Определение № 2441 от 10.08.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2441 гр. София, 10.08.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя А.

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20228002104492 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 301 363/31.08.2022 година, подадена от М. М. Ат., срещу част от решение № 262 482/25.07.2022 година на Софийски градски съд, ІV Б състав, постановено по гр. д. № 1258/2021 година.

С касационното жалба въззивното решение на Софийски градски съд се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 77 058/27.04.2020 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 90-ти състав, постановено по гр. д. № 16 251/2019 година в частта, с която М. М. Ат. е осъдена да заплати на Ц. С. В. на основание на чл. 285, във връзка с чл. 292, ал. 2 от ЗЗД сумите, както следва: по договор от 22.03.2007 година за банков кредит, сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] от името на В. за сметка на Ат.. сумата от общо 9115.31 лева от които: 1148.82 лева, представляващи платени от В. суми по този договор; непогасени задължения по договора, за които е образувано изпълнително дело № 20118610400404 по описа на ЧСИ Д. В. и които към 08.05.2018 година не са събрани, както следва: 5417.87 лева представляваща главница, сумата от 1834.14 лева, представляваща законна лихва за периода до 08.05.2018 година; сумата от 715.17 лева, представляваща начислени такси по изпълнително дело; по договор за издаване на национална кредитна карта Райкарт № 0703230125335140/23.03.2007 година сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] от името на В. за сметка на Ат., сумата от общо 2294.59 лева, представляващи платени от Ц. С. В. суми по този договор; по договор за потребителски кредит № 702-24/20.12.2008 година, сключен от името на Ц. С. В. за сметка на М. М. Ат. сумата от общо 24 925.00 лева, представляващи платени суми по този договор.

В подадената от М. М. Ат. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното 1 решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Ц. С. В. срещу М. М. Ат. искове да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. М. Ат. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответницата по касационната жалба Ц. С. В. е подала отговор с вх. № 310 644/10.11.2022 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 262 482/25.07.2022 година на Софийски градски съд, ІV Б състав, постановено по гр. д. № 1258/2021 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната му част.

М. М. Ат. е била уведомена за обжалваното решение на 15.08.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 301 363/31.08.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е приел, че предявените искове са с правно основание чл. 285, във връзка с чл. 292, ал. 2 от ЗЗД. Прието е за установено съществуването на валидно правоотношение между страните по договор за поръчка, по който М. М. Ат. била възложила на Ц. С. В. и тя се била съгласила от свое име но за сметка на Атанасова да сключи договори за банкови кредит за сумата от около 15 000.00 лева за финансиране на детски клуб на Ат.. В изпълнение на тази поръчка Ц. С. В. била сключил договор за банков кредит с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] от 22.03.2.0007 година за сумата от 13 195.00 лева, при лихва от 8,5 %, от която 12 875.00 лева предала на Атанасова.

На 23.03.2007 година В. сключила договор за кредитна карта Райкарт с кредитен лимит от 1000.00 лева при лихва от 18 %, карта с пин-код по която предала на Атанасова и сумата по нея е усвоена от същата. В. сключила и договор от 20.12.2008 година с „Алфа банк“ клон България за 15 400.00 лева, сума по който била усвоена от Ат.. Тези обстоятелства се установявали от приети по делото писмени доказателства, неоспорени от страните, заключение по съдебно-счетоводната експертиза, както и признание на М. М. Ат., дадено от нея като подсъдим по н. о. х. д. № 4921/2015 година по описа на Софийския районен съд, 100 състав, събрани по делото гласни доказателства, които въззивният съд кредитирал като логични и последователни, резултат от личните впечатления на свидетеля, неопровергани от останалите доказателства поделото. Неоснователни били оплакванията на Ат. за недопустимост на свидетелските показания. Свидетелят бил допуснат от СРС за 2 обстоятелства по договора за кредитна карта Райкарт, който бил с кредитен лимит от 1000.00 лева, а отделно допустимостта на свидетелските показания се определяла с оглед на цената на договора за поръчка, а не на договорите за кредит, защото правоотношението между страните било по договора за поръчка, а не по договора за кредит.

С обясненията си по н. о. х. д. № 4921/2015 година по описа на Софийския районен съд, 100 състав М. М. Ат. била признала, че страните са се били съгласили Ц. С. В. да сключи договорите за кредит, но сумите да се ползват от М. М. Ат. и тя да погасява задълженията, че била получила сумите по договорите за кредит, банковата карта и била изтеглила сумите по тях,. Това признание на фактите направено от Ат. макар и по друго дело следвало да се цени като извънсъдебното признание, събраните по делото доказателства не го опровергавали, поради което и въззивният съд ги приемал тези фактиза установени. При така установените факти съставът на Софийски градски съд приемал, че В. била изпълнил задълженията си по договора с Ат., като била сключил договорите за кредит, предала била на ответника сумите по договорите за кредит и така съобразно чл. 292, ал. 2 от ЗЗД в отношенията между страните задълженията по договорите за кредит били възникнали за Ат..

