Определение № 477 от 29.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 477 гр. София, 29.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20238002901520 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А.Н.Д. и К.Х.М., съвместно упражняващи правомощията на синдик на “КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА” АД (в несъстоятелност), ЕИК 831184677, против решение № 261/24.04.2023 г. по в.т.д. № 1055/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 15 търговски състав, с което е потвърдено решение № 260615/04.10.2022 г. по т.д. № 141/2021 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-11 състав, за отхвърляне на предявените от синдика на банката против Л. И. В. обективно съединени при условията на евентуалност искове за обезвреда на претърпените от “КТБ” АД имуществени вреди, причинени от ответника в качеството му на бивш администратор на банката от неизпълнение на законовите, респ. договорните му задължения във връзка с договор за банков кредит от 20.11.2007 г. между банката и “Сити Пропъртиз” АД.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение - чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на решаващия състав, че към момента на сключване на договора за банков кредит с горепосоченото дружество не са съществували нормативно установени задължения на ответника Л. В., поради което сключването на сделката не е извършено в нарушение на закона. Сочи се, че решението на Управителния съвет на банката касателно релевирания договор е взето от ответника като член на този орган в нарушение на предвидената процедура в Правилника за кредитната дейност на “КТБ” АД. Поддържа се, че ответникът не е изпълнил и задължението си да осъществява контрол върху дейността на служителите на банката, отговорни за събирането на необходимите документи от кредитоискателя и за извършването на нужните проучвания и изготвянето на 1 становища, като в резултат на това решението за сключване на договора е взето при липса на информация за кредитоспособността на “Сити Пропъртиз” ЕООД и стойността на предлаганите обезпечения. Изтъкнато е, че договорът е подписан и средствата по същия са усвоени без наличието на редица документи, които следва да бъдат предоставени предварително. Счита се, че въззивният съд неправилно е възприел, че проучването на кредита и учредяването на обезпеченията не могат да бъдат вменени в отговорност на ръководителя на банка, тъй като за изпълнението на договора следят други служители. Аргументира се, че в случая ответникът В. не е упражнил цялостен оперативен и ефективен контрол по отношение на всички етапи на процедурата по отпускане на кредита, извършването им и съответствието им със заложеното в Правилника за кредитната дейност, включително не е проследил учредяването на предвидените в договора обезпечения. Направено е оплакване за допуснато от апелативния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не са обсъдени всички твърдения, доводи и приети по делото доказателства на ищцовата страна, в частност не са разгледани и анализирани параметрите и целта на договора, изготвените документи във връзка с отпускането на кредита. Оспорва се и изводът на въззивния съд, че не се установява при условията на пълно и главно доказване, че вземането на банката не може да бъде удовлетворено от имуществото на “Сити Пропъртиз” ЕООД. Сочи се, че неправилно е прието, че ответникът Л. В. не носи отговорност с оглед извършени действия след прекратяването на правоотношението му с “КТБ” АД (н.). Изразява се несъгласие с мотивите на въззивната инстанция, че щом размерът на главницата е бил намален, то договорът за кредит е бил успешно изпълняван.

Допълва се, че ако още при отпускането на кредита и при последващия контрол касателно учредяването на предвидените обезпечения в предвидения срок е положена дължимата грижа от управляващите банката, вреди за нея не би следвало да настъпят.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.

280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Производство по иск по чл. 57, ал. 3 ЗБН за солидарно осъждане на няколко лица, спрян по отношение на част от ответниците, допустимо ли е да бъде разделено и производството да продължи по отношение само на един от ответниците, при положение, че твърдяната вина произлиза от действия на всички ответници?

2. Разпоредбата на чл. 57, ал. 3 ЗБН предвижда солидарна или разделна отговорност на виновните лица?

3 . Как се разпределя доказателствената тежест за доказване събираемостта или несъбираемостта на едно вземане по предявен иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН?

По трите въпроса се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.

2

3 ГПК.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства?

По този въпрос касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/08.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222/06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр.д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 65/30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 101/28.10.2016 г. по гр.д. № 853/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Л. И. В. не е подал отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че по делото не е спорно, че ответникът Л. В. е притежавал качеството администратор с оглед заеманата от него длъжност на изпълнителен директор на “КТБ” АД (н.) по силата на договор за управление в периода от 26.01.2005 г. до 18.12.2008 г.; че съгласно договор за банков кредит от 20.11.2007 г., сключен между банката и кредитополучателя “Сити Пропъртиз” ЕООД, е отпуснат кредит в размер на 11 700 000 евро за заплащане на цена за закупуване на недвижим имот в гр. Разлог заедно с 20 броя сгради и за други разходи във връзка с имота, както и че задължението за учредяване на обезпечение на кредита не е изпълнено от кредитополучателя в съответния срок; че след подписване на Анекс № 5 от 15.11.2013 г. към договора неиздължената главница възлиза на 5 700 000 евро.

