Решение № 174 от 10.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 174 гр. София, 10.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20211100505982 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20006876 от 11.01.2021 г. по гр.д. № 40220/2019 г.

Софийски районен съд, 77 състав отхвърлил предявения от „С.-Е.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО Д.Б.Ж.И З.“ АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 вр. чл. 266 ЗЗД за установяване вземания на ищеца против ответника за сумата от 7 067.39 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извършени сервизни услуги по договор за сервизно обслужване от 01.09.2016 г. за периода 01.09.2018 г. -31.10.2018 г. по издадени фактури № 559/03.09.2018 г., № 560/03.09.2018 г., № 561/03.09.2018 г., № 562/03.09.2018 г., № 563/03.09.2018 г., № 564/03.09.2018 г., № 565/03.09.2018 г., № 574/25.09.2018 г., № 578/18.10.2018 г., № 579/18.10.2018 г., № 580/18.10.2018 г., № 581/18.10.2018 г. и № 582/26.10.2018 г., ведно със законната лихва от 27.03.2019 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 09.04.2019 г. по ч.гр.д. № 17590/2019 г. на СРС, 77 състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото в размер 150 лв.

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „С.-Е.“ ЕООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно районният съд приел, че не е налице валиден договор за сервизно обслужване. Не било спорно, че с договор от 01.09.2016 г. и анекс № 1 към него ищецът, в качеството на изпълнител, приел да извършва срещу възнаграждение техническо обслужване и ремонтни дейности на леки и лекотоварни автомобили, които са застраховани при ответника – възложител по договора.

Съгласно чл. 2, договорът бил сключен за срок от 12 месеца от датата на подписването му, като било уговорено автоматично продължаване за срок от още една година. По делото не били представени доказателства, че договорът е прекратен, поради което било налице продължаване за срок от още една година. Представени били възлагателни писма за процесните щети, които отговаряли на изискванията на договора, към всяко от което възлагателни писма като неразделна част бил протокълт за оглед на увредения автомобил.

Посочените в писмата номера на щети, марка на увреден автомобил и признати стойности за ремонт съответствали на представените фактури за извършен ремонт. Към всяка фактура имало и приемо-предавателни протоколи, подписани от лицето Ц.Г. – представител на ответника. Така по делото било доказано, че са извършени от ищеца и приети от възложителя ремонтни дейности, за които се дължало възнаграждение. В приетите разпечатки от електронна кореспонденция се съдържало признание за ремонт по всяка щета до конкретно посочена сума, съответстваща на издадените фактури. Независимо че фактурите не били осчетоводени от ответника, сумите по тях били дължими. По делото били представени известия за доставяне на процесните фактури, подписани за ответника от негов служител.

Представителната власт на съответните лица не била оспорена, поради което следвало да се приеме, че получаването на фактурите от ответника е доказано. С оглед чл. 301 ТЗ и липсата на незабавно противопоставяне, сумите по фактурите били дължими. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна

„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО

2

АКЦИОНЕРНО

ДРУЖЕСТВО Д.Б.Ж.И З.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.

Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК, съдържащ се в молба от 29.09.2023 г. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд го намира и за правилно по следните съображения:

Предмет на установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК може да бъде само същото вземане, за което е издадена заповед за изпълнение - същото по основание, размер и период (респ. за по-малък размер и период).

Ако за вземането няма издадена заповед за изпълнение, за ищеца няма правен интерес от установителен иск, претенцията си същият може да предяви само с осъдителен иск.

В случая видно от приложеното ч.гр.д. № 17590/2019 г. на СРС, 77 състав, в заповедното производство заявителят е претендирал сумата от 7 067.39 лв. като дължимо възнаграждение по договор за сервизно обслужване от 01.09.2016 г., за предоставени в периода 01.09.2018 г. 31.10.2018 г. сервизни услуги, за които били издадени фактури №№ 559, 560, 561, 562, 563, 564, 565, 574, 578, 579, 580, 581 и 582. В съответствие с поисканото в заявлението, на 09.04.2019 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата 7 067.39 лв., представляваща неплатени задължения по договора за сервизно обслужване от 2016 г. за периода 01.09.2018 г. 31.10.2018 г.

По делото не се установява между страните да е бил сключен договор за 3 сервизно обслужване от 01.09.2016 г. Установява се, че такъв е бил сключен на 01.04.2016 г. за срок от 12 месеца, като съобразно уговореното в чл. 2, ал. 2 еднократно автоматично продължаване, договорът е продължил действието си до 01.04.2018 г. Именно този факт е признат от ответника в отговора на исковата молба. Следователно претенцията на ищеца за възнаграждение за предоставени в периода 01.09.2018 г. - 31.10.2018 г. ремонтни услуги по прекратения към този период договор е неоснователна и искът подлежи на отхвърляне само на това основание. Противно на твърдяното в жалбата, с отговора на исковата молба ответникът изрично е оспорил в посочения период между страните да е била налице договорна връзка. Пак противно на поддържаното от въззивника, от клаузата на чл. 2, ал. 2 от договора не следва извод, че след 01.04.2018 г. срокът на договора е автоматично продължен, тъй като няма уговорка за повторно автоматично продължаване на срока.

С оглед така установеното, безпредметно е обсъждането на останалите доводи в жалбата във връзка с приетите (и оспорени от ответника) фактури, възлагателни писма, протоколи за оглед, стокови разписки и приемопредавателни протоколи – те биха били относими само в случай че претенциите на заявителя – ищец се основаваха на договори за изработка със съдържание, обективирано във всяка от фактурите. На претендираното основание обаче – договор от 01.09.2016 г., на което основание е издадена и заповедта по чл. 410 ГПК, а и на основание действително сключения и прекратен към процесния период договор от 01.04.2016 г. възнаграждение за процесния период не е дължимо от ответника. Предявеният по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 266 ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Отделен въпрос е, че по делото не е доказано фактурите да са получени от ответника преди връчване на преписи от исковата молба и приложенията, нито са представени твърдените в жалбата известия за доставяне, а съгласно заключението на ССЕ фактурите не са и осчетоводени от ответника, поради което нормата на чл. 301 ТЗ би била неприложима.

Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, 4 съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20006876 от 11.01.2021 г., постановено по гр.д. № 40220/2019 г. на Софийски районен съд, 77 състав.

ОСЪЖДА „С.-Е.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. Елена, ул. „*******, да заплати на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО Д.Б.Ж.И З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. *******, на основание чл. 78 ГПК с у м а т а 100.00 лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5