Решение № 17039 от 19.09.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17039 гр. София, 19.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 72 СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: БОРЯНА СТ. ШОМОВА СТАВРУ при участието на секретаря ИНА М. КИРИЛОВА като разгледа докладваното от БОРЯНА СТ. ШОМОВА СТАВРУ Гражданско дело № 20241110176961 по описа за 2024 година

Ищецът Б. К. Л., ЕГН **********, твърди, че работил при ответника „И. П. С.“ ООД, ЕИК ********* /с предишно наименование „С. К.“ ЕООД/ по трудов договор № 17/12.07.2022 г., прекратен без предизвестие от работодателя, по силата на който изпълнявал длъжността „Бояджия превозни средства“ на 8-часов работен ден, с основна заплата в размер на 1200 лв. и основен платен годишен отпуск – 20 дни и месторабота - гр. София. Твърди, че с Допълнително споразумение № 10/15.07.2022 г. към посочения трудов договор, правоотношението е изменено по взаимно съгласие на страните, като считано от 16.07.2022 г. до 31.12.2022 г., местоработата на работника е изменена от гр. София в гр. Нойвид – Германия, с основна заплата 16 евро на час. Същия ден е сключено и Писмено споразумение, с което са потвърдени уговорките между страните относно продължителността на работния ден /8 ч./, без извършване на извънреден труд и със ставка на час – 16 евро. Твърди се, че уговореното възнаграждение за договорените часове е 5476,32 лв. със срок на командировката 169 дни - от 16.07.2022 г. до 31.12.2022 г. Ищецът твърди, че следващата година отново бил командирован в Германия, за която командировка не е сключвал споразумение. Работодателят представил допълнително споразумение № 90/31.10.2023 г. за командироване в Германия, гр. Нюмюнсер, за периода от 1.11.2023 г. до 10.2.2024 г., с договорено възнаграждение 4694,40 лв., с продължителност на дневно работно време - 8 часа, като ищецът оспорва авторството на подписа му, положен върху това споразумение, тъй като не го е подписвал и отношенията между страните следва да се уреждат съгласно предходното споразумение /с възнаграждение в размер на 5476,32 лв./, съответно намира, че за периода на втората командировка /1.11.2023 г. – 10.2.2024 г./ е дължима разликата от 781,92 лв. на месец или общо сумата от 2 606,40 лв., която претендира. На следващо място се твърди, че работодателят е представил молби за ползване 1 на платен и неплатен годишен отпуск, които ищецът нито е виждал, нито е подписвал.

Посочва, че при извършена от Инспекцията по труда проверка по негов сигнал, работодателят представил молби и заповеди за ползване на неплатен годишен отпуск за периодите 3.1.2023 г. – 31.1.2023 г. /21 работни дни/, 1.2.2023 г. – 13.2.2023 г. /9 работни дни/, 8.2.2024 г. – 29.2.2024 г. /16 работни дни/, което време се признава за трудов стаж и за периодите 14.2.2023 г. – 28.2.2023 г. /11 работни дни/, 2.5.2023 г. – 31.5.2023 г. /20 работни дни/, 1.6.2023 г. – 30.6.2023 г. /22 работни дни/, 3.7.2023 г. – 31.7.2023 г. /21 работни дни/, 1.8.2023 г. – 31.8.2023 г. /23 работни дни/, което време не се признава за трудов стаж. Ищецът твърди, че за периода на полагане на труд при ответника (12.07.2022 г. – 12.04.2024 г.) е имал право на 28 дни платен годишен отпуск, като в хода на проверката работодателят представил молби за платен годишен отпуск, също неподписани от него, касаещи следните периоди:

