Решение № 1195 от 16.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1195 гр. Пловдив, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330114185 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. И. К., чрез адв. С. Н., срещу „Вива Кредит“ АД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за прогласяване нищожността на клаузата по чл.1, ал.3 от договор за паричен заем №**** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на еднократна такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем в размер на 1863,81 лв., като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на договора за потребителски кредит.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответника, в качеството му на заемодател, е сключен договор за паричен заем № ****г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 3100 лв., при фиксиран лихвен процент от 40,32 %, както и ГПР 50,03 %. Посочва, че съгласно чл.1, ал.3 от процесния договор кредитополучателят дължал еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем в размер на 1863,81 лв. Твърди, че изцяло е усвоила заемния ресурс, както и че не е изплатила изцяло задълженията си по кредита, в това число и процесната такса. Поддържа, че не дължи плащане на таксата, тъй като намира уговорката в чл.1, ал.3 от договора за нищожна, като неравноправна. Твърди, че таксата била уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като потребителят преди подписването на договора се задължавал да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Сочи, че липсвало еквивалентност между таксата и уговорената услуга от заемодателя, поради което поддържа, че същата има неравноправен характер и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Поддържа, че таксата представлявала скрит разход по договора за кредит и с нея се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Твърди, че клаузата противоречала на добрите търговски практики, както и на добрите нрави, поради което била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Позовава се на разпоредбата на чл.22 ЗПК. Предвид 1 изложените твърдения предявява настоящия иск, моли за неговото уважаване и претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор със становище за нередовност на исковата молба и неоснователност на предявения иск. Излага твърдения, че всички клаузи по договора за паричен заем са индивидуално уговорени между страните, поради което няма как да са неравноправни и същите са породили своето право на действие. Оспорва твърденията на ищеца за нарушение на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Моли за отхвърляне на иска. Прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

С протоколно определение от **** г. на основание чл.213 ГПК съдът е обединил към настоящото дело гр.д. № **** по описа за *** г. на РС Пловдив, * * гр.с., доколкото е налице субективен идентитен по двете дела, а и предявените искове са идентични, а именно прогласяване на нищожност на две различни клаузи от един и същи договор.

С исковата молба по гр.д. № ****г. на РС Пловдив, ищцата В. И. К. е предявила против „Вива Кредит“ АД иск за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка в размер на 1242,54 лв. от Договор за паричен заем № **** г. е нищожна като противоречащи на добрите нрави, поради установяването й при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Ищцата твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем №**** г., по силата на който в полза на ищцата – кредитополучател, е предоставена сумата в размер от 3 100 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 40,32 % и годишен процент на разходите от 50,03 %. Сочи, че с клаузата на чл. 5 от договора било установено задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени от кредитодателя. В случай на непредставяне на уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на 1242,54 лв., платима на вноски, ведно с главницата и уговорената възнаградителна лихва съгласно погасителния план, което задължение било установено в разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от договора. Ищцата твърди, че е усвоила сумата по кредита, но счита, че не дължи плащане за неустойка, тъй като последната е уговорена при заобикаляне на правилото, установена в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че чрез предвиждане на задължение за заплащане на неустойка за кредитора се осигурява допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорната възнаградителна лихва. Излага съображения за нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора като противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д.

№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Твърди, че чрез въвеждането на задължение за заплащане на неустойка се въвежда още един сигурен източник на доход в полза на икономически по-силната страна. Поддържа, че неустойката не съответства на вредите от неизпълнението, като последната е договорена в размер, представляващ приблизително 50 % от заетата сума. Моли за уважаване на предявения иск.

Претендира присъждане на сторените в производството съдебно-деловодни разноски.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Вива Кредит“ АД е депозирал отговор на исковата молба, с която е направено искане за изпращане на настоящото производство за преценка за обединяване с производството по гр.д. № *** г. по описа на Районен съд - Пловдив. Излага подробни съображения за неоснователност на предявения иск. Счита за невярно соченото от ищеца, че неустойката е загубила присъщите си обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, доколкото последната е установена за обезщетяване на вредите, които изправната страна би претърпяла от неизпълнението или лошото изпълнение. Счита, че задължението за заплащане на неустойка не следва да се включва в годишния процент на разходите, в който смисъл се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК.

Позовава се на практиката на СЕС, съгласно която годишният процент на разходите се определя в момента, в който договора за кредит е сключен, а в случая задължението възниква в тридневен срок от сключване на договора и е разсрочено, за да бъде 2 икономически по-поносимо за потребителя. Счита, че клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави, тъй като задължението за заплащането й не би възникнало при добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на потребителя.

Счита, че неустойката е уговорена при съобразяване с основните й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Поддържа, че задължението за заплащане на неустойка е условно и зависи изцяло от поведението на потребителя, като последният разполага с възможност да се откаже от договора. По така изложените съображения моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания.

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника „Вива Кредит” ООД е възникнало облигационно правоотношение по договор за предоставяне на паричен заем Premium_14 № ****г., по който предоставената от ответника парична сума в размер на 3100 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Страните не спорят и относно съдържанието на възникналото облигационно отношение, обективирано в представения от ищцата екземпляр на договор за паричен заем, а именно, че заемната сума следва да се върне на 39 бр. двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 154,65 лв., включваща главница, лихва и такса за експресно разглеждане, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,32 % и ГПР в размер на 50,03 %. В чл.1, ал.3 от договора също така страните са договорили, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1863,81 лв. В чл.5, ал.2 е уговорено и задължение за заплащане на неустойка в размер на 1242,54 лв., в случай на неизпълнение на 3 задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл.5, ал.1, която неустойка се разсрочва и заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл.2, ал.1, т.4, като в този случай дължимата вноска е в размер на 186,51 лв., а общото задължение по договора става в размер на 7273,89 лв. Недействителността именно на двете посочени клаузи от договора – чл.1, ал.3 и чл.5, ал.2, се претендира да бъде прогласена в настоящото производство. Поради това спорни между страните са правните въпроси досежно действителността на постигнатите съглашения.

По същество на правния спор:

Едно от наведените от ищеца основания за прогласяване на недействителността на двете процесни клаузи е нарушение на изискванията за договорно съдържание, регламентирани в нормата на чл.11, ал.1, т.10 ГПК, което на основание чл.22 ЗПК води до недействителност им.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.