Решение № 234 от 17.04.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 234 гр. София, 17.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002100889 по описа за 2023 година

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 161/17.10.2022 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 5/09.01.2023 г., постановени по възз. гр. дело № 336/2022 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 72/05.04.2022 г. и постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 267/20.05.2022 г. по гр. дело № 370/2021 г. на Смолянския окръжен съд (СмОС), като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати: на ищцата М. Д. Л., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на повдигнато и поддържано обвинение за извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК, по което ищцата е оправдана с влязла в сила присъда № 1/14.01.2019 г. по в.н.о.х.д. № 61/2018 г. на СмОС, ведно със законната лихва върху тази сума от 13.06.2019 г. до окончателното `и изплащане, както и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, сумата 261.88 лв., представляваща разноски за първата инстанция; и на адвокат В. И. Р., на основание чл. 38 от ЗАдв, сумата 1 643 лв. и сумата 1 280 лв., представляващи възнаграждения за оказаната на ищцата безплатна адвокатска защита, съответно – пред първата и пред въззивната инстанция по делото.

В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното 1 решение, поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, допуснати при определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди; т.е. жалбоподателят навежда касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В частта `и срещу имащата характера на въззивно определение част от решението, с която е потвърдено първоинстанционното определение № 267/20.05.2022 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, жалбата има характера на частна касационна такава по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК, като с нея се поддържат оплаквания, че въззивният съд неправилно е определил и размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния пълномощник на ищцата. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Насрещната страна – ищцата М. Л., в отговора на жалбата, в откритото съдебно заседание и в писмена защита излага доводи и съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 3248/26.10.2023 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.

Задължителната практика, обективирана в т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., и основаната на тези задължителни указания и разяснения, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, възприема следното разрешение на въпроса: Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства са: тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот, респ. личния и социалния му живот, положението му в обществото, икономическата конюнктура в страната и др. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.

Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези които са пряка и непосредствена последица от конкретното процесно наказателно преследване. В този смисъл неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за 2 преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да служи като източник на обогатяване за пострадалия. Справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуалноправен аспект следва да се анализират и оценяват в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти.

В случая, след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, в обобщение въззивният съд е приел за установени следните релевантни обстоятелства: Ищцата е привлечена като обвиняем на 04.08.2017 г. с постановление на разследващ полицай, съгласно указанията на наблюдаващия прокурор. Впоследствие прокуратурата е внесла обвинителен акт, с който ищцата е предадена на съд по повдигнатото `и обвинение за тежко умишлено престъпление от общ характер по квалифицирания състав на чл. 210, ал.1, т. 5, във вр. с чл. 209, ал.1 и чл. 26 от НК – измама, от която са причинени вреди в големи размери, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 8 години. Последвало е прекратяване на съдебното производство поради допуснати на досъдебното производство процесуални нарушения, нарушаващи правото на защита на подсъдимата, след което прокуратурата отново е внесла обвинителен акт срещу ищцата за същото престъпление, след надлежна конкретизация на обвинението. При повторното внасяне на делото в районния съд, на 20.11.2018 г. той е постановил присъда, с която ищцата е била осъдена на лишаване от свобода за 18 месеца, изтърпяването на което наказание е отложено за срок от 3 години, като е бил уважен и предявеният срещу ищцата граждански иск за сумата от около 40 000 лв. Въззивният съд е приел, че това е била негативната кулминация на наказателното производство по отношение на ищцата, която в този момент е била без работа и доходи, в затруднение да плаща кредитите си, с опетнено име в социалната `и сфера и с влошени отношения с най-близките `и хора. Приел е също, че въпреки последвалата оправдателна присъда, постановена от окръжния съд през януари 2019 г., прокуратурата е протестирала същата и се е стигнало до удължаване на наказателното производство, като с решение от 13.06.2019 г. на ВКС оправдателната присъда е потвърдена и наказателното производство спрямо ищцата е приключило окончателно. Апелативният съд е приел, че независимо от обстоятелството, че цялото наказателното производство след привличането на ищцата като обвиняем, като съвкупност от досъдебна и съдебна фаза, е приключило в разумен срок – 22 месеца и 9 дни, както и че спрямо ищцата не са вземани други мерки за неотклонение, а единствено „подписка“ за периода 04.08.2017 г. - 20.11.2018 г., то развоят на производството, при който прокуратурата два пъти е внасяла обвинителен акт в съда, постановена е осъдителна присъда на първа инстанция, както и уважаването на гражданския иск за голяма сума, последвалото протестиране на оправдателната присъда на въззивния съд, довело до удължаване на периода, през който ищцата е търпяла морални вреди, сочат на завишена интензивност на действията на прокуратурата по повдигнатото незаконно 3 обвинение, което се отразило силно негативно на ищцата, накарало я е да се чувства като престъпник, да се страхува от възможността да бъде осъдена, въпреки че е невинна.

Въззивният съд е приел за особено съществено обстоятелство това, че образуваното срещу ищцата наказателно производство е причинило силно разклащане на психоемоционалното, както и на здравословното `и състояние, в това число до отключване на нелечимо заболяване – диабет тип 2, което макар и не смъртоносно, ще съпътства ищцата до края на живота `и. В тази връзка съдът е посочил, че се касае се жена, която е била на 40 години при привличането `и като обвиняема и чието здравословно състояние съществено и необратимо се е влошило след образуване на наказателното производство срещу нея. Съдът е приел, че именно поради това, независимо от не толкова дългия срок на наказателното производство, претърпените от ищцата неимуществени вреди са били със значителен интензитет и трайни последици за личността и здравето `и. Гореизложеното е мотивирало съда да приеме за неоснователни доводите на ответната ПРБ, че претърпените от ищцата неимуществени вреди не са извънредни, повече от обикновените.

Въз основа на така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че предявеният иск е безспорно доказан по основание, доколкото е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – повдигнато срещу ищцата обвинение, за което впоследствие тя е оправдана с влязъл в сила акт на съда. Предвид установените по делото – продължителност на наказателното производство, обвинението за тежко умишлено престъпление, хода на досъдебната и съдебната фаза, но най-вече с оглед приетите за установени негативни последици за ищцата в емоционален, здравословен и социален аспект, както и невъзстановяване на същата от преживяното в емоционален план след приключване на наказателното производство, въззивният съд е намерил, че сумата 25 000 лв. се явява справедлив и адекватен еквивалент на дължимото `и се обезщетение за причинените `и от незаконно повдигнатото `и обвинение неимуществени вреди. Съдът е приел още, че този размер на обезщетението е съобразен с безспорните факти, че наказателното производство е продължило в разумен срок, както и че спрямо ищцата не са вземани други мерки за неотклонение, а единствено „подписка“, което е отчетено като пониска степен на негативно въздействие върху нея, като при определянето на размера съдът е дал превес на влошаването на здравословното състояние на ищцата и отключването на нелечимото заболяване диабет тип 2, което при човек на средна възраст за в бъдеще ще има още негативни последици. Апелативният съд е приел и че цитираната от ответника съдебна практика не може да е аргумент за присъждане на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като се касае за различни от настоящия случаи, всеки със самостоятелна специфика, каквато е налице и по настоящото дело и която съдът е взел предвид. В заключение, въззивният съд е намерил, че искът е доказан и по размер – до сумата 25 000 лв.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с така изложените съображения относно размера на процесното обезщетение, въззивният съд е разрешил поставения по делото правен въпрос в противоречие с цитираната по-горе практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС. Предвид даденото с нея разрешение на въпроса, при 4 извършената касационна проверка съдът намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но частично неправилно.