Решение № 1449 от 31.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1449 гр. Пловдив, 31.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Р. Руменов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело № 20235330113465 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исково производство.

Искова молба на П. Г. К., ЕГН **********, с постоянен адрес в **************************, против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 131576434, и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: 202513690, и двете дружества - със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет.2, офис 40- 46, и искове с правно основание в чл. 22 от Закона за потребителския кредит , чл. 21 и 19 ал. 5 от същия закон , чл. 146 във връзка с чл. 143 от Закона за защита на потребителите и чл. 26 ал. 1 предл. трето от ЗЗД.

Ищецът твърди, че между ищеца и първия ответник имало договор за паричен заем № ************* от 13.02.2020г., а с втория ответник „Файненшъл България" ЕООД – и акцесорен договор за предоставяне на гаранция № ********** от 13.02.2020г., сключен чрез „Изи Асет Мениджмънт" АД. Твърде се обаче, че договорите са нищожни поради неспазване на изискванията на чл. 11 от ЗПК , включително относно размера на годишния процент на разходите ,който бил по – висок от посоченото в договора, както и поради това , че посочения в договора за кредит размер на годишния процент на разходите не бил този ,действително приложен по същия договор. Затова договора за потребителски кредит бил нищожен по чл. 22 от ЗПК , а и съгласно чл. 26 ал. 1 предл. трето от ЗЗД , тъй като размера на договореното кредиторово възнаграждение надхвърлял повече от три пъти размера на законната лихва за същия 1 период . Договора за гаранция бил нищожен и поради липса на правно основание , тъй като обезпечавал нищожна кредитна сделка.

Предвид изложеното, иска се от съда да постанови решение , с което да прогласи двата договора за нищожни, и да присъди разноските по спора.

Ответните дружества оспорват исковете като неоснователни, отричат пороци на договорите.Молят за присъждане на разноските.

Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства , съдът съобрази следното:

Сключването на двата договора не е спорен по смисъла на чл. 153 от ГПК факт.

Установява се от заключението на вещото лице, че в годишния процент на разходите по договора за кредит не е включено гаранционното възнаграждение; ако същото бъде включено , общия годишен разход ще стане 370.9646 %

Договорът под номер за потребителски кредит под номер *********** от 13.02.2020г.,е недействителен – нищожен – на основанието по чл. 22 от Закона за потребителския кредит, тъй като в съдържащия се в него погасителен план няма посочване на отделните компоненти на вноската ( лихва и главница). Липсата на посочване на отделните компоненти на вноската съставлява особено тежък порок на договора , тъй като дава възможност на кредитора да твърди различна от договорената поредност на плащанията, а потребителят не знае какво (лихва или главница ) плаща с конкретната вноска. Само заради изложеното, съдът следва да прогласи нищожността на договора по реда на чл. 22 от Закона за потребителския кредит. Договорът за гаранция съответно е лишен от предмет в частта си , с която се гарантират вземанията на кредитодателя, различни от главницата по договора ( аргумент от чл. 23 от ЗПК).

Разпоредбите на Закона за потребителския кредит се прилагат и в случаите, когато между потребителя и кредитора са сключени няколко договора за кредит, такива, „чието сключване е с цел или резултат заобикаляне изискванията на закона“. Тъй като гаранта е свързано с кредитодателя лице по смисъла на §1 от Търговския закон, то закона следва да бъде приложен и тогава , когато има сключен с трето свързано лице договор за гаранция, по която е договорено възнаграждение, дължимо и при точно изпълнение. Такова възнаграждение всъщност прикрива печалба на кредитора, доколкото се дължи и при точно изпълнение; гаранционното възнаграждение обаче не е включено в годишния процент на разходите по кредита, при което същия ще надвиши законоустановената си горна граница ( чл. 19 ал. 4 от ЗПК). Тоест, в договора за кредит е посочен неточен годишен процент на разходите , което е съществен негов порок и води до недействителност на целия договор за кредит.

На следващо място, нищожна е договорна конструкция , при която трето на договора за кредит лице „гарантира“ за изпълнението на задължението на кредитополучателя срещу безусловно дължимо от последния възнаграждение- такова , 2 което се дължи дори в случай, че длъжникът по договора за кредит изпълни задължението си точно – и когато гаранта е свързано с кредитодателя лице по смисъла на §1 от Търговския закон, както е в случая. Такава конструкция съставлява нелоялна или заблуждаваща търговска практика по смисъла на глава ІV , раздел ІІІ от Закона за защита на потребителите, доколкото се отклонява значително от изискването за добросъвестност и професионална компетентност на кредитодателя и гаранта и на потребителя е дадена невярна информация. Клаузата за гаранционно възнаграждение е сама по себе си по дефиниция нееквивалентна, тъй като налага задължение на длъжника – потребител, срещу което същият не получава насрещна престация, а кредитодателя не получава никакво обезпечение на вземането си , тъй като на практика липсва втори патримониум, срещу който кредиторът да насочи изпълнение на вземането си. Доколкото обаче възнаграждението е съществен елемент на договора за гаранция ( съдът не намери друг мотив за сключването му от гаранта) , то нищожността на тази клауза влече след себе си и нищожност на целия договор за гаранция поради противоречието му и с добрите нрави.

Така, в конкретиката на случая , приложение намира и даденото от Решение на съда на ЕС (девети състав) от дата 21 март 2024 година по дело C‑714/22 разрешение, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Исковете са основателни.

Разноските по иска се присъждат в тежест на ответниците.

Дължи се хонорар на представител на ищеца, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата ( не се ангажираха доказателства за имущественото състояние на ищеца и съдът не може да отрече отрицателното му твърдение за липса на средства), които се определя да е в размер от 300 лева за всеки иск.

Воден от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът

РЕШИ:

Признава за установено по отношение на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в София, бул. Джавахарлал Неру“ 3

№ 28 , сграда „Силвър Център“ ,ет. 2 офис 40 -46, че е нищожен на основанието по чл.

22 от Закона за потребителския кредит договор № ******* от 13.02.2020г., с ищеца П.

Г. К., ЕГН **********, с постоянен адрес в ******************.

Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в София, бул. Джавахарлал Неру“ № 28 , сграда „Силвър Център“, ет. 2 офис 40 -46 да заплати на П. Г. К., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.

**************** сумата от 140 лева разноски по делото.

Признава за установено по отношение на ответника „Файненшънъл България „ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление в София, бул.

Джавахарлал Неру № 28 ет. 2 офис 40 - 46, че е нищожен на основанието по чл. 19 ал.

5 от Закона за потребителския кредит договор за предоставяне на гаранция № ********* от 13.02.2020г. с ищеца П. Г. К., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.

*********************.

Осъжда „Файненшънъл България „ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление в София, бул. Джавахарлал Неру“ № 28 , сграда „Силвър Център“, ет. 2 офис 40 -46 да заплати на П. Г. К., ЕГН **********, с постоянен адрес в ****************, сумата от 140 лева разноски по делото ( държавна такса и хонорар на вещо лице).

Осъжда „Файненшънъл България „ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление в София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28 , сграда „Силвър Център“, ет. 2 офис 40 -46 да заплати на адв. С. К. Н., ПАК, адрес на дейност

**********************, сумата от 300 лева хонорар по делото, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28 , сграда „Силвър Център“, ет. 2 офис 40 -46 да заплати на адв. С. К. Н., ПАК, адрес на дейност

******************************, сумата от 300 лева хонорар по делото, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред ПОС с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4