Определение № 476 от 29.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 476 гр. София, 29.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20238002901514 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. М. Й., чрез особения представител адв. Й. Т., против решение № 1378/17.03.2023 г. по в.гр.д. № 2164/2022 г. по описа на Софийски градски съд, II-Е състав, в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 20127783/31.05.2020 г. по гр.д. № 67073/2019 г. по описа на СРС, 74 състав, поправено с решение № 20173807/18.08.2021 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, са уважени положителните установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, предявени от “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ” ЕАД, ЕИК 203670940, против И. М. Й. за сумата от 6 926,15 лева, представляваща непогасена част от главница, ведно със законната лихва за периода от 04.06.2019 г. до изплащане на вземането, сумата от 2 937,92 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 21.10.2017 г. до 21.05.2018 г., и сумата от 758,09 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 21.10.2017 г. до 03.06.2019 г., по договор за потребителски паричен кредит № 1878468/12.06.2015 г., сключен между ответника и “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Приложение № 1 от 21.05.2018 г. към индивидуален договор за цесия от 21.05.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 31519/2019 г. по описа на СРС, 74 състав.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Сочи се, че въззивният съд не е преценил доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, както и че неправилно е разпределил доказателствената тежест в производството. Счита 1 се, че решаващият състав не е съобразил, че обявената в хода на процеса предсрочна изискуемост на вземането по договора за потребителски кредит обуславя неоснователност на претенцията за лихва за забава. Изтъква се, че неправилно е прието като неоснователно възражението на ответника И. Й. за неравноправност на чл. 13, ал. 6 и 7 от общите условия към договора за кредит, даващи възможност на кредитора “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД да прехвърли вземанията си по него без съгласието на ответника потребител, тъй като тези клаузи не са индивидуално договорени, неравноправни са по смисъла на чл. 143, т. 16 ЗПП и поради това - нищожни.

Поддържа се възражението за нищожност на индивидуалния договор за цесия от 21.05.2018 г., като противоречащ на чл.26, ал. 1 ЗПК, предвиждащ прехвърляне на вземането по потребителски кредит само при изрична уговорка за това. Излагат се аргументи, че с оглед на горното цесията не е произвела действия, вземанията не съществуват в патримониума на ищеца и той не е активно материалноправно легитимиран да иска плащането им от ответника. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че процесният договор за кредит отговаря на условията за действителност съгласно ЗПК.

Акцентира се, че той не покрива императивното изискване да е написан по ясен и разбираем начин, доколкото всички договорки се съдържат в общите условия, в които са неясни кредитният лимит, дължимата договорна лихва и начинът на определянето й. Позовава се на нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави и нарушение на императивните разпоредби на чл. 11, т. 9 и т. 10 вр. с чл. 22 от ЗПК. Посочва се също, че от заявлението и приложение № 1 не се разбира каква част от главницата, лихвите и таксите се погасява, съответно остава непогасена след всяка вноска. Релевира се, че не са индивидуално договорени клаузите, формиращи размера на лихвения процент и годишния лихвен процент на разходите. Оспорва се като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 ЗЗП разпоредбата от договора за кредит, определяща размера на възнаградителната лихва, тъй като е уговорен във вреда на ответника, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на потребителя и на търговеца. Излагат се доводи, че по делото е установено, че И. Й. не е бил уведомен за изискуемостта на посочените суми, за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита към момента на издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение. По отношение на връчването на уведомителното писмо за цесия и уведомлението за предсрочна изискуемост заедно с исковата молба, чрез особения представител, се изтъква, че в практиката този въпрос е спорен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. Отговарят ли неиндивидуално уговорените клаузи в договора на критериите за “неравноправни клаузи”, установени в практиката? Може ли да се позове банката на клауза и нищожна ли е такава клауза, която е 2 възпроизведена единствено в общите условия, без да е изрично упомената в съдържанието на договор за потребителски кредит?

По отношение на този въпрос касаторът поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК , III г.о., решение № 424/02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 51/04.04.2016 г. по т.д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95/13.09.201бг. по т . дело № 240/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 201/02.03.2017 г. по т.д. № 2780/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 72/13.02.2013 г. по т.д. № 802/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Следва ли длъжникът да бъде надлежно уведомен за настъпила предсрочна изискуемост и тя да му бъде обявена преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК?

