Решение № 3338 от 18.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3338 гр. София, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Г.ева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Г.ева Въззивно гражданско дело № 20241100512679 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 20.06.2024г., постановено по гр.д. № 59335/2023г. по описа на СРС, ГО, 66 състав, са отхвърлени предявените от “АЛСО БЪЛГАРИЯ” ЕООД срещу “ЯКМАГ” ЕООД обективно съединени в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД, вр. чл.

250, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както следва: за заплащане на сумата от 12 196, 43 лева, представляваща дължима сума по фактура № 74152768 от 29.09.2022г. за магазинаж на стоки за периода от 21.10.2021г. до 30.06.2022г. и за заплащане на сумата от 1 864, 89 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 30.06.2022г. до 29.10.2023г. и в условията на евентуалност – за заплащане на основание чл.

254, ал. 1 от ЗЗД на обикновени разноски в размер на 0, 43 лева без ДДС, на ден, на пале, за срока на съхранение на процесните стоки.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца “АЛСО БЪЛГАРИЯ” ЕООД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както 1 и за нарушение на материалния закон. Конкретно се оспорва обосноваността на изводите относно безвъзмездния характер на сключения между страните договор за влог, респективно за липсата на задължение за заплащане на обикновените разноски при безвъзмезден договор. Поддържа, че от приетите по делото писмени доказателства се установяват релевантните за спора факти, включително, че процесните вещи се съхранявали в складове, наети от ищцовото дружество, за което последното е заплатило дължимите такси за съхранението на стоките. Навежда доводи, че страните по сделката са търговци, а двустранните търговски сделки по правило са възмездни. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат.

Въззиваемото дружество “ЯКМАГ” ЕООД оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

В исковата молба са изложени фактически твърдения за сключен между страните договор за доставка и продажба на 400 броя телевизори, модел „Philips 58 4К THE ONE 2020, UHD, Ambilight“, c продуктов номер 58PUS8505/12 и 100 броя телевизори, модел „Philips 65 THE ONE 2020, UHD, Ambilight 3, HDR10 +, HLG, Dolby“ c продуктов номер 65PUS8505/12. В изпълнение на задълженията си ищецът е прехвърлил собствеността на общо 500 броя телевизори, с посочените по-горе спецификации, като пълната продажна цена на стоката била заплатена от ответното дружество. Сочи още, че след като вещите били доставени, се оказало, че купувачът няма къде да 2 съхранява това количество стока и на 28.09.2021г. между страните бил подписан приемо-предавателен протокол за отговорно пазене в склада на “АЛСО БЪЛГАРИЯ” ЕООД. На 18.10.2021г. продавачът уведомил с електронно писмо насрещната страна “до сряда да вдигне стоката”, в противен случай ще бъде начислен магазинаж в определен размер от 60 ст. без ДДС на пале. Тъй като “ЯКМАГ” ЕООД не предприело действия по вдигане на стоката, ищецът наел склад, стопанисван от трето за спора лице, където вещите били складирани. Впоследствие стоката била преместена в друг склад, който бил допълнително нает от продавача и за ползването му била заплащана наемна цена. Така в периода от 21.10.2021г. до 30.06.2022г. ищецът направил разходи в размер на сумата от 12 196, 43 лева, представляващи сбор от платената на трети за спора лица наемна цена на складовите помещения и разходи за товаро-разтоварни операции. Посочената сума е претендирана от ответното дружество като магазинаж за съхранение на стоките.

В исковата молба е посочено още, че процесните телевизори били предадени на купувача преди подписването на приемо-предавателния протокол. Това твърдение е оспорено от ответника по доводи, че стоката не е получена и не е напускала складовете на ищцовото дружество. В проведеното на 03.04.2024г. публично съдебно заседение в първоинстанционното производство, процесуалният представител на “АЛСО БЪЛГАРИЯ” ЕООД е признал обстоятелството, че процесните вещи не са напускали склада на ищцовото дружество до предаването им на 21.10.2021г. за съхранение в склад на трето за спора лице.

При тези фактически твърдения първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с главен иск с правно основание чл. 250, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД за заплащане на възнаграждение на влогоприемателя и евентуален иск с правно основание чл. 254, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сторени от влогоприемателя обикновени разноски за съхранение на процесните стоки. В мотивите на обжалваното решение са формирани изводи, че страните са обвързани от безвъзмезден договор за влог, поради което ищецът не се легитимира като кредитор по вземане за възнаграждение. Изложени са и съображения, че претендираните разноски не са извънредни по смисъла на чл. 254, ал. 1, предл.

