Решение № 6391 от 23.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6391 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Димитринка Б. Димитрова-Георгиева като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело № 20261100508139 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от И. Н. К., срещу Решение № 10532/01.06.2026г., постановено по гр. д. № 51569/2025г. на СРС, 148 с-в, с което СРС е отхвърлил предявените от И. Н. К. срещу „ВИП Секюрити“ ЕООД обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, за признаването за незаконно на уволнението, извършено със Заповед № OR752/16.09.2025 г., издадена от управителя И.Б.А. на „ВИП Секюрити“ ЕООД чрез пълномощник О.С.М., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б КТ и отмяната й, възстановяване ищеца на работа на длъжността заемана преди уволнението „Охранител“, както и да му бъде заплатено обезщетение в размер на 4448,24 евро (8700,00 лв.) за времето, в което ищецът е останал без работа за периода от 17.09.2025 г. до 17.03.2026 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Във въззивната жалба се твърди, че процесното решение е неправилно, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като се излагат следните съображения: твърди се, че ответника прекратил трудовото правоотношение на ищеца на основание чл.328,ал.1, т.10б КТ, тъй като ищецът подал срещу ответника вътрешен сигнал на 07.08.2025 г. за нарушения на трудовото законодателство. Навежда, че в случая била налице и скрита дискриминация, тъй като при ответника работели петима пенсионери, но единствено ищецът бил уволнен. Сочи, че в процесната заповед за уволнение била посочена начална дата 17.09.2025 г., а била връчена реално на 18.09.2025 г., което според въззивника представлява прекратяване на трудовия договор със задна дата. Твърди се още, че преди да бъде уволнен ответника направил опит за връчване на предизвестие поради съкращаване на щата (чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ), но без извършване на задължителен подбор. Счита и че първата инстанция допуснала съществени процесуални нарушения, тъй като не направила цялостен анализ на събраните доказателства и не се произнесла по доводите изложени в писмената защита. Поддържа и че съдът неоснователно отказал допускането на комплексната съдебно1 графологическа и компютърна експертиза за установяване на достоверната дата и автентичността на представените от ответника документи. Твърди се и че оспорената заповед била напълно немотивирана, тъй като съдържа единствено посочване на законовия текст (чл. 328, ал. 1, т. 106 КТ) без никакви конкретни фактически обстоятелства. Счита още, че приетата по делото почеркова експертиза била непълна и необективна, тъй като вещото лице не е получило и изследвало представения от ищеца оригинален екземпляр на заповедта. Навежда, че първата инстанция неправилно кредитирала показанията на свидетеля Б.Б., тъй като той бил в икономическа зависимост от ответното дружество. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи така предявените искове.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба, с който се моли обжалваното решение да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение, като се излагат следните съображения: твърди се, че ответника упражнил субективното си право по чл. 328, ал. 1, т. 106 от КТ за прекратяване на трудовия договор с ищеца, като при това основание законът не изисквал от работодателя да извършва съкращаване на щата, да прави подбор между служителите или да излага допълнителни мотиви, а в самата заповед ясно било посочено фактическото основание за прекратяване на трудовия договор – че трудовото правоотношение е възникнало, след като ищецът вече е бил придобил и упражнил правото си на пенсия. Счита, че в случая са били спазени изискванията на закона за връчване на заповедта за уволнение и предизвестието, тъй като на 16.09.2025 г. на ищеца били представени Предизвестие № HR-718/15.09.2025 г. и Заповед № OR-752/16.09.2025 г., а отказът му да ги получи е надлежно удостоверен съгласно КТ с подписите на двама свидетели (Д.Д. и В.Й.), което било потвърдено от съдебно-графологическата експертиза и свидетелските показания. Поддържа, че твърденията на ищеца за злоупотреба с право и дискриминация са изцяло недоказани и необосновани. По изложените съображения моли съдът да потвърди решението на СРС.

За да постанови така обжалваното решение СРС е приел са били налице предпоставките по чл.328,ал.1, т.10Б КТ за прекратяване на трудовия договор, тъй като ищецът сключил трудовия си договор с ответника след като е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Посочено е още, че основанието по чл.328,ал.1, т.10Б КТ не изисква извършване на подбор с оглед на което и работодателят не е имал задължение да извърши такъв между ищецът и останалите пенсионери работещи при ответника. СРС е приел още, че е правоирелевантно за законността на уволнението дали е бил спазен срокът на предизвестието, тъй като неспазването му единствено влече заплащане на обезщетението по чл.220,ал.1 от КТ.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По предявените искове с които се оспорва законността на извършеното уволнение в тежест на ответника е било да установи посоченото от него основание за упражняване на правото на уволнение, а именно: възникване на трудовото правоотношение след като ищецът е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В 2 случая не се спори, а и от представените по делото доказателства е видно, че трудовото правоотношение на ищеца с ответника е възникнало след като ищецът е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

