Определение № 2724 от 04.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2724 гр. София, 04.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-К, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нели Маринова

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Кирил Ст. Петров като разгледа докладваното от Кирил Ст. Петров Въззивно частно гражданско дело № 20251100512039 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 110230/25.09.2025 г. по описа на СГС, подадена от Е. Д. М. срещу определение № 17174/12.04.2025 г., постановено по гр. д. № 137/2025 г. по описа на СРС, 171 състав, в частта, в която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за предоставяне на правна помощ под форма на процесуално представителство по делото и в частта, в която е върната подадената от него искова молба вх. № 56/02.01.2025 г. и производството по делото е прекратено.

Жалбоподателят излага оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на определението в атакуваната част. Поддържа, че всички инициирани от него производства имат различен предмет. Счита постановения акт за отказ от правосъдие.

Софийски градски съд, като обсъди данните по делото и доводите на жалбоподателя, намира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Видно от постъпило писмо от Затвора в гр. София с копие от книга за връчена поща и разпечатка от деловодна система, писмото на СРС, към което е приложено съобщение за връчването на препис от определение № 17174/12.04.2025 г., е постъпило и заведено в Затвора с вх. № 22126/18.09.2025 г., като съобщението е връчено на жалбоподателя на 18.09.2025 г. Частната жалба е с вх. № от 25.09.2025 г., подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба вх. № 56/02.01.2025 г. от Е. Д.

М. срещу Прокуратурата на Република България за сумата 24999 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода 25.10.2015 г. – 08.12.2024 г.

Ищецът се позовава на чл. 4, пар. 3 ДЕС, чл. 5, чл. 6 и чл. 47 ХОПЕС, чл. 5 и чл. 13 ЕКПЧ и 1 чл. 2в ЗОДОВ. Изложени са следните обстоятелства, на които се основава претенцията: 1/ че с обвинителен акт на ищеца било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 199 НК /грабеж/, като заплашил с автомат Калашников пострадалия О.Б., казал му да легна на земята след което издърпал чантата с парите от ръцете на пострадалия Б.; 2/ било образувано НОХД 645/2015 г., по което на ищеца била взета мярка за неотклонение „задържане по стража“, която не била отменена и по реда на чл. 270 НПК по НЧД № 161/2015 г. на АСНС; 3/ че на 16.04.2020 г. бил постановен акт по КНОХД № 1018/2019 г на ВКС, с който ищецът бил оправдан за престъпление по чл. 199 НК с пострадал О.Б., като ВКС приел, че ищецът не бил заплашил с автомат Калашников пострадалия О.Б., не бил му казал да падне на земята, не бил изтръгнал чантата с парите от ръцете му; 4/ че, предвид оправдателната присъда за посочените деяния, задържането под стража било незаконно; 5/ че вследствие незаконното задържане претърпял описаните в исковата молба болки и страдания.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е посочил, че след служебна справка се установява, че ищецът е завел общо 1118 бр. дела пред Софийски районен съд с ответници Прокуратура на Република България, СГС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН и др.

99% от тях с един и същи предмет – обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение, претърпени в различни периоди на увреждането. Съдът е приел, че е налице злоупотреба с право на иск на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение, не преследва легитимна цел, а е израз от една страна, на несъгласието на ищеца с постановената присъда, от друга страна, да получи своеобразно възмездие от съдилищата чрез затрудняване на дейността им. Посочил е, че доколкото исковата молба е подадена в противоречие с принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права, установен в чл. 3 ГПК, съдът няма задължение да я разгледа и реши.

Приел е, че това разрешение е възприето и в практиката на ЕСПЧ по чл. 35, § 3, „а“ ЕКЗПЧОС /Bekauri vs. Geоrgia и др./. Позовал се е и на Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП на Съвета, установяваща принципни минимални правила за създаване на процесуални гаранции за защита от злоупотреба с процесуални права в определен кръг съдебни производства. Приел е, че с оглед недопустимостта на иска е необосновано предоставянето на правна помощ по аргумент от чл. 24, т. 2 ЗПП.

Обжалваното определение е правилно по следните съображения.

Съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по - късно заведеното дело се прекратява служебно от съда.

