Решение № 95 от 12.03.2020, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№95 гр. Пазарджик, 12.03.2020г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН

СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, въззивен състав, в публично заседание на четвърти март две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Венцислав Маратилов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Бозаджиев

Росица Василева при секретаря Галина Младенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Росица Василева в.гр.д № 88 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С

Решение № 1081 от 24.07.2019г., постановено по гр.д. № 3618/2018г. по описа на Районен съд-Пазарджик, е уважен предявеният от И.Д.А. срещу „П.К.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с чл.11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № **********, сключен на 01.06.2018г. между И.Д.А., ЕГН **********, с адрес: *** и „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7, поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави.

Със същото решение е уважен предявеният от „П.К.Б.“ ЕООД против И.Д.А. насрещен осъдителен иск за заплащане на сумата в размер на 1 950 лв., представляваща чиста стойност на кредита по обявения за недействителен Договор за потребителски кредит № ********** от 01.06.2018г, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.11.2018г до окончателното изплащане на вземането, като за разликата от 1950 лв. до претендираните 5247,98 лв., искът е отхвърлен.

Присъдени са разноски, като „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на адв. Д.Ф., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение в общ размер на 1720,91 лв., а в полза на Районен съд – Пазарджик е осъдено да заплати сумата от 150,00 лв. - разноски за вещо лице. Решението в частта за разноските е било изменено и допълнено по реда на чл. 248 от ГПК с Определение № 3335/13.11.2019г. по описа на Районен съд-Пазарджик, като „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на адв. Д.Ф., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение в общ размер на 1220,91 лв. (сбор от дължимото адвокатско възнаграждение от 800 лв. за главния иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с чл.11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, адвокатски хонорар от 49 лв. за заверка на представени като доказателство по делото три документа и адвокатско възнаграждение от 371,91 лв., дължимо за процесуално представителство по насрещния осъдителен иск), а И.Д.А. е осъден да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 111,50 лв. - юрисконсултско възнаграждение, съобразно изхода на спора по делото. С Определение № 3336/13.11.2019г. по описа на Районен съд-Пазарджик, постановено по реда на чл. 77 от ГПК, „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати в полза на Районен съд - Пазарджик сумата в размер на 209,88 лв., представляваща държавна такса, дължима по предявения от И.Д.А. иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т. 9 и 10 от ЗПК.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника „П.К.Б.“ ЕООД, чрез пълномощника юрк. И.П., в частта, в която сключеният между него и кредитополучателя И.Д.А. Договор за потребителски кредит № **********/01.06.2018г. е обявен за нищожен, поради противоречие със закона и накърняването на добрите нрави. Въззивникът намира обжалваното решение в цитираната част за неправилно, необосновано и незаконосъобразно, и излага подробни съображения в тази насока.

Сочи, че неправилно и в противоречие с императивните правни норми районният съд е приел, че договорните разпоредби, касаещи възнаградителната лихва, са неравноправни, поради размера на същата и затова-нищожни, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и че противоречат на добрите нрави. Поддържа, че договореният лихвен процент не е прекомерен и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора.

Излага, че определените в процесния договор за кредит размер на възнаградителната лихва от 41,17 %, както и на годишния процент на разходите, са допустими, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че от обстоятелствата по делото не може да се установи наличието на някоя от хипотезите по чл. 143 от ЗЗП. Изтъква, че с промяната на ЗПК от 2014г. законодателно е въведена максимална граница за размера на годишния лихвен процент на разходите и съответно за размера на възнаградителната лихва, а именно 5 пъти размера на законната лихва, което е 50 % и с това отпада възможността размерът на същите да бъде преценяван съобразно съдебната практика. Твърди, че не е налице и заявеното основание за нищожност - противоречие с добрите нрави. Изтъква, че процесният договор за кредит е от категорията на т.нар. „бързи кредити“, които по правило са високорискови, поради което е нормално уговорената възнаградителна лихва да е в по-висок размер. Сочи, че размерът на годишния лихвен процент от 41,17 % е обясним с разходите, които прави заемодателя, с риска, който носи, както и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба, поради което не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че договорената възнаградителна лихва от 41,17 % е допустима, съгласно разпоредбите на чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Намира за неправилни изводите на районния съд за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Алтернативно моли, в случай, че бъде обявена за недействителна клаузата за възнаградителната лихва, да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал.

