Решение № 4475 от 07.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4475 гр. Пловдив, 07.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Владимир Р. Руменов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело № 20235330101474 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исково производство.

Искова молба на В. Д. К., ЕГН **********, от **********, против „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, и иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от Закона за задълженията и договорите.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ************* , по който К. изплатила изцяло договорените и дължими суми.

Договорено било заемната сума да бъде върната ведно с възнаградителна лихва , както и К. да получи по кредита допълнителни услуги. На свой ред, ищеца се задължила да плати парична цена и за тези услуги - 3684 лева. Изложени са обаче доводи , че договора е нищожен в цялост на основанието по чл. 22 от Закона за потребителския кредит ; че тези клаузи (за допълнителни услуги) са нищожни по смисъла на чл. 22 от Закона за потребителския кредит , тъй като противоречи на чл. 11 ал. 1 т . 10 от същия; на основанието по чл. 21 от същия ,тъй като имат за цел заобикалянето на същия закон , и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД , тъй като накърнявала добрите нрави, както и поради чл. 146 от ЗЗП тъй като били нееквивалентни. Нищожна била и договорката за кредиторово възнаграждение, тъй като размера й надвишавал повече от три пъти размера на законната лихва за същия период. С оглед казаното, се иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца 150 лева 1 недължимо платени по договора - 50 лева по клаузата за възнаградителна лихва и 100 лева по клаузата за допълнителни услуги и законната лихва върху тези суми от датата на подаването на исковата молба – 31.01.2023г. до окончателното изплащане на вземането. Иска се и присъждане на разноските по спора, включително хонорар на адвокат по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Предвид изложеното като факти в исковата молба , води се иск с правно основание в чл.55 ал. 1 предл. първо от Закона за задълженията и договорите.

Ответното дружество оспорва иска, отрича пороци на договора.

Според вещото лице , К. е платила по договора главницата в пълен размер ( 4002.77 лева ??!), 326.29 лева от договорната лихва, 644 лева от стойността на допълнителните услуги „Фаст „ и Флекси „ и 286.31 лева такси и лихви за забава.

Искът е допустим.

Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства , съдът приема да се осъществени следните факти :

І. Съществуването на договора между страните е безспорно, копие от същия представено на л. 4 и 5 от делото. Установява се от него, че на К. е отпуснат паричен кредит от 4000 лева от ответното дружество. Договорено било тази сума да бъде върната ведно с кредиторово възнаграждение в размер на 38.30 % и годишен процент на разходите от 45.36 %, за срок от 24 месеца , като кредиторът приел разсрочено във времето плащане (на части).

Договорено било също така допълнително възнаграждение на кредитора, дължима за оказани „допълнителни услуги“ , изразяващи с в „приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски или смяна на падежната им дата и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства “. Договореното допълнително възнаграждение на кредитора било в размер на 3864 лева.

По делото отсъстват данни за дадени от К. или други лица обезпечение на вземанията на ответника по този кредит; не се спори, че такива няма учредени.

Съдът съобразно заключението на вещото лице приема за доказани извършени от К. плащания по договора, до размера , даден от експерта.

По правото:

ІІ. Тъй като договорът попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, той следва да се подчинява на закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите. Приложима е редакцията на ЗПК, ДВ., изм., бр. 20 от 6.03.2018 г., в сила от 1.07.2018 г., доп., бр. 51 от 19.06.2018 г., в сила от 1.07.2018 г., доколкото твърди се , че договора е сключен на 08.01.2019г. Под страх от недействителност ( чл. 22 ) , договора следва да е написан на „разбираем език“ в 2 писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, както и да съдържа поне реквизитите , посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК. В случая договорът е писмен, съдържа посочване на общия размер на кредита и условията за усвояването му, лихвения процент по кредита, и условията за прилагането му. Тъй като лихвения процент е фиксиран за целия срок на договора, неприложими към същия са изискванията за: посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а. Има информация ( чл. 7.3.1 от договора ) за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, както и за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, и срока, в който това право може да бъде упражнено. Има, в съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, погасителен план, като са посочени датите на падеж на всички отделни погасителни вноски и отделните компоненти на всяка вноска.

В самия договор отсъства посочване на датата на сключването му, което само по себе си не представлява порок, водещ до цялостната му нищожност по смисъла на чл.

22 от ЗПК.

Основания за общата недействителност на договора не се откриха.

Не се споделя и довода на ищеца и за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата, определяща размера на кредиторовото възнаграждение. Договорът е сключен на 08.01.2019г., при фиксиран лихвен процент от 38.30 % на годишна база, със срок от десет месеца, при общ размер на възнаграждението от 1720.48 лева, разсрочено като част от месечната погасителна вноска. Затова и договорната лихва е част от методиката, закрепена в приложение № 1 на ЗПК и участва във формирането на годишния процент на разходите ,който на свои ред е лимитиран императивно по размера си. Тоест, възможния максимален размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено, при което възражение за противоречие на размера на кредиторовото възнаграждение с добрите нрави не може да бъде споделено. Съдът е запознат с практиката на съдилищата, според която противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, (решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС и др.

