление на СРП от 13.01.2021 г. за отказ за образуване на досъдебно производство по пр. пр. № 45540/2020 г. по описа на СРП и е потвърдено постановление на СРП от 13.01.2021 г. за отказ за образуване на досъдебно производство по пр. пр. № 45540/2020 г. по описа на СРП. В мотивите на постановлението са обсъдени извършените процесуални действия, като е посочено, че са снети сведения от И. З., в които е потвърдил изложеното в заявлението. Посочено е, че са снети обяснения от Х. К., в които същата е заявила, че действително е взела сумата от 400 лв. от З., като впоследствие същата била опростена.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално допустимо.

В нормата на чл.240, ал.1 ЗЗД е регламентирано, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Спори се между страните в производството относно значението на представеното по делото ръкописно изявление от 02.11.2016 г. и съответно дали сумата от 400 лв. е предадена от ищеца на ответницата.

В разглеждания случай представеното ръкописно изявление от 02.11.2016 г. не е подписано от лицето, което го е съставило, поради което спрямо него не може да намери приложение нормата на чл.180 ГПК, съгласно който частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. В случая липсва подпис от автора на изявлението.

Действително след изявлението е посочено името, ЕГН и лична карта на ответницата. Това обаче не е сторено по начин, който да обоснове еднозначен извод, че посоченото лице е авторът на документа – липсва изрично изявление в този смисъл; налице е възможност това да предварително съставен проект на документ във връзка с водене на преговори за сключване на договор за заем, който впоследствие не е сключен и др.

Поначало недописаният документ не е лишен от правно значение. За да може същият да установи релевантни за спорното право факти, удостоверени в него, следва да се установи кой е авторът на този документ. В доказателствена тежест на страната, която се позовава на неподписаният документ, е да докаже от кого изхожда същия. По делото не са ангажирани 3 доказателства в тази насока. Същевременно с писмения отговор на исковата молба ответницата не е заявила признание, че изявлението, направено на 02.11.2016 г., изхожда от нея и вярно удостоверява описаните фактически обстоятелства. Напротив, същата своевременно е оспорила с депозирания писмен отговор на исковата молба получаването на процесната сума – обстоятелство, удостоверено в представения неподписан документ. Съгласно разясненията, дадени с решение № 211 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 388/2012 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, което е съобразено от решаващия съд, неподписаният частен документ може да бъде доказателство, като съдът преценява доказателствената му сила свободно, по вътрешно убеждение и с оглед на всички данни по делото. Ако авторството на документа не е предмет на спор между страните, съдът би следвало да го признае за безспорен с доклада по чл.146, ал.1, т.3 ГПК. В случая е налице спор между страните относно авторството на изявлението, поради което решаващият съд не е признал за безспорен този факт с изготвения доклад по делото по посочения процесуален ред.

Договорът за заем е реален по своя характер, тъй като елемент от фактическия му състав е предаването в собственост на заетата сума срещу съгласието на насрещната страна за връщането й. При предявен иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да установи, че е дал претендираната сума на насрещната страна заетата сума срещу поето насрещно задължение за връщане на същата (решение № 50080 от 10.05.2023 г. по гр. д. № 2288/2022 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 128 от 18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г. на ВКС, III ГО, решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр. д.

№ 171/2012 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 128 от 18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.

Във въззивното производство жалбоподателят е ангажирал постановление на СГП, с което е оставена без уважение жалбата на И. З. З. срещу постановление на СРП от 13.01.2021 г. за отказ за образуване на досъдебно производство по пр. пр. № 45540/2020 г. Този акт на СГП не се ползва с обвързваща гражданския съд сила. Същият съставлява диспозивитен документ, съставен при извършване на контрол за законосъобразност на обжалваното постановление на СРП и като такъв обективира изводите на постановилия го прокурор от СГП в тази насока. Позоваването в мотивите на постановлението, че Х. К. е дала обяснения, в които е заявила, че е взема сумата от 400 лв. от З., като в последствие същата й била опростена, не съставлява доказателство за възникване на заявеното от ищеца договорно правоотношение между страните. По делото не са ангажирани самите изявления, направени от Х. К., за да се извърши обоснована преценка дали същите съставляват извънсъдебно признание на неизгоден факт за страната, както и значението му за спора.

По изложените съображения въззивният съд счита, че са обосновани изводите на решаващия съд, че ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да докаже по делото наличието на валидно сключен договор за заем с ответницата за сумата от 400 лв., поради което предявеният иск за връщане на тази сума се явява неоснователен.

С оглед акцесорния характер на иска за заплащане на мораторна лихва, същият се явява неоснователен.

4

Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.

По разноските по производството:

Ответницата по жалбата претендира сторените във въззивното производство разноски. Същата не е ангажирала доказателства относно техния размер, поради което такива не следва да й се присъждат.