4 от ЗЗД, съгласно която приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен процент следва да се замести по право от повелителните правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключване на процесния договор за кредит до окончателното му изплащане.

На следващо място, сочи, че съдът не е съобразил законодателството и съдебната практика по въпроса за заобикалянето на закона във връзка със споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Изтъква, че съгласно нормативната разпоредба в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит. Дължимото по процесните допълнителни услуги възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, при което не представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и параграф

1, т. 1 от ДР на ЗПК, респ. не следва да се включва при изчисляването на ГПР, както и при изчисляването на възнаградителната лихва.

Твърди, че районният съд неправилно е приел, че договорът за потребителски кредит е нищожен, поради противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1 от ЗПК. Сочи, че съдържанието на процесния договор за кредит отговоря на разпоредбите на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК, в редакцията им към датата на сключването му, поради което същият е действителен. Прави искане да се отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да се постанови друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски за двете инстанции.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба. Ищецът намира за правилен и законосъобразен извода на районния съд, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен, поради противоречие с добрите нрави и нарушение на императивните разпоредби на чл. 11, т. 9 и т. 10 във вр. чл. 22 от ЗПК. Твърди, че договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 11 и т. 12 във вр. чл. 22 от ЗПК с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, като потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по кредита. Твърди, че в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Намира за неоснователно оплакването на въззивника, че районният съд не е съобразил нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изтъква, че в обхвата на ГПР, освен възнаградителната лихва, се включват и други преки и косвени разходи, включително и таксите, събирани от кредитора, както и други негови вземания, които се дължат от кредитополучателя и техният общ сумарен размер не следва да надхвърля пет пъти размера на законната лихва. Заявява, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Изтъква, че клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143, т. 19 от ЗЗП и като заблуждаваща потребителя е неравноправна и не е породила правно действие, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Твърди, че уговорката да се заплаща възнаграждение за петте услуги по допълнителния пакет, които са свързани с предоставянето на заемния ресурс и управлението на кредита са в пряко противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която императивно забранява кредитополучателите да събират такси и комисиони за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Изтъква, че в противоречие с императивното правило на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор за кредит за различните видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане, както и че заплащането на това възнаграждение е предварително, т.е. дължимо е само за „възможността за предоставянето“ на посочените в допълнителния пакет услуги, като е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните договор.

Акцентира, че принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетичното ползване на такава. Твърди, че не са налице допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна (лихва) печалба към договорената възнаградителна лихва, която не е обявена на потребителя при условията на чл. 5 от ЗПК и не е формулирана по ясен и прозрачен начин в параметрите на договора чрез включването й в записаните

ГПР и ГЛП. Поддържа, че на основание разпоредбите на чл. 21, чл. 10, ал. 2, чл.

10а и чл. 19, ал. 1 от ЗПК уговорката в договора, съгласно която ГПР е в размер на 49,89 % не е произвела правно действие.

На следващо място, сочи, че нищожността на клаузата, регламентираща основен реквизит от същественото съдържание на договора за потребителски кредит – ГПР има за правна последица изначална недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл. 22 от ЗПК. Изтъква, че потребителският договор не е породил валидни права и задължения и поради нарушение на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК. Намира за неоснователен довода на въззивника, че следва да намери приложение нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Изтъква, че нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не могат да се заместят по право от повелителните разпоредби на закона, тъй като законодателят не е въвел императивни размери на цените на кредитите, а освен това съдилищата не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи. Твърди, че е неприложима и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не може да бъде сключен без недействителната му част, защото той е нормативно уреден като възмезден и кредиторът не може да го сключи без определено възнаграждение за отпуснатия заем, което води до нищожност на целия договор. Нищожността на клаузата за лихвения процент, представляваща част от същественото съдържание на договора, прави цялото заемно съглашение нищожно. Моли да бъде потвърдено обжалваното решение. Претендира разноски.