Решение № 2496 от 18.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2496 гр. София, 16.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. Антонова

РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА Въззивно гражданско дело № 20221100506966 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20031430/ 20.04.2022г., постановено по гр. дело № 71536 по описа за 2019г. на Софийския районен съд, 30 състав, е признато за установено по отношение на Д.

М. Н. съществуването на вземането на “Агенция за събиране на вземанията” ЕАД за сумата 5140,17 лева, представляваща главница за периода 14.12.2016г.- 01.04.2019г., съгласно договор за потребителски кредит № 2452753, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 01.04.2019г., до окончателното плащане на сумата; сумата 2445,80 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 14.12.2016г.- 19.02.2018г., сумата 1693,38 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 14.12.2016г.- 01.04.2019г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 05.04.2019г. по ч.гр.д. № 18707 по описа за 2019г. на Софийския районен съд, 30 състав.

С посоченото решение е отхвърлен предявеният иск за установяване на вземането за главница над сумата 5140,17 лева до сумата 24282,81 лева за периода 01.04.2019г.14.06.2023г.

Със същото решение Д. М. М. е осъдена да плати на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД сумата 19 142,65 лева, представляваща главница за периода 01.04.2019г.- 14.06.2023г., съгласно договор за потребителски кредит № 2452753/ 11.10.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба- 09.12.2019г., до окончателното 1 плащане на сумата, сумата 2704,83 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 19.02.2018г.- 09.12.2019г.

С посоченият съдебен акт са отхвърлени предявените искове за главница- над сумата 19142,65 лева до сумата 24282,81 лева и за обезщетение за забава- над сумата 2704,83 лева до сумата 3336,57 лева.

Недоволна от решението, в частта, в която предявените искове са уважени, е останала ответницата, която го обжалва с оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. Във възивната жалба са наведени доводи, че в първоинстанционното производство не е установено, че кредиторът е уведомил длъжника за волята си да направи вземането си предсрочно изискуемо. Жалбоподателката поддържа, че прехвърлянето на вземането не е произвело действие спрямо длъжника, защото е уведомен за цесията от цесионера, а не от цедента.

В обобщение, същата счита първоинстанционното решение за неправилно и навежда искане за отмяната му и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

Въззивната жалба се оспорва с отговор, подаден от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с който е заявено становище за нейната неоснователност. Въззиваемият намира решението на първоинстанционния съд за правилно и заявява искане за потвърждаването му.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания по допустимостта и правилността на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа страна:

На 11.11.2016г. между “У.К.к.ф.” ЕАД и ответницата е бил сключен договор за потребителски кредит № 2452753 за сумата 24282,81 лева, при фиксиран ГЛП 14,99 % и ГПР 14,16 %, която сума кредитополучателят се е задължил да върне на 81 месечни вноски, с падеж 14 число на месеца, всяка в размер 516,23 лева, с изключение на последната вноска, която е в размер 516,75 лева. Представен е и погасителният план към договора за потребителски кредит, видно от който е, че падежът на последната вноска е 14.08.2023г. В договора (чл. 13 ОУ) е посочено, че при забава при плащането на две погасителни вноски кредиторът може да направи кредитът за предсрочно изискуем.

Установено е на следващо място, че между ищеца и “У.К.к.ф.” ЕАД е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016г., с който страните са се съгласили с отделни договори за цесия да бъдат прехвърлени възмездно просрочени и изискуеми вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити, сключени с физически лица, заедно със съпътстващите ги гаранции, привилегии, обезпечения и други принадлежности. С договора (т. 4.3, раздел § 4) е предвидено, че цесионерът е изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците от името и за сметка на цедента, вземанията към които се прехвърлят.

2

На 19.02.2018г. е бил сключен индивидуален договор за прехвърляне на вземания, с който, съгласно чл. 2.2 от рамковия договор от 20.12.2016г., описаните в Приложение № 1 към индивидуалния договор вземания, в това число и тези по процесния договор, са били прехвърлени на ищеца.

Като писмени доказателства в производството са приети пълномощно по силата на което “У.К.к.ф.” ЕАД е упълномощило "Агенция за събиране на вземания" ЕАД да уведоми от името и за сметка на стария кредитор всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са били прехвърлени по силата на сключения договор за цесия от 20.06.2018г. за извършено прехвърляне на вземания (цесия) от “У.К.к.ф.” ЕАД чрез "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, както и за настъпилата предсрочно изискуемост на всички вземания по договора за кредит.

Уведомителното писмо, изпратено до кредитополучателя на адреса, посочен в договора като постоянен и настоящ, и адрес за кореспонденция, е било върнато на подателя му, с отбелязване, че адресатът е сменил адреса си, видно от представеното по делото обратна разписка.

