Определение № 1345 от 30.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1345 гр. София, 30.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Костадинка Недкова

Николай Марков като разгледа докладваното от Камелия Ефремова Касационно търговско дело № 20248002902206 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “Дженерали Застраховане” АД, гр. София срещу решение № 3577 от 14.06.2024 г. по в. гр. д. № 4379/2024 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, потвърждаващо решение № 1792 от 01.02.2024 г. по гр. д. № 6432/2023 г. на Софийски районен съд, ГО, 66 състав, с което са уважени предявените от Т. Г. С. от гр. София срещу дружеството-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл.

394, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата 7 132.60 лв. – застрахователно обезщетение за "трайна неработоспособност" по договор за групова застраховка "Злополука", обективирана в договор за обществена поръчка № ВСС14770/06.11.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 03.02.2023 г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1320.98 лв. – лихва за забава за периода от 12.04.2021 г. до 02.02.2023 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода на съда, че установеното с решение на ТЕЛК № 0776 от 05.03.2021 г. инвалидизиране на ищцата с начална дата 05.03.2021г., с което й е призната 80 % трайно намалена работоспособност, е в срока на застрахователно покритие по договора за застраховка, сключен с Висшия съдебен съвет, защото ищцата 1 фактически е била трайно неработоспособна още към датата на диагностициране на заболяването (в срока на договора). Твърди, че процесният договор е със застрахователен период от 01.01.2018 г. до 31.12.2020 г. и претенцията на ищцата не попада в неговите времеви рамки, поради което следва да бъде отказано плащане на застрахователно обезщетение. Поддържа, че съгласно т.7.3. във връзка с т.6.2. от договора застрахователят се задължава да заплати обезщетение за трайно намалена работоспособност в размер на процент от лимита на застрахователната сума по т.4.2., равен на процента загуба на работоспособност, определен от ТЕЛК, с оглед на което същата следва да е прогласена с индивидуален административен акт в срока на действие на застраховката въз основа на заболяване, настъпило в този срок (т.7.5.).

Като обосноваващи допускане на касационния контрол, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е съдът да се произнася относно началната дата на настъпване на трайната неработоспособност при постигната договорна клауза за това по договор за обществена поръчка и уговорения в този договор и съществуващия административен ред за установяване на тези обстоятелства и съдът не следва ли да правораздава при условията на обвързана компетентност; 2. Влязлото в сила експертно решение на ТЕЛК задължително ли е за гражданските съдилища относно наличието на трайна загуба на работоспособност и посочената в решението начална дата на инвалидизация; 3. Длъжен ли е съдът да се съобрази и приложи уговорките в договор № ВСС-14770/06.11.2017 г., сключен въз основа на проведена процедура по ЗОП с възложител ВСС при вземане на своето решение; 4. Следва ли съдът да се съобрази с датата на инвалидизация, посочена в ЕР на ТЕЛК, за да определи началната дата на проявление риска „Трайна загуба на работоспособност”.

По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), обективирана в решение № 42 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 267/2011 г. на IV г. о. и определение № 1296 от 17.05.2024г. по т. д. № 221/2024 г. на I т. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, както и че са „от значение за точното приложение на закона“.

Бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – 2 очевидна неправилност.

Ответницата по касация – Т. Г. С. от гр. София – счита касационната жалба за недопустима с оглед цената на предявените искове. В условията на евентуалност моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 03.10.2024г. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на обжалване. Доколкото предмет на делото са искове на трето ползващо се лице, явяващо се потребител на застрахователни услуги (чл. 2, ал.

2 КЗ), съгласно изричната разпоредба на чл. 113 ГПК, същото се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес и следователно приложим по отношение на него е предвиденият в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг на цената на иска за достъп до касация – 5 000 лв. Ето защо, заявеното в тази насока възражение от ответницата е неоснователно.

При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказано и беспорно между страните, че: По силата на сключен трудов договор № 278 от 30.05.2003 г. ищцата Т. Г. С. изпълнява длъжността "съдебен деловодител" в Софийски градски съд; Между Висш съдебен съвет и “Дженерали Застраховане” АД е сключен договор за обществена поръчка № ВСС-14770 от 06.11.2017 г., по силата на който, чрез групова застраховка „Злополука“, за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2020 г. са застраховани животът и трудоспособността на всички съдебни служители, в това число и на ищцата; Покрити рискове по тази застраховка са временна загуба на работоспособност, настъпила вследствие на злополука или заболяване; трайна загуба на работоспособност, настъпила вследствие на злополука или заболяване; дневни пари за болничен престой, наложен от заболяване; медицински разходи, вследствие на заболяване; На 03.02.2020 г. ищцата е постъпила в болница, където й е отстранен карцином от дясната гърда, в резултат на което, в периода 03.02.2020 г. – 27.01.2021 г., същата е била в отпуск по болест, като с експертно решение на ТЕЛК № 0776 от 05.03.2021 г.

