Решение № 759 от 14.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 759 гр. София, 14.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20251110129606 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявен от М. П. К.,

ЕГН: ********** срещу *****************, ЕИК:

**************, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че М. П. К. не дължи на

***************** сумите по изпълнителен лист, издаден на 31.01.2011г. по гр.д. № 2529/2011 г. по описа на Районен съд – София, 62-ри състав, както следва: сумата от 5099,00 евро, ведно с лихва в размер на 2186,40 евро, за периода от

27.06.2008г., ведно със законната лихва от 19.01.2011г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на 725,97 лева за разноски по делото, въз основа на който изпълнителен лист е образувано изп.д. № 890/2011г. по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № *** на КЧСИ, с район на дейстиве, районна на СГС, поради обстоятелството, че

1 сумите са погасени по давност.

Ищецът навежда твърдения, че по силата на изпълнителен лист, издаден на 31.01.2011г. по гр.д. №

2529/2011 г. на Районен съд – София, 62-ри състав, е осъден да заплати в полза на ***************** посочените в исковата молба суми. Излага, че последното изпълнително действие, извършено от ЧСИ по молба на взискателя датира от 20.04.2018г. – запор на всички сметки на длъжника. Счита, че делото е прекратено поради перемпция още на 20.04.2020г., дори и да не е постановено постановление от ЧСИ. По изложеното твърди, че давността за погасяване вземането на ответника е започнала да тече от 20.04.2018г. и е изтекла на 20.04.2023г.

Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът признава исковата претенция.

Моли разноските по делото да бъдат възложени в тежест на ищеца, тъй като не е дал повод за завеждане на настоящото дело. В тази връзка посочва, че още от преди 2018г. не е сезирал ЧСИ с искания за извършване на същински изпълнителни действия, не е обжалвал постановлението за прекратяване на ЧСИ от 16.06.2025г., не е образувал ново дело въз основа на изпълнителния лист. В тази връзка моли да се приложат последиците на чл. 78, ал.2 от ГПК. В условията на евентуалност възразява срещу размера на адвокатското възнаграждение с аргументи, че е

2 прекомерно.

В съдебно заседание ищецът М. П. К., редовно призован, не се явява, представлява се от адвокат П. Х. –

САК, който от името на доверителя си поддържа исковата молба и моли съдът да се произнесе с решение по признание на иска, като счита, че не са налице кумулативно дадените предпоставки по чл. 78, ал.2 от ГПК и моли за присъждане на разноски.

В съдебно заседание ответникът *****************, редовно призован, се представлява от юрисконсулт С., който поддържа отговора на исковата молба и моли съда да се произнесе съобразно направеното признание на иска от ответника, като счита, че са налице предпоставките на чл.

78, ал.2 от ГПК и моли разноските да бъдат оставени в тежест на ищеца.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намира за установено следното:

Страните на практика не спорят по предмета на спора.

Ответникът прави признание на иска по реда на чл. 237, ал.1 от ГПК, като съгласно чл. 237, ал.2 от ГПК в тази хипотеза е достатъчно съдът да се позове на признанието на иска в мотивната част на решението си. Съдът намира, че признанието на иска е направено от легитимна страна в процеса, при изричен мандат за това, поради което е породило действие. Налице е и искане от процесуалния

3 представител на ищеца за постановяване на решение по реда на чл. 237, ал.1 от ГПК.

Отделно с определението си постановено по реда на чл.

140 от ГПК, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване на всички факти и обстоятелства от предмета на спора, поради и което съдът намира, че са налице предпоставките по чл. 237, ал.3, т.1 и т.3, тъй като признатото право не противоречи на закона и на добрите нрави, а иска е основателен.

По изложеното исковите претенции следва да бъдат уважени изцяло.

Страните спорят по приложението на чл. 78, ал.2 от ГПК и отговорността за разноски.

