Определение № 477 от 10.10.2024, Окръжен съд - Видин

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 477 гр. В, 09.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – В, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СЖС

Членове:

ГПЙ

НДН като разгледа докладваното от ГПЙ Въззивно частно гражданско дело № 20241300500309 по описа за 2024 година

Производството е по Чл.248 ГПК.

С определение №1292 /04.07.2024 г. по гр. д. № 20231320102604 по описа на Районен съд - В за 2023 г. е оставена без уважение молбата на адвокат АЗ, процесуален представител на ищцата И. С. И. с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В, ул. *** **** ** “, ***, с която иска да се измени решението в частта за разноските, като му се присъди още адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

Срещу определението е подадена частна жалба вх.№8139/05.07.2024 г. от И. С. И., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В, **** - освободена от заплащане на държавни такси на основание чл.83, ал. 2 ГПК чрез адв. А Д., член на САК, личен № **, със съдебен адрес и адрес за призоваване: гр. С, ***, тел. ***** .

Поддържа се ,че определението е незаконосъобразно поради следното :

При съобразяване на постановките по дело С-427/16 г. и С-428/16 г. на СЕС не следвало да се извършват произволни, под пазарните нива намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като щял се постигне обратен на целения с чл. 101 от ДФЕС ефект, който е да се постигне свободна и лоялна конкуренция.

Следвало да се вземе предвид и решение на СЕС от януари 2024 г. по дело С- 438/22г. по запитване на български съд относно Наредбата за 1 минималните размери на адвокатските възнаграждения. В запитването си запитващата юрисдикция отправяла и въпроси по какъв механизъм съдът следва да извърши намалението за разноски за адвокатско възнаграждение, на които не бил получил отговор, тъй като в чл. 101 ДФЕС не е налице подобна уредба, поради което даването на такъв отговор от страна на СЕС би съставлявало превишаване на компетентност.

По аналогия следвало да бъде приложено разрешението, изведено с решение по дело С- 57 15 на СЕС. С решение по дело С-57/15 СЕС бил извършил тълкуване на член 14 от 53 Директива 2004/48, озаглавен „Съдебни разноски“ и предвиждащ, че „Държавите членки гарантират,че понесените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски и други разходи са за сметка на загубилата делото страна , освен ако това не се позволява от съображения за справедливост“. Съюзните понятия имали автономно и еднотипно съюзно тълкуване, а националните съдилища били задължени да извършват конформно тълкуване на националното право в светлината на съюзното/така „Методи за съобразено с ПЕС тълкуване на вътрешните норми и „Задължението за съответстващо тълкуване - найширокообхватната последица от действието на правото на ЕС“ от проф., д.ю.н.

Атанас Семов/.

С оглед на горното тълкуването на нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК следвало да се извърши съответно на смисъла и съдържанието на понятията разумност и пропорционалност на разноските за адвокатско възнаграждение, изведено с решението по дело С-57/15 на СЕС. Според СЕС разумният характер на подлежащите на възстановяване разноски се преценявал съобразно специфичните особености на делото, с което бил сезиран, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право - с. 25 и диспозитива на решението. Според СЕС, макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла - с. 29, 30, 32 и диспозитива на решението.

Значението на присъждането на разумни и пропорционални разноски , 2 тълкувано от СЕС в светлината на член 3, параграф 2 от Директива 2004/48, който гласи, че предвидените в нея процедури и средства за защита трябва да бъдат разубеждаващи. Според СЕС разубеждаващият ефект от иск за установяване на нарушение би бил сериозно намален, ако нарушителят може да бъде осъден да възстанови само една малка част от разумните разноски за адвокат, които притежателят на накърненото право на интелектуална собственост е направил.