Въззивната инстанция е счела, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се обоснове извод за действие или бездействие на ответника Л. В., довело до нарушение на конкретни задължения, вменени от устава на банката, договора за възлагане на управление, Правилника за кредитната дейност и друг вътрешноведомствен акт или произтичащи от закона, при 3 разрешаването и сключването на договора за кредит от 20.11.2007 г., както и при усвояването на сумата по него. Решаващият състав е съобразил, че предмет на преценка в случая е единствено действието на ответника, изразяващо се в подписване на договора за кредит, доколкото друго негово действие не е установено, а анексите към договора не са подписани от него.

Намерил е, че това не е извършено в нарушение на закона. Обосновал е, че обсъжданото действие не противоречи и на правилата, установени с утвърдения Правилник за кредитната дейност на банката, доколкото с оглед на същите обработката на документите по кредита се извършва от кредитен специалист, а правният анализ – от юрисконсулт. Поради това е преценил, че в качеството си на изпълнителен директор, респективно член на Управителния съвет, ответникът е имал задължение единствено за обсъждане на предложената сделка въз основа на представените документи и становища, но не е имал задължение да следи дали тези служители са спазили установените нормативи, дали са налице обезпечения, нито да упражнява текущ контрол по отпускането, усвояването и погасяването на кредита, тъй като тези действия с правилника са били възложени на други служители.

Допълнил е, че противоправност на действията на ответника не може да бъде обоснована и с неполагане грижата на добрия търговец предвид липсата на доказателства за конкретни действия, които ответникът е следвало да предприеме, както и такива за съзнателното или несъзнателно неглижиране на обстоятелства или информация от значение за кредита. Апелативният съд е посочил, че освен това към датата на вземане на решението за отпускане на процесния кредит не са налице данни, от които да се обоснове извод за висок кредитен риск досежно сделката. Добавил е, че кредитната дейност не представлява намаляване на имуществото на кредитна институция, тъй като това е договор, свързан с упражняваната от банката търговска дейност, извършвана с цел печалба. Изложил е съображения, че в договора за банков кредит е уговорено, че обезпеченията следва да бъдат учредени от кредитополучателя в срок до 31.03.2008 г., като това действие на администратора не се явява в нарушение на законова норма. Независимо от заключението за липса на противоправност, въззивният състав е изследвал и наличието на настъпила вреда за банката. Акцентирал е, че в случая са представени доказателства за образувано изпълнително дело срещу кредитополучателя “Сити Пропъртиз” ЕООД за принудително събиране на вземането на банката, но не и доказателства за конкретните изпълнителни действия, предприети по него, чийто неуспешен резултат да може да обуслови поне косвен извод за невъзможност за удовлетворяване на кредитора от имуществото на това юридическо лице. Като е съобразил отделеното като безспорно обстоятелството, че към момента на приключване на устните състезания пред първата инстанция размера на дължимата главница по договора възлиза на 5 700 000 евро с оглед извършени погашения и постъпления от лихви при издължаване по кредита, както и липсата на доказателства досежно извършвани изпълнителни действия за принудително 4 събиране на дължимите по релевирания договор суми, въззивният съд е стигнал до извода, че не може да се приеме, че е налице несъбираемост на вземането на банката. При така изложеното е направил заключение за неустановяване на противоправно поведение (действие или бездействие) на ответника – бивш изпълнителен директор на банката в несъстоятелност, както и на настъпила имуществена вреда за банката в претендирания размер.

Прието е също, че не се доказва наличието и на пряка и непосредствена причинна връзка между действия/бездействия на ответника Л. В. по сключване на договора и причинени вреди на банката от неизпълнението му, предвид последващите пет анекси, които не са подписвани от ответника и към който момент той вече не е бил администратор на банката. Отбелязано е, че законодателят не е предвидил солидарна отговорност за администраторите на банката в Закона за банковата несъстоятелност, а такава се предвижда в чл. 240 от ТЗ само за членовете на управителните органи, когато са в общ орган при вземане на съответното решение, каквато хипотеза не е налице в настоящия процес. По тези съображения въззивният съд е намерил за неоснователни и подлежащи на отхвърляне главния иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН във вр. чл. 45 ЗЗД и първия евентуален иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН във вр. чл. 240, ал. 2 ТЗ. По отношение на втория евентуален иск за осъждане на ответника да заплати обезщетение за причинени имуществени вреди в качеството си на администратор на банката при условията на разделност, въззивният съд е преценил, че изложените твърдения за възникване на отговорността са напълно идентични с тези по първия евентуален иск, че на договорно основание отговорността на ответника Л. В. не може да бъде ангажирана при условията на разделност за претендираната част от главницата, споделил е мотивите на първата инстанция, към които на основание чл. 272 ГПК е препратил.