От служебно изготвена справка се установява, че ищецът е завел множество производство срещу Прокуратурата на Република България за обезщетение за неимуществени вреди във връзка с твърденията, че ищецът бил оправдан за престъпление по чл. 199 НК с пострадал О.Б., като ВКС приел, че ищецът не бил заплашил с автомат Калашников пострадалия О.Б., не бил му казал да падне на земята, не бил изтръгнал чантата с парите от ръцете му. По делото се прилагат справки от ЕИСС за заведените по-рано гр. д.

2

№ 131/2025 г. и гр. д. № 111/2025 г. на СРС /по гр. д. № 111/2025 г. на СРС е налице прекратително определение, което към настоящия момент не е влязло в сила/, по които липсва влязъл в сила краен съдебен акт. По тези дела, съдържащи идентични твърдения и различаващи се само относно посочения различен номер на НЧД, по което има произнасяне по мярката за неотклонение по повдигнатите обвинения, ищецът Е. М. търси защита за вреди при обвинение в извършване на престъпление по чл. 199 НК, по което бил оправдан, което право е единно. В случая това е без значение, доколкото обезщетението за неимуществени вреди ЗОДОВ, сред които попада и незаконното обвинение, обхваща и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ – решение № 623 от 24.10.2024 г. по гр. д. № 322/2024 г. на III г. о., ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК – т. 13. Искът за обезщетението от обвинението, по което е налице оправдателна присъда, е един и включва в себе си и обезщетенията за евентуално приложените мерки за неотклонение както в съдебна, така и в досъдебна фаза.

Недопустимо е да се претендират в отделно производство вреди само с оглед задържане под стража в досъдебното производство и то само във връзка с едно от образуваните НЧД. При това положение не е допустима отделна претенция за обезщетение за вредите, претърпени единствено от взетата мярка за неотклонение, а следва да се предяви иск за репариране на всички вреди, в което производство съдът да съобрази в цялост фактите и да присъди едно общо обезщетение. Ако се приеме обратното, то това би означавало оправданото лице да разполага с отделни искове за обезщетения за вреди от всяка мярка за процесуална принуда /в случай че има взети повече от една/, което несъмнено не е смисълът, вложен от законодателя. Респективно от нарушението му могат да произтекат вреди, чието проявление следва от естеството на засегнатото право, което е едно, респективно вредите от един вид подлежат на възмездяване еднократно. Без значение е посоченият в исковите молби период на увреждането, доколко съдът пред който е образувано първоначалното производство взема предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска до приключването на съдебното дирене – арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК. Твърденият в исковата молба период на претърпяване на вредите не представлява елемент от основанието на иска, респективно не съставлява факт, индивидуализиращ материалното гражданско право – предмет на делото.

Следователно с образуваните по-рано гр. д. № 131/2025 г. и гр. д. № 111/2025 г. на СРС, Е. М. вече е упражнил правото си на защита за нарушено право, като по-късно образуваното дело подлежи на прекратяване, на основание чл. 126 ГПК.

В допълнение, следва да се изложат и други съображения за недопустимост на предявения иск:

Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал.

2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и 3 целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /така, дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Miroļubovs and Others v. Latvia/.

От служебно изготвена справка /приложено по делото/ се установява, че към 05.11.2025 г. пред Софийски районен съд са образувани над 1130 дела, с ищец Е. Д. М. и ответник – различни органи на съдебната власт – Прокуратура на Република България, АСНС (сега САС), ВКС, АССГ, МВР, СДВР, както и други ответници. След подобна служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че за периода 15.09.2020 – 05.11.2025 г. Е. Д. М. е инициирал около 600 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето. Посочените справки касаят само гражданските дела, не и наказателните такива, като обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Действително, при упражняване на правата на страната да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с изискванията на чл. 57 от КРБ, това е процесуално задължение на съда. Когато обаче с процесуалното си поведение страната поставя съда в обективна невъзможност да се направи справка дали не е налице и друго висящо исково производство, което да има идентичен 4 предмет, чрез подаването на над хиляда искови молби, то тази хипотеза сочи на злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. Следва да се отбележи, че подобна процесуална санкция се налага, след като по редица дела на страната е обезпечена възможността за разглеждане в детайли на претенцията й, при охранявани на всички нейни интереси.