3 й е призната трайно намалена работоспособност 80 %; За настъпилия покрит риск „отпуск по болест“ застрахователят е заплатил на ищцата обезщетение в размер на сумата 2 210 лв., а за „дневни пари за болничен престой“ – сумата 32.40 лв.

По спорния по делото въпрос за това, кой е моментът на настъпване на трайно намалената работоспособност и дали същият е в периода на действие на договора за застраховка, решаващият състав е споделил извода на първата инстанция. Приел е, че трайно намалената работоспособност, която е констатирана с решението на ТЕЛК на 05.03.2021 г., на практика е настъпила още с поставяне на окончателната диагноза на ищцата след проведеното й оперативно лечение и потвърдена след излизане на крайните хистологични резултати. Според въззивния съд, от представляващия неразделна част от експертното решение Допълнителен лист № 1 „Констатация от медицинските изследвания, представените документи и мотиви за експертно решение“ ясно се вижда, че документацията, въз основа на която е постановено решението, датира по-назад във времето, като от същата по категоричен начин се установява, че лицето е диагностицирано през месец февруари 2020 г. при извършване на операцията, а не към момента на изготвяне и приемане на експертното решение и че лечението, на което е подложена ищцата, е проведено през месеците юли и септември 2020 г. В тази насока съдът се е позовал и на приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза, според което трайно намалената работоспособност на ищцата е настъпила от момента на доказване на онкологичното заболяване по време на операцията – 04.02.2020 г., като с решението на ТЕЛК от 05.03.2021 г. същата само е документирана.

С оглед на това, решаващият състав е приел, че застрахователният риск "трайно намалена работоспособност" се е осъществил при действието на процесния застрахователен договор и в срока на застрахователното покритие, поради което са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя да заплати на ищцата застрахователно обезщетение в размер на 9600 лв. съгласно чл. 6.2. и чл. 4.2. от договора. При съобразяване на безспорния факт, че преди завеждане на делото ответникът е изплатил на ищцата сумата 2 242.40 лв., е направен извод, че дължимото обезщетение възлиза на 7 357.60 лв. и че искът е основателен за целия претендиран от ищцата размер – 7132.60 лв., върху който следва да се присъди и законната 4 лихва.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като значими за изхода на делото съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпроси № 1, № 2 и № 4 този извод произтича от обстоятелството, че същите не кореспондират с мотивите на обжалвания акт. В случая, решаващият въззивен състав е съобразил експертното решение на ТЕЛК от 05.03.2021 г. и констатациите в него относно здравословното състояние на ищцата, като основният въпрос, по който се е произнесъл, не е за началната дата на инвалидизирането й, а дали в срока на процесния застрахователен договор е възникнал покрит застрахователен риск „трайна загуба на работоспособност в резултат на заболяване“. Що се отнася до въпрос № 3, отсъствието на обуславящ за изхода на делото характер се дължи на това, че е относим към правилността на въззивното решение, която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му.

Ето защо, поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъдат обсъждани поддържаните за въпросите основания по чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Отделно от това, първото от тези основания е недоказано – единият от посочените актове на ВКС (решение № 42 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 267/2011 г. на IV г. о.) касае въпроса дали експертното решение е задължително за съда относно наличието на професионално заболяване, а не относно посочената в него дата на инвалидизация, докато другият акт – определение № 1296 от 17.05.2024г. по т. д. № 221/2024 г. на I т. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Второто основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не подлежи на обсъждане, тъй като е ненадлежно заявено. Съгласно разясненията по т. 4 от цитирания тълкувателен акт, „точното прилагане на закона и развитието на правото“ формират едно общо основание за касационно обжалване, докато в случая, с твърдението, че въпросите са „от значение за точното приложение на закона“, касаторът е заявил само част от това основание и то без да е изложил конкретна аргументация в подкрепа на същото.

5

По съображения, че е релевирано бланкетно, при липса на посочване в какво се състои очевидната неправилност на въззивното решение, не следва да бъде обсъждано и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Друг е въпросът, че такава неправилност не се и констатира – решението нито е явно необосновано (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма).

Поради изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1020 лв. (с ДДС) – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените договор за правна защита и съдействие № 400 от 26.09.2024 г. и платежен документ от същата дата, издаден от „Общинска банка“.