От заключението на съдебно- счетоводната експертиза, прието в хода на производството пред първоинстанционния съд, се установява, че на 11.10.2016г. процесната сума е преведена по сметка на ответницата. С извършените плащания по договора за кредит са погасени девет анюитетни вноски, а десетата е погасена частично. Неизплатената главница по договора за кредит до изтичане на срока на договора е в размер на 24282,81 лева, възнаградителната лихва е в размер на 2445,80 лева. Размерът на мораторната лихва върху непогасената падежирала главница за периода от 14.12.2016г. до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е 1693,38 лева; за периода от 19.2.2018г. до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е 2704,83 лева, а за периода 19.02.2018г. до подаване на исковата молба- 2704,83 лева.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

Между страните е сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), обн. ДВ, бр. 18/ 2010г., в сила от 12.05.2010г. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника- потребител да върне 3 предоставената парична сума.

Изложеното обуславя извод, че между страните съществува облигационно правоотношение, възникнало въз основа на договор за потребителски кредит, по силата на който за ответникът е възникнало задължение да върне получената в заем сума, ведно с договорената възнаградителна лихва.

Първият спорен въпрос, за разрешаването на който спорът е пренесен пред настоящата инстанция, е изискуемо ли е вземането на кредитора. Основната линия на защита, която ответницата последователно поддържа пред първоинстанционния и въззивния съд е, че вземането на ищеца не е изискуемо.

Относно установителните искове за установяване вземането на ищеца:

Първоинстанционният съд е уважил предявеният иск за установяване вземането на ищеца за вноските с падеж 14.12.2016г.- 01.04.2019г. (за вноските с настъпил падеж до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение), т.е. в случая се касае до редовна изискуемост, а не за предсрочна изискуемост и доводите във въззивната жалба в този смисъл са неоснователни. По отношение на вноските с настъпил падеж по погасителния план към датата на подаване на заявлението, предсрочна изискуемост не се твърди.

По отношение на предявените осъдителни искове:

Според съдебната въведеното от ищеца условие за разглеждането на осъдителния иск е отхвърлянето на установителния иск, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита. Позоваването е на направено с исковата молба изявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост и на настъпването с уведомяването на длъжника по кредита за изявлението на кредитора за изгубване на преимуществото на срока с връчване на исковата молба. Касае се до нов факт, който е от значение за настъпване на изискуемостта на предявеното вземане. Поради това е изключен извод за идентичност на фактическите твърдения по предявените искове. В тази хипотеза е допустимо съединяването на евентуалния осъдителен иск с установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.

За ищеца е налице правен интерес от разглеждането на осъдителната претенция при отхвърляне на иска за установяване съществуването на вземането, с оглед основанието за отхвърляне му, свързано с ненастъпване на предсрочната изискуемост на процесното вземане, по отношение на която по осъдителния иск се поддържа, че е настъпила в по- късен момент- с връчване на исковата молба. В този смисъл е даденото разрешение в решение № 60106 от 3.08.2021г. по т.д. № 1035/ 2020г. на ВКС, ІІ т.о., ТК; решение № 50175 от 21.12.2022г. на ВКС по гр.д. № 3374/ 2021г., III г.о., ГК.

В тълкувателните мотиви на определение № 387/24.07.2017г. по ч.т.д. № 1369/ 2017г. на ВКС, I т.о., е застъпено становище, че условието за разглеждане на осъдителните искове, съединени при условията на евентуалност с установителни искове по чл. 422 ГПК, е отхвърляне на установителните искове, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като в този 4 случай се навежда ново обстоятелство в исковата молба (несъдържащо се в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и неподдържано спрямо предявените установителни искове)- уведомяване на длъжниците по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост със самата искова молба. В тази хипотеза, съединяването при евентуалност при посоченото условие на осъдителните искове с установителните по реда на чл. 422 ГПК е допустимо, а уведомяването на длъжника по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост се осъществява с получаване на обективираното в исковата молба изявление.

Релевантен по съществото на спора по осъдителен иск за вземане, въз основа на договор за кредит, поради упражнено от страна на кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е дали съобщаването на длъжника от страна на кредитора на изявлението, че счита вземането за предсрочно изискуемо, обективирано в самата искова молба, поражда правни последици с връчването на препис от нея на ответника по иска.

Конкретиката на случая сочи, че “У.К.к.ф.” ЕАД е изпратила, чрез “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, писмо до ответницата, с което я е уведомила за волята си да превърне вземането в предсрочно изискуемо. Посоченото писмо е приложено към исковата молба.

В практиката на ВКС, намерила израз в решение № 139 от 5.11.2014г. по т.д. № 57/ 2012г. на ВКС, І т.о., решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/ 2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 86 от 27.10.2020г. по т.д. № 2118/ 2019г. на ВКС, І т.о. решение № 60110 от 04.03.2022г. на ВКС по т.д. № 772/2020г., I т.о., ТК, решение № 76 от 7.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2640/2021 г., III г. о., ГК, решение № 6 от 17.06.2020г. на ВКС по т.д. № 2174/2016г., I т.о., ТК, решение № 50076 от 14.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1730/2019 г., I т. о., ТК, решение № № 50292/ 20.03.2023г. по гр.д. № 73/ 2022г. на ВКС на IVг.о., последователно се застъпва становището, че в хипотезата на обективирано в исковата молба по чл. 422 ГПК или по осъдителен иск за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от нея на ответника по иска това волеизявление достига до него, като от този момент настъпва предсрочната изискуемост.