Ответникът е сезирал съда с искане да приложи последиците на тази правна норма и остави разноските в тежест на ищеца. В тази връзка е представил постановление за прекратяване на изп.д. № 2011***0400890 по описа на ЧСИ М.Б. от 16.06.2025г., и аргументира, че изпълнителното дело е прекратено на 16.06.2025г., тъй като взискателя се е дезинтересирал от изпълнението, не е обжалвал постановлението за прекратяване, като не е образувал и ново изпълнително дело. Отделно подкрепя тезиса си и с представена справка от *** при ***, от която се установява, че от около пет години Банката е преустановила предоставянето на информация касателно ищеца и ползвания от него продукт. От друга страна ищецът посочва, че изпълнителното производството не е прекратено по искане на взискателя, а на основание чл.

433, ал.1, т.8 от ГПК и единствено отправеното от взискателя искане в хипотезата на чл. 433, ал.1, т.1 от ГПК може да се приравни на изявление за прекратяване по искане на взискателя и единствено което изявление би формирало извод, че ответникът не е дал повод за образуване на настоящото производството. Отделно се подчертава, че изпълнителното производство е прекратено само месец след образуване на настоящото дело. Процесуалният представител на ищеца – адвокат П. Х. от САК, с адрес на упражняване на дейността в *********************** претендира разноски за адвокатско възнаграждение, което моли да бъде присъдено от съда в хипотезата на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата и в каквато връзка представя по делото договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че страните са постигнали съгласие за представителство в горепосочената хипотеза, и което е достатъчно за съда да присъди разноски на горепосоченото основание. Отделно ищеца е освободен от заплащане на държавна така и разноски в производството с определение на съда от 28.05.2025г., като на основание чл. 78, ал.6 от ГПК при този изход на спора разноските следва да се възложат за заплащане от ответника. При условие обаче, че съдът приложи разпоредбата на чл. 78, ал.2 от ГПК, следва разноските за държавна такса да останат за сметка 4 на бюджета на съдебната власт. Съдът намира, че първата предпоставка по чл. 78, ал.2 от ГПК налице. По съществено е липсата на втората посочена предпоставка по чл. 78, ал. 2 от ГПК - в случая, а именно, че банката кредитор да не е дала повод и основание за завеждането на иска по чл. 439, вр. чл. 124 от ГПК. Безспорен факт е, признат и от ответника, че банката кредитор се е снабдила с изпълнителен лист за вземането си което има срещу длъжника/ищец още на 30.01.2011 г. по гр.д. № 2529/2011г. по описа на СРС, 62-ри състав, като в последствие е предприела активни действия и е образувала изп.д. № 890/2011г. по описа на ЧСИ М.Б.. Както се посочи погасителната давност е изтекла на 20.04.2023 г., тоест налице е продължителен период от време, през който изпълнителното производство е било висящо, а след това и прекратено и през който период нито са извършвани същински изпълнителни действия, нито са извършвани погашения на дълга от страна на длъжника. Изпълнителното производство не е било прекратено на някое от основанията по чл. 433, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК по инициатива и предприето действие на взискателя/кредитор, ако същият в действителност повече не е имал интерес от изпълнението, нито изпълнителното производството е приключило с изпълнението му съгласно чл. 433, ал. 2 от ГПК, което също става по инициатива на взискателя - това са все правни възможности, които ако бяха предприети от взискателя и доведени до знанието на длъжника и на ЧСИ, то той успешно би имал основание да иска да се приложи нормата на чл.

