Решение № 3988 от 19.07.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3988 гр. София, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100513710 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение №12364/08.12.2022 г., постановено по гр. дело № 9841 от 2022 г. по описа на Софийския районен съд, 173 състав е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на „Топлофикация София“ ЕАД, че дължи на ищцата Ц. В. сумата от 1 175,63 лв., събрана без правно основание по изп. дело №20041110403077 по описа на ДСИ при СРС в периода от 30.11.2016 г. до 02.03.2018 г. и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 356,27 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 07.10.2018 г. до 07.10.2021 г.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищцата Ц. В., с която обжалва същото като неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. В жалбата се излагат доводи, че първоинстанционният съд погрешно е квалифицирал предявения иск по чл.

55, ал. 1 ЗЗД, вместо по чл. 59 ЗЗД, както и неправилно е приел, че до 26.06.2015 г. по изпълнителното дело не е текла давност, съгласно постановките на ППВС №3/1980 г. Въззивникът заявява, че процесното вземане е погасено с изтичане на тригодишната давност, доколкото счита, че се касае за периодично вземане. На следващо място заявява, че претенцията по делото е била заявена като частична, като за сумата от 1000 лв. с решение по в. гр. дело №2901/2020 г. по описа на II-Г състав е било установено, че не се дължи поради погасяване по давност. Предвид изложеното се излага, че е 1 налице сила на присъдено нещо относно правопораждащите факти на това спорно субективно материално право. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което да бъдат уважени предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД, с който оспорва същата като неоснователна.

Излага становище, че правилно първоинстанционният съд е приел, че до 26.06.2015 г. по делото давност не е текла. Поддържа, че петгодишната давност се прилага и по отношение на вземане, което е установено с влязла в сила заповед за изпълнение. Позовава се на практика, според която установените с решението по частичен иск правопораждащи факти на спорното право не се ползват със сила на присъдено нещо в отделен исков процес, предявен за разликата до пълния размер на вземането. По изложените съображения се моли въззивната жалба да бъде отвхърлена като неоснователна, а обжвалното решение да бъде потвърдено като правилно и обосновано.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението в рамките на релевираните в жалбата доводи.

Настоящата съдебна инстанция намира, че с първоинстанционното решение е извършен пълен и пълноценен анализ на спора от фактическа страна, поради което с цел да не бъдат същите преповтаряни препраща към мотивите на СРС. По изложените във въззивната жалба оплаквания въззивния съд намира, че следва да добави и следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 55, ал.1, пр. първо ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника „Топлофикация София“ ЕАД, че дължи на ищцата Ц. В. сумата от 1 175,63 лв., събрана неоснователно по изп. дело №20041110403077 по описа на ДСИ 2 при СРС и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 356,27 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 07.10.2018 г. до 07.10.2021 г.

На първо място, неоснователни са оплакванията на въззивницата относно дадената от съда правна квалификация. Съгласно ППВС №1/1979 г.

Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение. Когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. Следователно, правилно искът е квалифициран по чл. 55, ал.1, предл. 1, а не по чл. 59 ЗЗД, който е субсидиарен иск.

На следващо място, неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че искът е бил предявен от ищеца като частичен. Счита се, че искът е предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния размер на вземането при парични притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен. Съгласно практиката на ВКС, ако от събраните по делото доказателства се установява, че спорното право /вземането/ е в поголям размер от заявения с исковата молба, това обстоятелство не дава основание за извод, че предявеният иск е частичен / ТР № 3/2016 от 22.04.2019 г. по т. дело № 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС/ при липса на изрично волеизявление в този смисъл от страната.

В настоящия случай такава воля на ищеца – заявител не може да бъде изведена нито от подаденото заявление по реда на чл. 410 ГПК, нито от депозираната по реда на чл. 422 ГПК искова молба. Напротив в заявление вх.

№65905/07.10.2021 г., по което е образувано ч. гр. дело №57759/2021 г. изрично е заявено, че: „С настоящото заявление претендираме от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* сума в размер на 1 175,63 лв.

(хиляда сто седемдесет и пет лева и шестдесет и три стотинки) – представляваща недължимо платена сума по изп. дело № 20041110403077“.

Заповед №19488/19.11.2021 г. е издадена за претендираната сума в размер на 1 175,63 и лихва в размер на 358,27 лв., както и за претендираните по делото разноски. Исковата молба по реда на чл. 422 ГПК също е предявена с петитум за признаване за установено, че ответникът дължи именно тези суми, като никъде в исковата молба не се съдържа воля на ищеца, че се претендира част от по-голямо вземане. За да се приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо ищецът в исковата молба изрично да заяви, че претендира част от спорното право, част от вземането. С предявяването на частичен иск ищецът 3 въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на постановеното решение.

По съществото на спора следва да се посочи, че съгласно Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Следователно, правилно първоинстанционният съд е приел, че по изп. дело №20041110403077 по описа на ДСИ при СРС давност не е текла от образуваното му през 2004 г. до 26.06.2015 г. Нещо повече, през този период, видно от представено от ищцата удостоверение от Служба ДСИ при СРС, по делото регулярно са събирани и постъпвали суми с платежно нареждане от самия длъжник, поради което неоснователни се явяват и твърденията на ищцата относно настъпила перемпция на основание чл. 433,ал.1, т. 4 ГПК /чл.

330,ал.1, б.“д“ ГПК, отм./.

За вземането, което ищецът предявява с настоящия иск – 1175,63 лв. и което касае периода от 30.11.2016 г. до 02.03.2018 г. приложение намират постановките на т. 10 от ТР № 2 ОТ 26.06.2015 Г. ПО ТЪЛК. Д. №2/2013 Г., ОСГТК НА ВКС, съгласно която по чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.

Прието е, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. В случая, след смъртта на първоначалния длъжник по изп. дело – С.В. през 2015 г. на негово място по изп. дело са били конституирани неговите наследници – Т. В. /съпруга/ и ищцата по настоящото дело – Ц. В.

/дъщеря/. Видно от представено от ищцата по делото удостоверение от Служба ДСИ при СРС, през 2016 г. е бил наложен запор върху нейното трудово възнаграждение, което по смисъла на цитираното тълкувателно решение представлява действие по изпълнение, което прекъсва давността за още пет години. Следователно претендираните с настоящия иск суми, събрани в периода от 30.11.2016 г. до 02.03.2018 г. по изпълнителното дело не са получени от ответника без правно основание. Също така, видно от същото удостоверение по делото регулярно са събирани суми, поради което не са налице и предпоставките по чл. 433,ал.1, т. 8 ГПК за прекратяване на изпълнителното дело от ДСИ.

Настоящият въззивен състав намира, че към предмета на настоящото дело няма касателство решение, постановено по в. гр. дело №2901/2020 г. по 4 описа на Софийския градски съд, тъй като в случая не се касае за предявен частичен иск по изложените вече зъображения - такава воля не е изразена от самия ищец-заявител при първоначално сезиране на съда. По-важното, което следва да се отбележи в случая е, че двете производства са с различен предмет. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. В основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита /дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна/. Правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум. При предявяване на осъдителен иск за парично вземане в петитума на исковата молба ищецът сочи и размера на иска. Когато ищецът претендира с петитума на исковата молба само част от размера на вземането, той предявява частичен иск.

Разпечатката съдържа 33 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d271a6e3-97b7-477d-a05d-4d85925c810f