С решение на съда от 2006 година, Cipolla и др„ съединени дела С-94/04 и С-202/04, СЕС бил извършил тълкуване за съответствието с чл. 81 ДЕО /настоящ чл. 101 ДФЕС/ и на чл. 82 ДЕО /настоящ чл. 102 ДФЕС/ на национална правна уредба, съгласно която Национален съвет на адвокатите, учреден към министъра на правосъдието и съставен от адвокати, избирани измежду колегите им адвокати, изготвя проект на тарифа на адвокатските възнаграждения, подлежащ на одобрение от страна на министъра на правосъдието. Тази тарифа регламентира минимумите и максимумите на адвокатските възнаграждения, като съгласно италианското законодателство съдът има право да увеличи максималният размер на възнаграждението на адвоката, но няма право да дерогира разпоредбите й относно установените минимуми ,дори делото да разкрива липса на каквато и да е фактическа и правна сложност. С решението СЕС бил приел, че националният съд трябва да провери дали съществува корелация между нивото на хонорарите и качеството на оказваните от адвокатите услуги с цел защита на потребителите и за качествено правосъдие /така т. 66 от решението/. Според СЕС, макар и да не може а рriori да се изключи, че фиксирането на минимална тарифа ще предотврати професионалните доставчици да предлагат услуги с посредствено качество, също така не можел а рriori да се изключи, че подобна тарифа способства да се избегне възможността адвокатите - в контекста на пазар, характеризиращ се с наличието на изключително голям брой вписани и действащи адвокати - да бъдат подтикнати да се впуснат в конкуренция, която може да се изрази в предлагането на услуги с отстъпки с риска от влошаване на качеството на предоставяните услуги /така т. 67 от решението/.

В допълнение на гореизложеното, съгласно трайната практика на СЕС не всяко решение на сдружение на предприятия, което ограничава свободата на действие на страните непременно следва да се счита като попадащо в обхвата на въведената с чл. 101, пар. 1 от ДФЕС забрана. За да се приложи цитираната 3 разпоредба, във всеки конкретен случай следва да се вземе под внимание общият контекст, в който е взето или проявява своите последици съответното решение на сдружението на предприятия и най-вече преследваните с него цели. След извършването на тази преценка може да се премине и към преценка на това дали ограничаващите конкуренцията последици, които произтичат от тях, са присъщи на преследването на посочените цели. СЕС в своята практика многократно имал повод да приложи така обяснената концепция при преценката на различни решения на професионални организации, с които същите приемат тарифи, наредби, регулиращи цените на предоставяните от техните членове услуги. Според константната практика на СЕС подобни тарифи/наредби са напълно съвместими с правния режим на защита на конкуренцията, който ДФЕС в своя чл. 101 брани, но само ако са изпълнени няколко основни изисквания: 1. членовете на професионалната организация да са независими спрямо съответните икономически оператори;

2. професионалната организация да е длъжна по силата на закона да определя подобни тарифи, като отчита както интересите на предприятията от съответния сектор, но и обществения интерес, вкл. на ползвателите на съответните услуги. Без съмнение и на основание систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 117-123 от Закона за адвокатурата, както и като се вземе предвид организацията на дейността и структурата на Висшия адвокатски съвет, адвокатите негови членове упражнявали своите функции напълно независимо от икономическите оператори - адвокати (нечленове на Висшия адвокатски съвет, наричан по-долу за краткост „ВАдС“). Вторият критерий, описан по-горе, вменявал като задължение на ВАдС при въвеждане на съответните тарифи и приемането на своите актове, които по един или друг начин уреждат минималните адвокатски възнаграждения, да вземе под внимание не само интереса на адвокатите, но и обществения интерес, в частност и интереса на ползвателите на адвокатски услуги — гражданите и юридическите лица.

В решението на СЕС по делото Cipola и др. се приемало, че ако националната уредба установява минимални нива на размера на адвокатските възнаграждения, то такава уредба можела да се разглежда като съвместима с правото на ЕС, но само ако последната е свързана с императивни съображения от обществен интерес. Идеята за императивни съображения от обществен интерес не била уредена нормативно, но се извеждала систематично от 4 практиката на СЕС по прилагане на разпоредбите на чл. 49 и 56 от ДФЕС, като СЕС приемал, че тази идея или концепция обхваща няколко основания, сред които обществена сигурност, защита на потребителите, защита на получателите на услуги, защита на работниците и други. Именно в решението Сipolla СЕС приемал по отношение на различните тарифи, определящи минимални и/или максимални размери на дължими адвокатски възнаграждения, че са налице няколко императивни съображения от обществен интерес, които са допустими, имайки предвид забраната по чл. 101 ДФЕС, на която се позовава и първоинстанционният съд в своя акт. Според цитираното решение на СЕС такива съображения от обществен интерес можели да бъдат именно защитата на потребителите на юридически услуги, както и доброто управление на правосъдието, а също и защитата на престижа и достойнството на професията на адвоката. С оглед гореизложеното, прекалено стриктното прилагане на правилата за защита на конкуренцията по отношение на някои категории услуги водели до значително намаляване на качеството на предоставяната услуга, както и до икономически дисбаланс между ползите за потребителите от потенциалното намаление на цената и вредите, които те биха претърпели от по-ниското качество. Ето защо облекчаването на антиконкурентните ограничения оказвало положително влияние върху цените и качеството на предоставяните от адвокатите услуги.