1-во от ЗЗД, както и че не са ангажирани доказателства, че са реално сторени от претендиращото дружество. За да отхвърли предявения в условията на 3 евентуалност иск за заплащане на сторените от влогоприемателя обикновени разноски за съхранението на вещите, съдът е приел, че ищецът не е доказал да е сторил такива.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на спорното право по чл. 250, ал. 2 от ЗЗД /по главния иск/ и по чл. 254, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД /по евентуалния иск/. При преценка допустимостта на обжалваното решение правно релевантно е дали първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца фактически твърдения или не. По допустимостта на обжалваното решение настоящият съдебен състав приема следното:

Съгласно т. 9 от ППВС № 1/1985 г. ако съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен, постановеното от него решение е недопустимо. В този случай въззивната инстанция обезсилва същото и връща делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск. Произнасяне по непредявен иск, според формираната задължителна практика на Върховен касационен е налице тогава, когато съдебният акт е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса - при съобразяване на невъведени в процеса факти, или при несъобразяване на надлежно въведени такива, релевантни за квалифициране на претендираните права, резултат от което е подмяната на предмета на делото. Решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран.

Субективните и обективните рамки на предмета за разглеждане, надлежно сезиращи съда за произнасяне, се определят от исковата молба, в която ищецът е длъжен да посочи фактическите обстоятелства, на които основава претенцията си и, които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него претендирано или отричано субективно право или правоотношение.

Задължение на съда е да определи правното основание на иска само въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум и да разгледа и се произнесе по обстоятелствата, така, както са заявени.

Единствено когато съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под погрешната материално-правна норма, това му процесуално действие не 4 води до недопустимост на постановеното от него решение, а до неправилността му. При такава констатация въззивната инстанция, която е инстанция по същество, следва да определи правилната квалификация, да даде съответните указания на страните във връзка с правилното разпределяне на доказателствената тежест при тази квалификация и да даде разрешение по същество на спора /в т.см. следва да се съобразят мотивите към ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк.д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС/.

В случая първоинстанционният съд е разгледал различни от заявените в исковата молба фактически твърдения и по този начин е извел правната квалификация на спорното право въз основа на невъведени от ищеца обстоятелства, подменяйки предмета на спора и обхвата на търсената защита.

Ищцовото дружество не е въвело като правопораждащ претенцията юридически факт твърдение за сключен между страните договор за влог.

Квалификация на спорното право в този смисъл е направена от процесуалния представител на “АЛСО БЪЛГАРИЯ” ЕООД едва след изготвяне на доклада от първоинстанционния съд, в който е прието, че съдът е сезиран с претенции, основани на правоотношение по договор за влог. Действително, първоначално в исковата молба е наведено твърдение, че стоките, предмет на сключения между страните договор за покупко-продажба, са били предадени от продавача и съответно – получени от купувача. Впоследствие процесуалният представител на ищцовото дружество е заявил, че “стоките не са напускали склада на “АЛСО БЪЛГАРИЯ”. Това уточнение по своята същност представлява твърдение, че стоките не са получени /не са преминали във фактическа власт/ от ответното дружество, а след заплащане на продажната цена и по взаимно съгласие са останали на съхранение в склада на продавача за неопределено време. Други фактически твърдения за начина на предаване на стоките от страна на продавача, респективно за тяхното получаване от купувача, не са наведени – конкретно, че получаването и индивидуализацията на продадените вещи в съответствие с чл. 24, ал. 2 от ЗЗД е извършено с протокол в писмена форма или по друг начин. Впоследствие, на 18.10.2021г. ищецът е поканил с електронно писмо насрещната страна “да вдигне” стоките. Бездействието на купувача е довело до необходимост продавачът да предаде стоката за пазене от трето лице, за което е сторил разходи в размер на заплатената наемна цена и транспортни разходи за товаро-разтоварни 5 дейности. С оглед изложеното се налага извод, че са налице твърдения за правопораждащи факти, относими към хипотезата на чл. 328, ал. 2, вр. ал. 1, т.

1 от ТЗ – претенция за заплащане на разходи, понесени от продавача поради забава на купувача за получаване на стоката.

Неправилно първоинстанционният съд е извел правната квалификация на спорното право по чл. 250, ал. 2 от ЗЗД – за заплащане на възнаграждение по договор за влог, от твърдението, че продажната цена на стоките е била заплатена от ответното дружество и собствеността върху същите е преминала върху купувача. Поради консенсуалния характер на търговската продажба предаването/получаването на вещта и плащането на цената не са елемент от фактическия състав на сделката, а са относими към изпълнението на произтичащите от договора задължения.

С оглед изложеното се налага извод, че първоинстанционният съд не само е дал неправилна квалификация на претенцията, но е извел същата въз основа на незаявени фактически твърдения, поради което е излязъл извън спорния предмет и е нарушил принципа на диспозитивното начало. Съдът е приел, че ищецът, в качеството му на влогоприемател, не се легитимира като кредитор на вземане за възнаграждение по договора, поради неговия безвъзмезден характер. Съдът не е изследвал правопораждащите факти на претенцията, с която е сезиран – иск с правно основание чл. 328, ал. 2, вр. ал.