Определение № 81 от 15.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 81 гр. София, 09.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: А. Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Х.а като разгледа докладваното от Мария Х.а Касационно гражданско дело № 20238002101661 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба от И. Ж. В., чрез адвокат Б. Б., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Варна №181/25.11.2022г. по в.г.д.

№503/2022г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като постановено в нарушение на процесуалните и материални норми, задължителните указания на ВС и ВКС и в противоречие със събраните по делото доказателства.

Насрещните страни М. Х. Б. и Г. Н. Б., чрез адвокат А. П., оспорват жалбата. Твърдят, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като част от поставените въпроси не отговарят на изискванията на закона и ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а по останалите е налице формирана съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на решението. В условие на евентуалност оспорват жалбата като неоснователна. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Варна, с което И.

Ж. В. e осъден да заплати Г. Н. Б. и М. Х. Б. сумата от 118 296,53 лева, представляваща сбор от: сумата 89,35 лв., заплатена в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 06.08.2018 год.; сумата от 97,36 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на 1

М. Б. на 03.09.2018 год.; сумата от 89,28 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 01.10.2018год.; сумата от 89,52 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 29.10.2018 год.; сумата от 153 лв,, постъпили на 12.12.2018 год., като заплатени от длъжника Г. Б.; сумата от 6 184,80 лева, постъпили на 21.01.2019 год. от задатък за публична продан на недвижим имот, собственост на длъжниците; сумата 70 684,80 лв., постъпили на 28.01.2019 год. от доплащане за публична продан на недвижим имот, собственост на длъжниците; сумата от 40 858,42 лв., постъпили на 26.02.2019 год., платени от длъжника М. Б., по изпълнително дело №20188950400522 на ЧСИ Л.С. с рег.№ 895 на КЧСИ и заплатени от него на взискателите Д. Х. М. и на А. М. М., обезщетение присъдено с решение №1561/25.10.2017 год. по гр.д.№ 993/2015год. по описа на ВОС, потвърдено с решение № 31/16.03.2018 год., по в.гр.д.№ 38/2018 год. на Апелативен съд Варна и недопуснато до касационно обжалване с определение № 829/04.12.2018 год., по гр.д.№ 2483/2018 год. на ВКС, 3-то г.о., представляваща разлика между общо платена сума от 276 563,88 лева по изпълнителното дело и присъдената сума по гр.д.№ 2294/2018год. по описа на ВОС в размер от 158 267.35 лева, ведно със законната лихва върху главницата от 118 296,53 лв., считано от дата на предявяване на исковата молба в съда 13.01.2022 год. до окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 54 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Със същото съдът е присъдил и направените в производството разноски.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорно установени следните обстоятелства: С влязло в сила решение по гр.д. №993/15г. на ВОС, ищците М. Х. Б. и Г. Н.

Б. били осъдени солидарно да заплатят на Д. Х. М. и на А. М. М. сумите от по 80 000лв., представляващи обезщетение за претърпени от всеки един от тях неимуществени вреди – душевни болки и страдания в резултат на смъртта на сина им М. А. М., настъпила на 19.10.2012г. в резултат на неправилно и некачествено изпълнената работа по монтаж на електрически бойлер в пригодено за живеене избено помещение, прилежащо към апартамент №16 на адрес: [населено място], [улица], възложена от ответниците на И. Ж. В., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 19.10.2012г. до окончателното им изплащане, на основание чл.49 от ЗЗД, вр. чл.45 от ЗЗД. Решението било постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответниците И. Ж. В..

Съдът установил, че въз основа на изпълнителен лист по посоченото дело Д. Х. М. и А. М.

М. образували изпълнително дело № 20188950400522 по описа на ЧСИ Л. С., с рег. № 895 на КЧСИ, с район на действие ВОС. Съдът приел, че в хода на това изпълнение длъжниците/ищци заплатили на взискателите суми в общ размер от 276 563.88 лева, съгласно издаденото от съдебния изпълнител удостоверение.

Въззивният съд констатирал, че за част от платените суми, в общ размер на 158 267,35 лева било постановено влязло в сила решение по гр.дело № 2294/2018 год. по описа на ВОС, с което бил уважен предявения от М. Х. Б. и Г. Н. Б. срещу И. Ж. В. регресен иск с правно основание чл. 54 от ЗЗД.

Съдът установил още, че процесната сума от 118 296,53 лева, представлява остатъка от заплатената по изпълнението сума, както следва: - 89,35 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка М. Б. на 06.08.2018 год.; сумата от 97,36 лв., заплатени в резултат на 2 запор върху банковата сметка на М. Б. на 03.09.2018 год.; сумата от 89,28 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 01.10.2018год.; сумата от 89,52 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 29.10.2018 год.; сумата от 153 лв,, постъпили на 12.12.2018 год., като заплатени от длъжника Г. Б.; сумата от 6 184,80 лв., постъпили на 21.01.2019 год. от задатък за публична продан на недвижим имот, собственост на длъжниците; сумата 70 684,80 лв., постъпили на 28.01.2019 год. от доплащане за публична продан на недвижим имот, собственост на длъжниците; сумата от 40 858,42 лв., постъпили на 26.02.2019 год., платени от длъжника М. Б.. Изпълнителното производство приключило след пълното погасяване на дълга.