78, ал. 2 от ГПК, поради недобросъвестност на ищеца - длъжник, предявил иска по чл. 439 или по чл. 124, ал. 1 от ГПК, въпреки знанието, че повече не е длъжник на банката, и поради това да не му дължи банката разноски. Фактът, че банката-кредитор и взискател по изпълнението разполага с изпълнителен лист за вземането си, който доброволно е предоставил на ЧСИ с цел принудително събиране на вземането си още през 2011г. и до момента на предявяване на иска от длъжника/ищец и след като не си го е поискал обратно до или след прекратяването на изпълнението и до предявяване на иска на 22.05.2025 г., а след това, нито е предприел активни действия, предхождащи предявяването на иска, с които да уведоми надлежно длъжника за тези свои правни и фактически действия по отношение преустановено окончателно търсене примерно като несъбираемо или опрощаване на вземането или отписването му като несъбираемо срещу длъжника, означава, че банката продължава да има реален интерес от изпълнението. Бездействието на банката - кредитор не може еднозначно да се тълкува в полза на длъжника/ищец като окончателен отказ на банката от изпълнение срещу него на някое от посочените основания, след като няма изрично заявена и обективирана по съответния ред от последната такава формирана правна воля и с такива правни последици в отношенията между страните, тъй като в хипотезата на чл. 433, ал.1,т.8 от ГПК визскателят винаги може да образува ново изпълнително производство. Не е съществувала процесуална пречка още от 20.04.2023г., когато е изтекла давността, Банката надлежно да се е отказала от претенцията си към длъжника/ищец като примерно да е поискала да бъде прекратено изпълнението поради отказ от търсене на вземането си, или да предостави на ищеца документ с правно значение, от който е видно, че банката счита вземанията по изпълнителния лист за несъществуващи или че отнася непогасеното вземане на длъжника към графа "несъбираемо вземане", или че вземането е затворено за работа или че задължението на длъжника окончателно е погасено или се опрощава от кредитора като несъбираемо, като ползването на всеки един от примерно 5 посочените правни способи е напълно достатъчен да легитимира банката като добросъвестна страна, която не е дала никакъв повод за завеждането на иска. Само факта, че Банката не е подала информация в *** при *** или е преустановила подаването й не е достатъчен и ищецът/длъжник не може да презумира поведението на банката, че тя е дезинтересирана от събиране на вземането. Предвид изложеното съдът намира, че не са налице кумулативно дадените предпоставки по чл. 78, ал.2 от ГПК. Банката в същност си е запазила и след прекратяване на изпълнителното производство, процесуалната възможност да инициира както ново изпълнително производство и да продължи да събира вземането си по принудителен ред както при същия ЧСИ така и пред друг съдебен изпълнител до момента до който не се установи по съдебен ред, че вземането на длъжника не съществува като погасено по давност. С бездействието си и с неопределеността и неяснота на действията си както и липсата на конкретни активни действия, пряко и непосредствено насочени към длъжника по изпълнението с които еднозначно да му заяви, че той повече не е длъжник на банката и че последната повече няма претенции към него по отношение погасяването на процесния дълг по кредита, банката в същност е създала обективни предпоставки длъжникът по изпълнението да инициира допустим от закона исков процес за установяване несъществуването на вземането на банката кредитор като погасено по давност. По изложеното в тежест на ответника следва да се възложат заплащането на държавната такса в производството от 599,00 лева, с равностойност в евро от 306,26 евро на основание чл. 78, ал.6 от ГПК. Отделно на адвокат П. Х. следва да се присъди възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, което на основание чл. 7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на сумата от 1747,75 лева. С отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение за прекомерност. Следва да се посочи, че определеното възнаграждение от съда следва да бъде съобразено от една страна с материалния интерес, който не е минимален в случая, фактическата и правна сложност на делото, а от друга страна с осъществените от адвоката процесуални действия по защита на представляваната страна, в случая състоящи се в изготвяне на искова молба, извършване и на други процесуални действия, както и явяване в единственото проведено о.с.з., и което възнаграждение да е в крайна сметка справедливо спрямо двете страни в производството. Действително съдът е запознат с практиката, че при определяне на дължимото възнаграждение, което съдът присъжда, възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер - този по Наредба № 1/09.01.04 не може да бъде приложено с оглед решения на СЕС по дело C-438/22 и решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС. Тази практика приема, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения - те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът на страните по делото, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая съдът като отчита горните критерии и релевантните обстоятелства - от една страна материалния интерес по отношение на защитата на длъжника и фактическата и правна сложност на делото, намира, че горепосочения размер на възнаграждението следва да бъде намален до размера на сумата от 1000,00 лева и това е справедливо определено 6 възнаграждение с оглед защитавания интерес, правната и фактическа сложност на делото и извършените действия.