14.12.2022 г. – 30.12.2022 г. /10 работни дни/, 15.12.2023 г. – 29.12.2023 г. /8 работни дни/, 2.1.2024 г. – 3.1.2024 г. /2 работни дни/, 5.2.2024 г. – 7.2.2024 г. /3 работни дни/, 1.4.2024 г. – 9.4.2024 г. /7 работни дни/. Твърди, че за периода на трудовото правоотношение не е ползвал отпуск и че през всички 143 дни неплатен отпуск е полагал труд извън периодите на двете командировки, т.е. заплащането следвало да се изчисли съгласно трудовия договор в размер на 1200 лв., или за всички отработени дни дължима е сумата от 7793,50 лв. възнаграждение, чието плащане претендира. Ищецът твърди, че не е използвал платен годишен отпуск, поради което и с оглед прекратяването на трудовото правоотношение, ответникът му дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 23 дни, на основание чл. 224 КТ, което възлиза на сумата от 1254,50 лв., изчислена по реда на чл. 177 КТ, при условията, при които ищецът е работил през месец март 2024 г. Ищецът поддържа и че по време на командировките в Германия /и за двата периода/ е полагал извънреден труд в рамките на 10 часа за дните от понеделник до петък, а в събота /почивен ден/ - 6 часа, т.е. за периода 16.7.2022 г. – 31.12.2022 г. ищецът е отработил 220 часа извънреден труд в дните от понеделник до петък /за което се дължи сумата от 3442,31 лв./ и 132 часа извънреден труд през почивните дни /за което се дължи сумата от 3102,40 лв./, или общо 6544,61 лв. възнаграждение на основание чл. 262 КТ за положен извънреден труд, което претендира.

Относно втората командировка /1.11.2023 г. – 10.2.2024 г./, ищецът твърди, че е работил 10 часа извънредно през делничните дни /понеделник – петък/ и 6 ч. в почивни дни /събота/, като през периода на тази командировка, часовете извънреден труд за дните от понеделник до петък възлизат на 90 часа /1408,18 лв./, а за съботните дни – 54 часа /1269,16 лв./ или му се дължи общо 2677,34 лв. възнаграждение за положен извънреден труд, което претендира да му се заплати. Ищецът претендира и обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 1200 лв. /една брутна заплата/, тъй като в трудовия договор не е уговорен срок за предизвестие, ищецът счита, че дължимото обезщетение е за период от 30 дни съгласно чл. 326, ал. 2 КТ. Ищецът моли да се осъди работодателят да му плати дължимите възнаграждения и обезщетения ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира и лихви върху посочените главници, както следва – 331,29 лв. за периода 26.12.2023 г. – 27.12.2024 г. върху главницата от 2 606,40 лв. за трудово 2 възнаграждение, дължимо за периода 1.11.2023 г. – 10.2.2024 г.; 620,69 лв. за периода 1.6.2024 г. – 27.12.2024 г. върху вземането за възнаграждение от 7793,50 лв. /по отношение на последно посочената претенция, съдът счита, че е сезиран с иск за вземане от трудово възнаграждение, доколкото ищецът сочи, че през времето, в което без негово съгласие му е разрешено ползване на неплатен отпуск, същият е полагал труд/; 99,91 лв. за периода 1.6.2024 г. – 27.12.2024 г., начислена върху вземането за неизползван платен годишен отпуск в размер на 1254,50 лв.; 2 151,36 лв. за периода 26.8.2022 г. – 27.12.2024 г. върху възнаграждението за положен извънреден труд в размер на 9 221,95 лв.; 95,57 лв. за периода 1.6.2024 г. – 27.12.2024 г. върху обезщетението за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие от 1200 лв. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор. Не оспорва сключването на трудов договор № 17/12.07.2022 г., по силата на който ищецът заемал длъжността „бояджия превозни средства“, при 8-часов работен ден и основно трудово възнаграждение в размер на 1 200 лв., както и че с допълнително споразумение № 10/15.07.2022 г., работното място на ищеца е променено – в гр. Нойвид, Германия, за периода от 16.07.2022 г. до 31.12.2022 г., с основно трудово възнаграждение от 16 евро на час. Сочи, че трудовото правоотношение е било прекратено по взаимно съгласие, считано от 12.04.2024 г., за което ищецът отправил предложение до ответника от 10.04.2024 г., поради което последният издал заповед № 62/11.04.2024 г. Оспорва твърденията на ищеца, че за втората командировка е следвало да се прилагат параметрите от допълнителното споразумение № 10/15.07.2022 г., сключено във връзка с първата командировка, в частта относно размера на възнаграждението, съответно счита, че не дължи сумата от 2 606,40 лв. Оспорва и твърденията, че по време на периодите, в които ищецът е следвало да ползва отпуск, същият е полагал труд. В тази връзка поддържа, че след като не е полагал труд, няма право на възнаграждение. Посочва, че при сключване на трудовия договор, страните се уговорили, че същият е изцяло за работа в Германия чрез командироване, като в случаите, в които такова не е налице, работниците и служителите следвало да ползват отпуск /платен или неплатен/, като алтернатива на прекратяване на трудовия договор поради спиране на работа за повече от 15 дни. Твърди, че няма обект в България, в който да се извършва дейност, поради което не е налице обективна възможност ищецът да полага труд извън времето, през което е бил командирован. Оспорва претенциите за обезщетение за неизползван отпуск, както и тези за извънреден труд с оглед уговореното да не се полага извънреден труд. Твърди, че за периодите 14.12.2022 г. – 31.12.2022 г., 15.12.2023 г. – 29.12.2023 г., 2.1.2024 г. – 3.1.2024 г., 5.2.2024 г. – 9.4.2024 г. ищецът е ползвал платен годишен отпуск. Оспорва претенцията за обезщетение поради прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие с твърдението, че трудовият договор е прекратен по взаимно съгласие. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на делото са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ, чл. 262, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 150 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл.