По отношение на твърденията за злоупотреба с право и дискриминация в тежест на ищеца, е било да докаже фактите от които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, а на ответника- работодател- че принципът на равно третиране не е бил нарушен ( в този смисъл е константната практика на ВКС- Определение № 611 от 12.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1541/2016 г., IV г. о., ГК и цитираната в него съдебна практика). В случая, настоящият състав на въззивната инстанция намира, че ищецът не успя да докаже факти от които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, респ. в тежест на ответника не е възникнала процесуалната тежест да установи, че принципът на равно третиране не е бил нарушен, доколкото по делото липсват каквито и да било доказателства от които да може да се направи предположение, че спрямо ищеца е била проявена дискриминация, в това число и твърдението му че при ответника останали на работа още петима пенсионери се явява изцяло голословно и неподкрепено с каквито и да било доказателства. Твърдението на ищеца , че ответника го уволнил поради подаден вътрешен сигнал за нарушение на трудовото законодателство, съдът също не намира за основателно, доколкото т.нар. сигнал е адресиран до самия работодател, а не до контролна институция / напр. инспекцията по труда/ и противно на изложеното във въззивната жалба за ответника липсва мотив да прояви „реваншизъм“ спрямо ищеца. Развитите във въззивната жалба доводи, че в случая следвало да бъде извършен подбор, тъй като ответника се опитал по- рано да го освободи на основание чл.328,ал.1, т.3 КТ- поради намаляване обема на работа ( основание за уволнение което въззивника явно бърка със съкращаването на щата) съдът също не намира за основателно. Видно от разпоредбата на чл.329 от КТ работодателя не е длъжен да извършва подбор, когато освобождава служител на основание чл.328,ал.1, т.10б от КТ. Недоказани се явяват и твърденията на въззивника, че ответника се опитал порано да го освободи на основание чл.328,ал.1, т.3 КТ, доколкото по делото липсват приети доказателства от които да може да бъде направен такъв извод.

Оплакванията срещу процедурата по връчване на заповедта за уволнение и предизвестието, както и спрямо реквизитите на самата заповед за уволнение съдът също не намира за основателни. По делото са представени заповед за прекратяване на трудово правоотношение и предизвестие с дата 16.09.2025 г., като и двата документа са били връчени при условията на отказ. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че заповедта за уволнение следва да е връчена на работника или служителя, за да се прекрати трудовото правоотношение, откъдето възниква правен интерес и право за работника и служителя да иска отмяна на уволнението и възстановяване на заеманата длъжност. Съгласно чл. 335 КТ трудовото правоотношение се прекратява с едностранно писмено волеизявление, което е с адресат, т. е. от момента на получаване. По аргумент за противното, в останалите случаи 3 трудовото правоотношение не е прекратено и работникът или служителя може да иска обезщетение за недопускане до работа, а не да предяви искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ.

Няма противоречие в практиката и, че заповедта за уволнение може да се връчи включително при отказ на работника или служителя да я получи, като отказът може да бъде удостоверен по всички възможни начини в това число и с подписите на двама свидетели / в този смисъл Решение № 46 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3764/2022 г., III г. о., ГК и Определение № 1325 от 19.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5966/2014 г., III г. о., ГК/. Видно от представената по делото заповед за уволнение, същата е била връчена при условията на отказ, като това е било удостоверено с подписите на двама свидетели, като в самата заповед е било посочено че трудовото правоотношение се счита прекратено на 17.09.2025 г.

Обстоятелството, че процесната заповед за уволнение е била връчена законосъобразно при условията на отказ на 16.09.2025 г. се потвърждава и от показанията на св. Б.Б., който ясно посочва че на посочената дата се е опитал да връчи на ищеца заповедта за уволнение и предизвестието, но ищецът е отказал да я подпише, за да може да се консултира с адвокат, след което свидетелят Б. е преминал към провеждане на процедура по връчване при условията на отказ. Съдът намира за неоснователни оплакванията на въззивника, че показанията на св. Б. не следвало да бъдат кредитирани поради икономическата му зависимост от ответника. Действително св. Б. попада в кръга на лицата по чл.172 от ГПК.

Независимо от това обаче съдът намира, че показанията му следва да бъдат кредитирани, доколкото първо те са годно доказателствено средство и второ същите са логични, последователни, безпротиворечиви и съответстват на останалия събран по делото доказателствен материал.

При условие, че заповедта за уволнението на ищеца е била връчена редовно, при условията на отказ, то неоснователни се явяват доводите на въззивника, че с процесната заповед той бил уволнен със задна дата. Изложените в исковата молба и въззивната жалба доводи за незаконност на уволнението, поради това че не е бил спазен срокът на предизвестието съдът също не намира за основателно, доколкото съобразно трайната практика на ВКС ако не бъде спазен срокът на предизвестието уволнението не е незаконно, но работодателят дължи заплащане на обезщетението по чл.220 от КТ / в този смисъл е Решение № 873 от 18.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1757/2009 г., IV г. о., ГК/.