Съвсем логично всеки, който се обръща към адвокат, търси висококвалифицирана адвокатска помощ, но при едно подобно положение на драстично намаляване на адвокатските възнаграждения, особено при предоставена безплатна с оглед на съответния клиент правна помощ и съдействие, то съществувал значителен риск от появата на следното явление: потребителите нямат да бъдат достатъчно добре информирани, а винаги ще избират възможно най-евтиното предложение в хипотезата, когато клиентът заплаща възнаграждението, тъй като предварително не са в състояние да преценят разликите в качеството на предоставените услуги, следователно, висококвалифицирани услуги повече нямали да бъдат търсени, тъй като адвокатите ще забележат, че по-високото качество не се цени, вкл. от представителите на съдебната власт, в частност съдиите. Това щяло доведе и до нарастване на случаите на отказ от страна на адвокатите да оказват безплатна с оглед на клиента адвокатска помощ и съдействие, когато клиентът е материално затруднено лице и не заплаща адвокатско възнаграждение, тъй 5 като техните усилия нямало да бъдат оценени и съответно нямало да получат възнаграждението, което им е необходимо, за да поддържат не само достоен начин на живот, но и което е не по-малко важно, да поддържат своите кантори и персонал. Като краен резултат от определянето на по- ниски адвокатски възнаграждения от разумното щели да пострадат както лицата, които заплащат предоставянето на адвокатски услуги, така и лицата, които са материално затруднени, поради причините, изброени по-горе за съответната категория лица.

В практиката на СЕС било поставено условие, че за да бъде съвместима с правото на ЕС една национална правна уредба, уреждаща минимални размери на адвокатските възнаграждения, следва да се предвиди механизъм за контрол от страна на държавен орган върху приемания минимален размер на адвокатските хонорари. Ето защо и ако националната уредба на съответната държава членка предвижда достатъчно гаранции, че общественият интерес ще бъде защитен и че подобна уредба напълно отговаря на изискванията, които правото на ЕС поставя. В своето най-ново решение С-438-22 СЕС в точка 44 бил дал следните разяснения: „В това отношение е важно да се припомни, че вече е постановено, че когато приема наредби за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения, Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, действа — без каквато и да било последваща санкция на държавен орган, и при липса на разпоредби, които биха могли да гарантират, че той действа като носител на публична власт — като сдружение на предприятия по смисъла на член 101 ДФЕС (решение от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл, С-427/16 и С-428/16, Е11:С:2017:890, т. 47—49). “ В светлината на така дадените разяснения следвало да се вземе предвид, че ВАдС приел наредба, в която са определени минималните размери на адвокатските възнаграждения, въз основа именно на законова делегация, дадена му от държавен орган - Народното събрание, което било проява и на конституционно закрепените принципи, въз основа на които функционира адвокатската професия, а именно самоуправление и независимост. В допълнение на гореизложеното, налице била възможност за осъществяване на пряк съдебен контрол върху законосъобразността на подобен акт, приет от ВАдС, като в тази връзка била налице и национална съдебна практика на Върховния административен съд, който вече имал повод да се произнася по 6 законосъобразността на отделни разпоредби от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В своята практика (Определение № 10111/01.10.2015 г. по адм. д. № 7125/2015 г.) ВАС дори стигал дотам да приеме, че цитираната Наредба представлява подзаконов нормативен акт, който се приема от ВАдС при условията на делегация на нормотворческа компетентност от страна на Народното събрание към ВАдС. В тази връзка не било без значение и обстоятелството, че всяко лице, което има правен интерес, можело да оспори действителността на отделни разпоредби и/или на целия текст на цитираната Наредба, което било една допълнителна гаранция за това, че върху въпросния акт на ВАдС можело да се осъществи и че вече бил осъществяван ефективен съдебен контрол.