Определение № 3838 от 07.08.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3838 гр. София, 06.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: В. Й.

Членове:

Димитър Димитров

Мария Христова като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002104240 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6651/19.07.2023 година, подадена от Община Белово, срещу решение № 216/13.06.2023 година на Окръжен съд Пазарджик, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 306/2023 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Пазарджик е потвърдил първоинстанционното решение № 1297/29.11.2023 година на Районен съд Пазарджик, ХІХ граждански състав, постановено по гр. д. № 2597/2022 година, с което Община Белово е осъдена, на основание чл.

128, т. 2 от КТ във връзка с чл. 242 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл.

245, ал. 2 от КТ да заплати на С. В. Я. сумата от 7721.04 лева, представляваща дължимо се трудово възнаграждение за периода април-юли 2022 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане.

В подадената от Община Белово касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от С. В. Я. срещу общината искове, с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ във връзка с чл. 242 от КТ и чл. 86, ал. 1 1 от ЗЗД във връзка с чл. 245, ал. 2 от КТ да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 2 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба С. В. Я. не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Община Белово е била уведомена за обжалваното решение на 28.06.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх.

№ 6651/19.07.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови решението си съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел, че първоинстанционният Районен съд Пазарджик е бил сезиран с два обективно, кумулативно съединени иска, а именно осъдителен иск за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение , с правно основание чл.

128, т. 2 от КТ във връзка с чл. 242 от КТ и осъдителен иск за заплащане на лихви за забава, за неизпълнение на парично задължение (мораторни лихви ), с правно основание на иска чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 245, ал. 2 от КТ; Претенцията на С. В. Я. била за неизплатени трудови възнаграждения за април, май, юни и юли 2022 година. Според правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на работодателя Община Белово било да докаже твърдението си за изплащане на дължимите трудови възнаграждения и обезщетения. Изводът за това разпределение на доказателствената тежест следвал и от текста на чл. 128 от КТ, според който работодателя бил длъжен да начислява във ведомостите за работните заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд, както и да изплаща уговореното трудовото възнаграждение за извършената работа в установените срокове. Подлежащият на доказване 2 юридически факт (изплащане на трудово възнаграждение ) по своята правна природа бил положителен юридически факт, поради което страната , която се позовавала на него следвало да установи този факт с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Установено било по делото,че С. В. Я. заемал изборната длъжност „Председател на Общинския съвет Белово“. Правният статут на тази длъжност бил уреден в текста на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗМСМА.

Според тези правни норми Общинският съвет определял размера на възнаграждението на председателя на съвета в зависимост от определената продължителност на работното му време. Размерът на възнаграждението при намалено работно време се определял пропорционално на неговата продължителност, определена от общинския съвет. Размерът на възнаграждението на председателя на общинския съвет не можел да надвишава 90 на сто от възнаграждението на кмета на общината.

Председателят на общинския съвет имал всички права по трудово правоотношение освен тези, които противоречали или били несъвместими с неговото правно положение. Установено било,че с решение на ОбС Белово на Я. било определено работно време, а именно „пълен ненормиран работен ден“ и възнаграждение в размер на 90 % от възнаграждението на кмета на Община Белово, а именно сумата от 2500.00 лева, която трябвало да се изплаща месечно. Установено било също така,че дължимото трудово възнаграждение било начислено в платежните ведомости на Общината , но не било изплатено на С. В. Я.. Общината била превела на съответните институции дължимия плосък данък и лични осигурителни вноски върху размера на трудовото възнаграждение. С отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК Община Белово била направила две възражения против предявения иск, а именно, че неизплащането на възнаграждението не се дължало на виновно и противоправно поведение на Общината, а на обстоятелството ,че Община Белово нямала приет бюджет за 2022 година и, че неизплащането на възнаграждението било поради факта, че С. В. Я. не бил изпълнявал задълженията си на председател на ОбС, така както били посочени в текста на чл. 25 от ЗМСМА; И двете възражения били неоснователни . Според текста на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД длъжникът не носел отговорност само при „обективна невъзможност“ за изпълнение (когато неизпълнението се дължало на причина, която не можела да се вмени във вина на длъжника). Според текста на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД липсата на парични средства не освобождавала длъжника от 3 отговорност (субективна невъзможност за изпълнение). Обоснован и законосъобразен бил извода на първоинстанционният съд за това ,че липсата на приет бюджет на Общината не може да я освободи от задължението да изплати на служителя дължимите трудови възнаграждения за положения труд.