По отношение на така формулирания въпрос касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС – т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

3. Действително ли е прехвърлянето на вземания/права по договор за потребителски кредит с договор за цесия в полза на трето лице, когато договорът за потребителския кредит не предвижда такава възможност?

Произвежда ли договорът за цесия действие, ако не е предвидена изрична клауза в този смисъл? Следва ли длъжникът да бъде предварително запознат с последиците на цесията и клаузата да бъде индивидуално уговорена или е възможно да бъде упомената в общите условия?

По отношение на така формулирания въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ” ЕАД възразява по основателността на искането за достъп до касационно обжалване и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

3

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. От ангажираните писмени доказателства е направил извод, че между ответника И. Й. и “Уникредит Кънсюмър Файненсинг ” ЕАД е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит, по силата на който за ответника е възникнало задължение да погасява предоставената му заемна сума съгласно погасителен план, приложен към договора. С оглед приложението на правилата за неравноправни клаузи на ЗЗП - от чл. 143 до чл. 148, за които съдът следи служебно, е съобразил, че от доказателствата по делото се установява, че договорът е сключен в писмена форма на хартиен носител по ясен и разбираем начин, всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт и е предвидена възможност за отказ на потребителя от договора. Изложил е съображения, че процесният договор за потребителски кредит съдържа информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – годишен лихвен процент, годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, поради което същият валидно обвързва страните. Отхвърлено е възражението на жалбоподателя ответник за неравноправност на чл. 13, ал. 6 и ал. 7 от общите условия, тъй като оспорените клаузи са ясни, разбираеми, недвусмислени, липсват данни за недобросъвестност на търговеца или за намаляване на гаранциите за потребителя, което не се твърди и от жалбоподателя. С тях не се създава и значителна неравнопоставеност между страните, нито се установява клаузата да е сключена във вреда на потребителя. От събраните по делото доказателства – рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., сключен между “Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и жалбоподателя “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.05.2018 г., извлечение от приложение № 1 и потвърждение за извършената цесия, въззивният съд е намерил за доказано, че в полза на ищеца валидно са били прехвърлени вземанията по договора за кредит.

Обосновал е, че по делото се установява, че цедентът е упълномощил цесионера да извърши съобщаване до длъжника за извършеното прехвърляне, но не се установява уведомленията да са достигнали до последния. Даден е отговор, че уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД с исковата молба, изпратена на особения представител на длъжника, е приравнено на лично такова, тъй като то не е с оглед личността на длъжника и не се свежда до негови строго лични субективни права, поради което е прието, че в случая ответникът е уведомен за цесията и същата на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД е породила своето действие спрямо него, а възраженията от негова страна в обратния смисъл са неоснователни. Добавил е, че това представлява надлежно уведомяване на длъжника, доколкото към този момент е бил настъпил и обективният факт на неплащането на две погасителни вноски. Стигнал е до крайния извод, че предвид изложеното ищецът се легитимира като кредитор на претендираното 4 вземане за главница в размер на 6 926,15 лева за периода от 21.10.2017 г. до 21.03.2020 г., включваща месечни вноски с настъпил падеж и предсрочно изискуеми месечни вноски. Преценени са като неоснователни възраженията на ответника за нищожност на уговорената договорна лихва поради противоречие с добрите нрави, тъй като определеният в договора годишен процент не надхвърля пет пъти размера на законната лихва, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и изискването на посочената норма е изпълнено. Решаващият състав е счел, че претендираната възнаградителна лихва се отнася за периода 21.10.2017 г. - 21.05.2018 г., т.е. до настъпването на предсрочната изискуемост, поради което не се прилагат разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главница).

Относно искането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на лихва върху просрочена главница, е намерил за установено, че предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в исковото производство, поради което обезщетение за забава се дължи върху размера на редовно падежиралата главница, тъй като изискуемостта на същата е настъпила преди започване на исковото производство и по отношение на нея ответникът се намира в забава, т.е. върху сумата от 4 617,43 лева, като размерът на законната лихва за периода от 21.10.2017 г. до 03.06.2019 г. възлиза на 758,09 лева, изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК. Съобразявайки изложеното, въззивната инстанция е приела за частично основателна въззивната жалба на ищеца, като първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 86, ал.