Установявало се, че по договора „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] от 23.03.2007 година за издаване на кредитна карта Райкарт към 15.02.2010 година непогасени били задължения в размер на 995.07 лева. представляващи неплатена главница; 184.22 лева представляващи договорна лихва за периода от 15.12.2009 година до 24.01.2011 година;

39.26 лева представляващи наказателна лихва за забава за периода от 15.01.2010 година до 03.02.2011 година, а със заповедта за изпълнение била присъдена и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението-04.02.2011 година, до изплащането й както и съдебни разноски от 125.00 лева, по издадения изпълнителен лист за тези суми било образувано изпълнително дело № 20118610400392 за събирането им, като били начислени и разноски по изпълнение от 210.00 лева, делото било прекратено на 01.11.2011 година поради събиране на дължимите суми, които са в общ размер от 2294.59 лева и били платени от Ц. С.

В..

Последното обстоятелство изрично било посочено в издаденото от съдебния изпълнител удостоверение от 04.05.2015 година. Не се твърдяло и не се установявало тази сума да била погасена от Ат. а, поради което и правилно е прието от първоинстанционния съд, че за В. било възникнало валидно вземане срещу Ат. за плащане на сумата от 2294.59 лева като обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнението от страна на последната на задълженията по договора за поръчка за погасяване на задълженията, разходите за същото и платените лихви по договора за кредитна карта Райкарт. Също така се установявало, че по договора за кредит от 20.12.2008 година с „Алфа банк“ клон България непогасените задължения към 13.05.2010 година били 15 251.80 лева неплатена главница;

2150.81 лева договорна лихва за периода от 20.02.2009 година до 14.03.2010 година; 128.24 лева представляващи наказателна лихва за забава за периода от 20.02.2009 година до 14.03.2010 година, а със заповедта за изпълнение била присъдена и с законната лихва от подаване на заявлението-03.05.2010 година, до изплащането й както и съдебни разноски от 3

470.35 лева, като за събирането на тези суми било образувано изпълнително дело № 20107860401207, по което били начислени и разноски от 1903.09 лева. и такси от 1884.74 лева, като по това изпълнително дело бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на Ц. С. В.. Събраните суми били 24 925.00 лева , като те били събрани от така наложения запор на възнаграждението на В..

Действително, приетите по делото фишове за заплати на ищеца сочели удръжки за 32 месеца по 450.00 лева и една удръжка от 400.00 лева. В прието по делото заключение по счетоводната експертиза обаче вещото лице при проверка по изпълнителното дело било посочило на последна страница от заключението, че по така наложения запор върху трудовото възнаграждение на В. събраната сума била 24 925.00 лева и въззивният съд приемал за установено това обстоятелство по делото. Също така въззивният съд кредитирал заключението като неоспорено от страните, неопровергано от останалите събрани по делото доказателства, вярно и задълбочено. Извода на вещото лице за платени чрез запор 14 800.00 лева бил направен по приети по делото фишове за заплати за направени удръжки от трудовото възнаграждение на В..

Този извод не се опровергавал от удостоверението на съдебния изпълнител, като доколкото същото сочело събиране и на други суми по това изпълнително дело, като не се твърдяло и не се установявало по това изпълнително дело да са били постъпвали суми различни от тези по запора върху трудово възнаграждение на В., то извода на вещото лице, че цялата сума от 24 925.00 лева била събрана от В. въззивният съд приемал за правилен. Не се твърдяло и не се установявало тази сума да е била погасена от Ат., поради което и било е прието от първоинстанционния съд, че за В. било възникнало валидно вземане срещу Ат. за плащане на сумата от 24 925.00 лева като обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнението от страна на последната на задълженията по договора за поръчка за погасяване на задълженията, разходите за същото и платените лихви по договора за кредит, сключен с „Алфа банк“ клон България.

Доброволното плащане на суми по този договор било установено от вещото лице, че било извършвано до 10.07.2009 година, като платената доброволно сума била била 618.36 лева, от която вносни бележки сочели за вносител Ат. за сумата от общо 223.00 лева. Тези плащания били извършени директно по сметка на банката, а не били плащани по изпълнителното дело и нямали отношение към плащането на сумата от 24 925.00 лева по изпълнителното дело, за която бил уважен иска, а доводите на Ат. в обратния смисъл били неоснователни. Било установено, че по договора за кредит от 22.03.година сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] към 04.02.2011 година задълженията са били както следва: 10 165.00 лева. представляващи неплатена главница; 1292.16 лева представляващи договорна лихва за периода от 15.12.2009 година до 24.01.2011 година; 125.03 лева представляващи наказателна лихва за забава за периода от 15.05.2010 година до 03.02.2011 година, а със заповедта била присъдена законната лихва върху главницата от подаване на заявлението-04.02.2011 година, до изплащането й както и съдебни разноски от 470.35 лева.