Това не представлявало „обективна невъзможност“ за изпълнение по смисъла на закона, за да се освободял длъжника от отговорност. Както било посочено в текста на чл. 26, ал. 2 от ЗМСМА за целите на социалното и данъчното законодателство правоотношението на председателя на ОбС с Общината било приравнено на трудово правоотношение. Това означавало, че по отношение на това правоотношение били приложими специалните правни норми на ЗМСМА ,които регламентирали изборната част на правоотношението и общите правни норми на КТ, които регламентирали трудовата част на правоотношението. В текста на чл. 245 от КТ бил регламентиран принципа за „гарантиране на изплащането на трудовото възнаграждение“. Според тази правна норма при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантирало изплащането на трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната. Разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение оставала изискуема и се заплащала допълнително заедно със законната лихва. По делото било безспорно установено, включително и от приетото по делото заключение на съдебно‑икономическата експертиза, че за процесния период от време Община Белово не била изплатила на С. В. Я. никакво възнаграждение, поради което виновно била нарушила както нормите на ЗМСМА, така и тези на КТ за изплащане на дължимото трудово възнаграждение. Според нормите на чл. 124 от КТ и чл. 128, т. 2 от КТ трудово възнаграждение се дължало само за извършената работа. Неоснователно било възражението на Община Белово, че за процесните месеци Я. не бил полагал труд по трудовото правоотношение и по-конкретно не бил изпълнявал задълженията си на председател на ОбС, както били посочени в текста на чл. 25 от ЗМСМА. От обясненията на свидетелката Л. И. (бивш служител на община Белово, звено „Общински съвет“, чието трудовото правоотношение било прекратено на 01.08.2022 г./година) се установявало, че през периода от април 2022 година до юли 2022 година тя била на работа, като подготвяла заседанията, протоколите от проведените заседания и цялата административна дейност. Свидетелката 4 посочвала, че през целия процесен период С. В. Я. се бил явявал на работа всеки ден, като заедно били организирали дейността на ОбС Белово.

Обяснявала, че ако се налагало Я. да отсъства, то винаги това било поради служебни ангажименти. В процесния период не било имало недопускане на граждани и ОбС Белово бил отворен за прием на граждани. От обясненията на свидетеля В. М. (заместник председател на ОбС Белово) се установявало, че през периода април-юли 2022 година С. В. Я. бил присъствал ежедневно на работното си място. По отношение на входираното искане от кмета на община Белово за извънредно заседания бил свикан председателския съвет, на който било взето решение, че няма да има извънредно заседание на съвета, а предложенията били включени в дневния ред на редовното заседание, което било в края на месеца. Свидетелят посочвал, че последното редовно заседание през процесния период било през юли 2022 година.

Обяснявал, че община Белово имала гласуван бюджет и решение за приемането му. Свидетелката Н. Т. била обяснила пред съда, че заемала длъжността заместник-кмет на община Белово и че общината нямала приет бюджет. Обяснявала , че през юни 2022 година била последната сесия на ОбС Белово, тъй като от юни било последното решение на ОбС. Кмета на общината бил сезирал С. В. Я. с искане за свикване на сесии, но без резултат.

От разпита на свидетелите Л. И. и В. М. се установявало противното на твърдението на Община Белово, а именно, че през процесния период С. В. Я. бил изпълнявал служебните си задължения.

Този извод не можел да бъде променен от обясненията на свидетелката Т., която твърдяла, че последното заседание било през юни 2022 година., тъй като от показанията на свидетеля М. и от приложеното по делото писмо изходящо от С. В. Я., в качеството му на Председател на ОбС Белово, адресирано до Кмета на община Белово се установявала причината, поради която не било свикано извънредно заседание на ОбС Белово, а именнопоради малкия период от време, в което щяла да се проведе редовната сесия, а също така нямало и неотложна необходимост, както и срокове, изискващи извънредно заседание по депозираните предложения от Кмета на община Белово. Въззивният съд не обсъждал твърденията в отговора на исковата молба, касаещи искането направено от Кмета на община Белово за свикване на незабавно заседание на ОбС Белово с писмо изх. № ОбС-183/01.08.2022 година, тъй като не касаели процесния период от време. Неоснователно било и 5 възражението на Община Белово за това, че за процесния период от време кабинетите на общинските съветници в Белово, в това число и кабинета на председателя на ОбС били заключени. В подкрепа на това възражение не били ангажирани никакви доказателства по делото. Единственото представено доказателство било искане от група общински съветници от ОбС Белово, но от самото искане не се установявал периода, в който евентуално били затворени кабинетите, респективно е бил ограничен достъпът на гражданите.

Представеното пред въззивната инстанция решение № 213/11.04.2023 година на Административен съд Пазарджик ( невлязло в законна сила ), с което било отменено по жалба на кмета на гр. Пазарджик решение № 383/20.05.2022г. на ОбС Белово (с това решение се връщало за ново обсъждане решение № 370/28.04.2022 година за приемане бюджета на Община Белово за 2022 година) нямало значение за повдигнатия правен спор, поради което не следвало да се обсъжда от въззивната инстанция. Обоснован и законосъобразен бил извода на първоинстанционния съд за основателността на искането за заплащане на лихви за забава по смисъла на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.245, ал. 2 от КТ. Вземането за трудово възнаграждение било договорно, срочно, парично задължение на работодателя и при неизпълнението му (изцяло или частично) работодателя дължал обезщетение на работника или служителя в размер на законната лихва от датата на забавата. Денят на забавата бил посочен в текста на чл. 358, ал. 2, т. 2 от КТ-деня, в който по вземането трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. От този ден вземането на работника или служителя ставало изискуемо, от този ден работодателя изпадал в забава на плащането и от този ден започвала да тече погасителната давност за вземането. В конкретния случай С. В. Я. не претендирал мораторни лихва за забава върху неизплатеното възнаграждение, а само текущи лихви (от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането), каквито лихви били присъдени от първоинстанционния съд . Като бил достигнал до същите правни изводи, въз основа на установената по делото фактическа страна на спора, първоинстанционният съд бил постановил обоснован и законосъобразен съдебен акт, съобразен с материалния закон, който следвало да бъде потвърден.