Решение № 104 от 09.03.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 104 гр. София, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Въззивно гражданско дело № 20251800501027 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 146 от 03.07.2025 г., постановено по гр. д. № 735/2024 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) е осъдена на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. с чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 и чл. 86, ал.

1 ЗЗД да заплати на ЗАД „АРМЕЕЦ“, сумата в размер на 631,74 лева – главница, представляваща изплатеното застрахователно обезщетение по регресна претенция по настъпило ПТП на 24.05.2020 г., както и сумата в размер на 214,88 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 24.04.2021 г. до 24.04.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от депозирането на исковата молба до датата на окончателното изплащане на вземането. Присъдени са и разноски в производството в размер на 700,00 лева.

Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство

– Агенция „Пътна инфраструктура“, като във въззивната жалба по същество са развити доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради неговата необоснованост.

В жалбата се поддържа, че ищецът не бил представил действащи към датата на ПТП – 24.05.2020 г., и сключване на застраховката – 30.10.20219 г., Общи условия за застраховка на МПС „Каско“ на ЗАД „Армеец“, доколкото представените такива били бланкетни и неотносими и не съдържали подпис на страните и дата. Това от своя страна водело до недоказан застрахователен риск, 1 като решението в тази си част било немотивирано, който порок следвало да бъде отстранен чрез отмяна на решението или връщане на делото за ново разглеждане.

Твърди се, че протоколът за процесното ПТП не отговаря на изискванията на чл.

179, ал. 2, вр. чл. 183 ГПК, поради което следва да бъде изключен от доказателствата по делото. Същият бил непълен, неточен и противоречив. В него не бил описан механизмът на реализираното произшествие и пътната обстановка.

Жалбоподателят изтъква още, че описаното в протокола и в уведомление за настъпило застрахователно събитие е в противоречие с описаното в исковата молба. Сочи че процесното ПТП не е било посетено от служители на МВР, че не е представен снимков материал от произшествието и причинилото го препятствие.

Във връзка с горното посочва, че произшествието не се е случило в присъствието на съставилия протокола служител на МВР, поради което протоколът няма материална доказателствена сила за механизма на ПТП и причинените вреди. Още повече, че протоколът не е подписан от представител на ответника, за да се ползва с материална доказателствена сила за неизгодните за него факти. Посочва, че в протокола липсват данни за размера на препятствието, като счита, че е налице противоречие в механизма и причината за настъпване на ПТП.

Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е кредитирал представените с исковата молба частни документи, чието съдържание е било своевременно оспорено от страна на ответника и които не могат да допринесат за извода на съда, че произшествието е настъпило при твърдените обстоятелства, доколкото са налице съществени противоречия между показанията на свидетеля и описаното в документите. Счита, че по делото не е установено и с каква скорост се е движел водачът, поради което не би могло да се изключи и съпричиняването на вредоносния резултат поради управление с несъобразена скорост. Поддържа, че заключението по САТЕ не би могло да служи като доказателство за механизма и причинно-следствената връзка, защото то било изготвено на база описаното от водача на МПС, като било възможно механизмът да е друг и щетата да е причинена от бордюр или друга твърда неравност по-висока от терена, при преминаване през отводнителна шахта на пътя и др.

Твърди, че застрахователят не бил изпълнил законовото си задължение да извърши проверка за установяване на обстоятелствата, обуславящи наличието на застрахователно събитие, както и че застрахователната полица не съдържала минимално изискуемите реквизити, като непредставянето на общите условия (представените били неотносими и с дата 01.12.2014 г.), водело до недоказан застрахователен риск. В тази връзка изтъква, че в самото решение съдът не е посочил в коя разпоредба от общите условия е обективиран конкретният застрахователен риск. Намира за недоказано, че към момента на ПТП водачът на МПС не е бил под въздействието на алкохол или упойващи вещества, откъдето прави извод, че е възможно да е налице обстоятелство, изключващо отговорността на застрахователя по смисъла на т. 15.11 от Общите услови, в случай че това са актуалните такива. Сочи, че по делото не са събрани доказателства, за извършена от ищцовото дружество проверка за причиняване на вредите в резултат на умишлени действия на водача, което също било основание за изключен риск по т.

15.5 и т. 15.17 от Общите условия

Развива съображения относно елементите на фактическия състав на 2 отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като твърди още че процесното ПТП не е настъпило, а щетите са в резултат на обикновеното ползване на МПС. Релевира възражения по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за принос на водач към причиняването на вредите, който може да се е осъществил чрез действие или бездействие, изразяващо се в рисково поведение, което е подлежало на установяване по делото.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявения срещу него иск. При условията на евентуалност, моли съда да се произнесе по възражението му за съпричиняване на вредоносния резултат.

Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското или юрисконсултското възнаграждение на насрещната страна.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият-ищец не е подал отговор на въззивната жалба.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се представлява.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна не се представлява. От процесуалния представител – юрк. Р., е постъпила молба, с която заявява, че оспорва въззивната жалба и взема становище по същество. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение съобразно Наредбата за заплащане на правната помощ.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в неговата цялост.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във 3 връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Районен съд – Елин Пелин, четвърти състав, е бил сезиран с първоначално, кумулативно, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Тази квалификация е възприета от районния съд и не се оспорва от жалбоподателя във въззивната му жалба, като от текста на последната може да се направи извод, че и се споделя от него. Настоящият съдебен състав я намира за правилна, с оглед твърденията на ищеца в исковата молба, като също така следва да се отбележи, че никоя от страните не се е противопоставила срещу нея нито при връчването на проекта за доклад, нито в първото по делото открито съдебно заседание, в което проектът е обявен за окончателен. Поради това няма основание за упражняване на служебните правомощия на въззивния съд по т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 по т. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Договорът за застраховка на лек автомобил „Каско“ е вид имуществена застраховка, по силата на който застрахователят поема задължение срещу заплащане на застрахователна премия за заплати на застрахования застрахователно обезщетение при настъпване на определен риск. Съгласно разпоредбата на разпоредбата на чл. 410 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. С встъпване на застрахователя в правата на увредения, той има правото да предяви иск срещу причинителя на вредата.

Съобразявайки релевираните в исковата молба твърдения, възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на четири групи материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца, покриващо процесния застрахователен риск; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента, да са в причинно-следствена връзка с неговото виновно (при съобразяване на оборимата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД) и противоправно поведение, в случая във връзка с бездействието му, изразяващо се в несигнализиране и необезопасяване на дупка на пътното платно, на което е настъпило ПТП, представляващо част от републиканската пътна мрежа; 3) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената от Агенция „Пътна инфраструктура“ работа и 4) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

Тук е мястото да се акцентира, че в случая се касае именно за отговорност по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а не по чл. 50 ЗЗД. Отговорността по чл. 50 ЗЗД е безвиновна, обективна – за вреди, произтичащи от обективните, присъщи качества и свойства на определена вещ. Когато се касае за увреждане на вещта, от което увреждане произтичат вреди за друго лице, т.е. за вреди от неприсъщото й състояние и качество, собственикът на същата отговаря спрямо увреденото лице, но на основание чл. 45 и сл. от ЗЗД – с оглед виновното си бездействие за отстраняване повредата и привеждане на собствената му вещ в нормалното й 4 състояние и качество. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС, съгласно които, когато при ползване на вещта е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. Същевременно, когато собственик на повредената вещ, от която настъпват вредоносните последици, е юридическо лице, то следва да носи уредената в чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност за виновното деяние (действие или бездействие) на физическите лица, на които е възложило да поддържат в изправност повредената вещ. Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност.