Определение № 3932 от 17.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3932 гр. София, 17.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело № 20268002100229 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на В. И. Т. – К. срещу решение № 161 от 13.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 241/2025 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 123 от 15.05.2025 г., постановено по гр. д. № 521/2024 г. по описа на Окръжен съд - Сливен. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от В. И. Т. – К. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и за сумата от 18 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени на ищцата вследствие на незаконно повдигнато и поддържано от ответника обвинение, във връзка с което наказателното производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, ведно със законната лихва от 10.07.2024 г. до окончателното плащане на главницата. В останалата част до пълния претендиран размер на обезщетението от 60 000 лв. искът е отхвърлен.

Касационната жалба на Прокуратурата е срещу осъдителната част на решението, а касационната жалба на В. И. Т. – К. е срещу отхвърлителната част на решението за разликата над присъдените

15 000 лв. до претендираните 60 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди.

Жалбоподателите се позовават на основанията за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, като във връзка с присъденото обезщетение за неимуществени вреди навеждат доводи, че въззивният съд не е приложил правилно нормата на чл. 52 ЗЗД. Касаторите поддържат оплакване, че при определянето на размера на дължимото обезщетение въззивният съд не е обсъдил и преценил всички твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства досежно обстоятелствата, обуславящи претърпените от ищцата 1 неимуществени вреди. Касаторът – Прокуратура на Република България счита определеното обезщетение за необосновано завишено, а касаторът В. И. Т. – К. - за необосновано занижено. По отношение на иска за имуществени вреди, Прокуратурата поддържа оплакване, че адвокатското възнаграждение на адв. Н., осъществила процесуалното представителство на ищцата в наказателното производство, чието обезщетяване се претендира, било заплатено от трето лице, поради което не било дължимо на ищцата.

Допълнително релевира довод, че същото било прекомерно високо, с оглед действително извършените правни и фактически действия по защита на интересите на ищцата, поради което се иска намаляването му.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Прокуратурата срещу подадената от В.

И. Т. – К. касационна жалба, в който се навеждат твърдения, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение, а по същество, че подадената жалба е неоснователна.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с две жалби, депозирани срещу първоинстанционното решение, с което частично е уважен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с който се претендира присъждане на обезщетения за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. и имуществени вреди – 18 000 лв., претърпени от ищцата вследствие на повдигнати и поддържани от ответника Прокуратура на Република България незаконни обвинения. От представената по делото преписка по ДП № 162ИП/2018 г. по описа на ОД МВР - Сливен, съдът е установил, че след сигнал на дружеството „Черноморски фураж“ АД, където ищцата работела от 2015 г., на 28.09.2018 г. било образувано досъдебно производство за извършено престъпление по чл. 201 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, във връзка с което ищцата е била привлечена като обвиняема за длъжностно присвояване на чужди движими вещи-зърно на стойност 123 423, 71 лева, като била определена мярка за неотклонение „подписка“. Въз основа на внесен в РС – Сливен обвинителен акт било образувано НОХД № 869/2021 г., като в рамките на проведеното на 02.02.2022 г. разпоредително заседание поради множество съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт делото било върнато на Прокуратурата. Съдът е констатирал, че определението на РС - Сливен за връщане на делото било обжалвано от защитата и от прокуратурата, като с определение по ВЧНД № 120/2022 г. ОС - Сливен приел протеста на прокурора за неоснователен, а частната жалба на защитата с твърдения за наличието на допълнителни, извън кръга на описаните в първоинстанционния акт, съществени процесуални нарушения – за основателна. Съдът е посочил, че след връщане на делото с постановление от 31.08.2022 г. производството е било прекратено частично по отношение обвинението по чл. 202, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 201 във 2 вр. с чл. 26 НК, поради недоказаност, като мотивите на постановлението били коригирани в полза на защитата след съответното им обжалване. Въззивният съд е констатирал, че видно от материалите в преписката на 26.01.2024 г. разследването отново е било предявено на обвиняемата, като на 14.03.2024 г. с постановление на наблюдаващия прокурор наказателното производство е било прекратено, като съдът е констатирал, че след обжалване на постановлението, основанията за прекратяване на наказателното производство били променени в насока, че ищцата не е извършила престъпление. Постановлението за прекратяване на това основание е влязло в сила на 10.07.2024 г.

Въз основа на приетата фактическа обстановка, съдът е приел за установено основанието за присъждане на обезщетение за вреди по реда на ЗОДОВ в полза на ищцата, настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконосъобразни действия на ответника, изразяващи се в първоначално и повторно повдигане на обвинения спрямо нея за тежки умишлени престъпления, за които впоследствие е прието, че тя не е извършила. Приел е, че от събраните по делото доказателства – свидетелски показания и експертно заключение, ценени поотделно и в съвкупност, е установено, че за един продължителен период от четири години и девет месеца ищцата е била в постоянен стрес, изпитвала силни страхове и притеснения, че може да влезе в затвора без да е виновна, което довело и до физиологични промени нарушения в съня и концентрацията, както и до затваряне и изолиране от социални контакти извън семейството. По отношение на свидетелските показания, дадени от майката и съпругът на ищцата, съдът е посочил, че въпреки че изхождат от близки на ищцата, те отразяват личните им възприятия, които са в съответствие и с останалите доказателства по делото, поради което няма основание да не бъдат кредитирани. Във връзка с претърпените от ищцата неимуществени вреди съдът се е позовал и на представените по делото амбулаторен лист от 02.07.2019 г., издаден от доктор-психиатър, служебна бележка от психолог от 03.09.2019 г., както и заключението на вещото лице по приетата психологична експертиза, кредитирана като подробна, логически и професионално обоснована, според които във връзка с повдигнатите обвинения ищцата е преживяла силен психо-емоционален стрес, свързан със силни душевни страдания, изразили се в нервно напрежение, импулсивност, емоционални изблици, отчаяние, тъга, много силна тревожност от психическа страна, а от физическа – постоянна умора, разстройство на апетита, безсъние, мускулни спазми и болки в тялото. Допълнил е, че се установява, че в резултат на незаконосъобразните обвинения ищцата се чувствала унижена, накърнени били достойнството и репутацията , а дисциплинарното уволнение още повече засилило страховете , включително относно бъдещето на децата , за които нямало да може да се грижи, ако влезе в затвора. В този смисъл съдът е отхвърлил възраженията на Прокуратурата за недоказаност на действително претърпените вреди, доколкото е приел, че както разпитаните свидетели, така и вещото лице установяват промените в личността и живота на ищцата преди и след повдигнатото обвинение. По отношение на размера на дължимото обезщетение въззивният състав е взел предвид следните обстоятелства: към момента на привличането й като обвиняема през 2019 г. ищцата е била на 28 години, с чисто съдебно минало, със свое семейство с едно дете, а второто й дете е родено по време на 3 висящото наказателно производство; последното е продължило за период от около пет години, като повдигнатите обвинения са били за тежки умишлени престъпления от общ характер, наказуеми с лишаване от свобода, свързани с работата на ищцата, което е довело до злепоставянето пред колегите. Посочил е, че въпреки тази констатация, по делото липсват данни хората от близкия роднински, професионален и социален кръг на ищцата да са променили по отрицателен начин отношението си към нея след повдигане на обвиненията и по време на тяхната висящност. Констатирал е, че по време на наказателното преследване спрямо ищцата е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, и въпреки, че в нарушение на закона тази мярка е била търпяна неправомерно от ищцата повече от три години след изтичане на законовия срок, липсват данни за драстични промени в живота в резултат на взетата мярка, доколкото същата не е променила начина на живот на ищцата, не е повлияла върху отношенията в семейството и не е препятствала възможността за полагане на труд. Решаващият състав е отчел личностовите характеристики на ищцата, като от свидетелските показания на съпруга и от експертното заключение е направил извод, че тя е силна и волева личност, която не е позволила влошаване на отношенията в семейството и към момента на провеждане на изследването към 2025 г. е преодоляла претърпения във връзка с обвиненията стрес. Посочил е още, че въпреки че за период от около два месеца, включително след повдигане на първото обвинение, ищцата е била консултирана от психиатър, липсват данни за трайно психическо заболяване или за дълбока депресия в резултат на обвинението, нито пък за други усложнения или получени заболявания в тази връзка. В заключение, като е отчел и икономическата конюнктура в страната за периода 2019-2024 г., въззивният съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 15 000 лв. отговаря на принципа на справедливостта и е съобразен с конкретните факти по делото и с предназначението на обезщетението да поправи претърпените вреди от незаконното преследване без да доведе до неоснователно обогатяване. Предвид този извод въззивният състав е приел, че за разликата над тази сума до предявения размер от 60 000 лв. искът е неоснователен. За начална дата, от която е дължимо обезщетението, е приел датата на влизане в сила на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство, за което се е позовал на т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 3/2004 г.

По отношение на предявения иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие в наказателното производство, въззивният съд е приел за основателно възражението на Прокуратурата, че първата инстанция не е зачела своевременно направените с отговора на исковата молба възражения за недължимост, поради това, че разходът не е за сметка на ищцата, както и за прекомерност на заплатения хонорар. От представената по делото фактура съдът е установил, че задължението за заплащане на адвокатското възнаграждение за правна помощ и съдействие по НОХД № 869/2021 г. е именно на ищцата, независимо че като наредител в преводното нареждане е отбелязано друго лице /баща на ищцата/.