Съдът установил още, че в хода на въззивното производство, на 28.07.2022 г. е влязла в сила постановената спрямо ответника И. Ж. В. оправдателна присъда №22/22.05.2020 г. по НОХД №1203/19г. по описа на ВОС, с която същият бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение за това, че на 18/19.10.2012 г. в [населено място], причинил другиму, на М. А. М., смърт поради изпълнение на действия, които спадат към дейност източник на повишена опасност, а именно електротехническа дейност, при свързване на бойлер електрически битов, като нарушил посочените разпоредби – престъпление по чл.

123, ал.2 от НК.

Въз основа на така установеното от фактическа страна въззивният съд приел, че ищците, като възложители по чл.49 от ЗЗД, изплатили обезщетение на пострадалите неучастващи в производството лица за вредите, причинени от ответника, като изпълнител, поради което са надлежно легитимирани да предявят регресния иск с правно основание чл.54 от ЗЗД.

Изложил, че с влязлото в сила решение по гр.д. №993/15г. по описа на ВОС (в сила от 04.12.2018г.), била ангажирана обективната обезпечително-гаранционна отговорност на М.

Б. и Г. Б., като възложители на работа по монтиране на електрически бойлер, от чието неправилно и некачествено изпълнение били причинени неимуществените вреди, като решението било постановено при участието на третото лице-помагач И. В. – изпълнител на работата.

Съдът направил извод, че на основание чл.223, ал.2 от ГПК решението по посоченото дело има обвързваща сила на мотивите в отношенията между страните в настоящото производство, поради което бил длъжен да приеме, че свързването на бойлера, монтиран в избеното помещение през м.01.2012г. с електропреносната мрежа било възложено на И. В. и извършено от него при нарушаване на изискванията за безопасност, предвидени в посочената в решението нормативна уредба; нарушаването на изискванията за безопасно монтиране на електрическия уред довело до зануляване на електрическата верига при липса на трети проводник, който да държи бойлера заземен през тялото на пострадалия М. М.; преминалият през пострадалото лице ток довел до неговата смърт. Въззивният съд приел за установена и причинната връзка между смъртта на М. и некачественото изпълнение на работата от изпълнителя В..

Основавайки се на влязлото в сила решение, въззивният съд намерил за неоснователни въведените в производството възражения за подмяна на бойлера или ремонтирането му от друго лице във времето между монтажа му и възникване на произшествието; че инцидентът 3 не е настъпил в резултат на офазяването на този бойлер; че свързването от В. на бойлера с електропреносната мрежа е станало при спазване на изискванията за безопасност, предвидени в Наредба № 3/09.06.2004г. за устройство на електрическите уредби и електропроводните линии действаща към момента на монтажа /2012г./.

Съдът посочил, че за предявения иск с правно основание чл.54 от ЗЗД постановената оправдателна присъда по отношение на ответника е ирелевантна, тъй като същият е обвързан от влязлото в сила решение по гр.д. №993/15г. по описа на ВОС, на основание чл.223, ал.2 от ГПК. Формираната по него сила на пресъдено нещо не може да бъде заличена от постановената оправдателна присъда. Приел, че формираната сила на пресъдено нещо на мотивите на решението /чл.223, ал.2 от ГПК/, изключва възможността при предявен срещу третото лице-помагач регресен иск по чл.54 от ЗЗД, същото да прави възражение за липса на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, в какъвто смисъл са и разясненията дадени в ППВС №7/1959 г. По изложените съображения и факта на установеното плащане, въззивния съд намерил предявения иск за основателен.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, тъй като поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата; в противоречие с практиката на ВКС – решение №60167/02.02.2022г. по т.д.№2490/2020г. на І т.о и разглеждането им би било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Първата група въпроси поставени са свързани с допустимостта на производството: 1/ Следва ли съдът да спре производството с правно основание чл.54 от ЗЗД до приключване на производството по възобновяване на решението, което се ползва със сила на пресъдено нещо?; 2/ Следва ли съдът да уважи предявен иск с правно основание чл.54 от ЗЗД, ако е налице производство по възобновяване на решението, което се ползва със сила на пресъдено нещо в производството?; 3/ Явява ли се производството по възобновяване на решението, чиито мотиви имат обвързваща страните сила преюдициален по отношение на иск с правно основание чл.54 от ЗЗД?; 4/ Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК?

Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ако въззивният съдът не приложи императивното правило на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, то последното е недопустимо, като постановено при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението да следи във всяко положение на делото за валидността и допустимостта на съдебните актове, съдът следва служебно да селектира жалбата поради вероятна недопустимост на въззивния акт.

При установяване наличието на посочената процесуална пречка, ВКС следва да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд, с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия, с оглед етапа на разглеждане, до който се намира обуславящото дело.