86 ЗЗД.

3

Безспорно е по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № 17/12.07.2022 г., по който ищецът заемал длъжността „бояджия превозни средства“ при 8-часов работен ден и основно трудово възнаграждение в размер на 1 200 лв., както и че с допълнително споразумение № 10/15.07.2022 г., работното място на ищеца е променено – в гр. Нойвид, Германия, за периода от 16.07.2022 г. до 31.12.2022 г., с основно трудово възнаграждение от 16 евро на час. Представено е и допълнително споразумение № 6/15.07.22 г., с което мястото на работа по трудовия договор е изменено от гр. София в гр. Нойвид за периода от 16.7.22 г. до 31.12.22 г. с основна заплата в размер на 5476.32 лв.

С допълнително споразумение № 89 от 26.10.23 г. мястото на работа отново е променено в гр. София с основно възнаграждение 1200 лв.

По отношение на представените допълнително споразумение № 90 от 31.10.23 г. за изменение на трудовия договор от месторабота в София на месторабота в Германия с основна заплата 4694.40 лв. считано от 1.11.23 г., и молби от 30.12.22 г., 31.1.23 г., 28.4.23 г.,31.5.23 г.,30.6.23 г., 31.7.23 г., 14.12.23 г., 29.12.23 г.,2.2.24 г.,7.2.24 г.,29.3.24 г., за ползване на неплатен отпуск в периодите 3.1.23 г.-28.2.23 г.,2.5.23-31.8-23 г., 15.12.23 г.-29.12.23 г.,2.1.24-3.1.24 г.,5.2.24 г.-29.2.24 г.,1.4.24 г.-9.4.24 г., е открито производство по оспорване на авторството им, което оспорване е основателно предвид заключението на съдебнопочерковата експертиза, че подписите върху тях за работник/служител не са положени от Б.

Л.. Като неистински, тези документи се изключват от доказателствата по делото – чл. 194 ГПК.

Представена е молба от 10.4.24 г. от ищеца за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325 КТ считано от 12.4.24 г. Работодателят издал заповед № 62/11.4.24 г. за прекратяване на трудовия договор считано от 12.4.24 г. по взаимно съгласие, връчена на ищеца на 11.4.24 г.

В писмо от Дирекция Инспекция по труда гр. София във връзка с извършена проверка по сигнал на ищеца е отразено, че въз основа на представените документи - отчетни форми за явяване на работа на служителите в Германия, е установено, че работното време е било 8 часа на ден и няма данни за полаган 10 часов труд на ден.

Според събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Маринов, служител на ответника от три години, служителите на фирмата работят само в Германия, в България фирмата няма сервиз и при прибиране в България са в неплатен отпуск и не получават заплата. След това се подписва договор за следващото командироване в чужбина. Работното време в Германия се спазва стриктно и не се полага труд извън установеното работно време.