), но тази практика е формирана и следвана преди въвеждането на максимален размер на ГПР в позитивното право.

3

ІІІ. По исковете за недействителност на отделните договорни клаузи за възнаграждение за пакет „допълнителни услуги„:

При изложени в исковата молба факти, сочещи на повече от едно основание за нищожност на дадени договорни клаузи, съдът изследва тези основания, като започва от специалния закон; никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от едно основание.

Клаузата на т.VІ от договора („Параметри“) е нищожна в частта си, предвиждаща заплащане на възнаграждение за допълнителните услуги. Стойността им не е включена при изчислението на годишния процент на разходите по кредита; няма обаче причина това да не бъде направено. По общото правило на чл. 19 от ЗПК , в годишния процент на разходите по кредита трябва да се включат всички дължими плащания; нормата на чл. 19 ал. 3 т. 2 от ЗПК е изключение от това общо правило и затова не може да се тълкува разширително в смисъл , че плащанията по допълнителните услуги са различни от покупната цена на стоката или услугата. Тъй като при включването им общия разход, той ще надвиши предвидената от закона горна граница, то чрез невключването се заобикаля нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, и съответно - клаузата на т.VІ от договора („Параметри“), която предвижда заплащане на възнаграждение за услугите , е нищожна на основанието по чл. 19 ал. 5 от ЗПК.

На плоскостта на потребителската защита, според чл. 10а ал. 2 от ЗПК , кредитора не може да изисква от длъжника „ заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“; предвид договореното – промяна на дата на падеж , размера и броя н вноските , на практика кредитора търси точно такава такса , заобикаляйки по този начин законовата разпоредба на чл. 10а от ЗПК. Съдът приема този довод на ищеца за основателен.

С оглед казаното , съдът приема договорката за възнаграждение за пакет допълнителни услуги за недействителна на основанието по чл. 21 от Закона за потребителския кредит.

Дори да се приеме, че специалния Закон за потребителския кредит не релевира нищожност на клаузата, то тя е нееквивалентна по смисъла на дефиницията на чл. 143 ал. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото съставлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между паричните еквиваленти на правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съществените елементи на договора за паричен потребителски кредит са два – размера на дадената в заем сума и размера на кредиторовото възнаграждение; промяната на датата на плащане или възможността за бързо одобрение и изплащане на кредита нямат парично изражение или стойност за потребителя, която да оправдава заплащането на парична сума, затова и клаузата за такова плащане внася значително неравновесие в правата на страните. Няма данни 4 тази клауза да е индивидуално договорена, ищецът не доказва такива преговори.

Клаузата би била нищожна и на основанието по чл. 146 от ЗЗП.

Тук следва да се отбележи , че законодателят е предвидил специално основание за нищожност на клаузи, чрез които се заобикаля изискването на закона за максимален размер на общия разход по кредита – чл. 19 ал. 5 от ЗПК. След като е нищожна, една клауза не може да породи действие, включително да създаде притезание за кредитора по нея. Каза се, съдът е длъжен най- напред да приложи специалния закон и да прогласи тази нищожност, а същевременно , размера на годишния процент на разходите не е съществен елемента на договор за потребителски кредит , а само изискване към формата му и неговото съдържание.

Затова е недопустима конструкция, при която нищожността на такава клауза да доведе до нищожност на целия договор.

ІІІ. В хипотезата на чл. 55 от Закона за задълженията и договорите, следва ищеца да докаже имущественото разместване между страните, а ответника – наличието на основание за това разместване. Каза се, клаузата на т. VІ от договора е нищожна в частта си, предвиждаща възнаграждение на кредитора за оказани от него т. нар.

„допълнителни услуги“, тоест, тя не може да служи като годно основание за имуществено разместване; друго такова не се установи по делото. Съдът кредитира заключението на вещото лице и приема, че К. е платил за тези услуги общо 644 лева.

В резюме, иска е основателен до размер от 100 лева , колкото са претендирани като платени по клаузата за възнаграждение за допълнителни услуги , а за разликата, тоест в частта си, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва, той следва да бъде отхвърлен.

ІV. Разноските по иска се присъждат в тежест на страните, пропорционално.

Дължи се хонорар на представител на ищеца, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата , независимо от оттеглянето на пълномощията му в хода на делото - по аргумент от чл. 4 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Не се ангажираха доказателства за имущественото състояние на ищеца и съдът не може да отрече отрицателното му твърдение за липса на средства, и хонорара се определя да е пропорционална част от минималния такъв от 480 лева ( адвокатът е регистриран съобразно ЗДДС ) .