Решение № 484 от 21.04.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 484 гр. Пазарджик, 21.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър Чардаков при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело № 20255220103883 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК.

Ищецът В. А. С. с ЕГН: ********** от гр. * твърди, че срещу него е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №1190 от 12.07.2022 г. по ч.гр.д.2166/2022 г. на РС – Пазарджик, с която е задължен да заплати на ответника „ЕО*“ ЕООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *, следното вземане: 330.87 лв. – главница по договор за кредит, 21.75 лв. – договорна лихва, 35.66 лв. – законна лихва за забава, 25 лв. – държавна такса и 180 лв. – адвокатско възнаграждение. Твърди, че не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което същата е влязла е в сила и въз основа на нея е издаден изпълнителен лист, както и срещу него е образувано изп. дело №195/2023 г. по описа на ЧСИ Добромир Даскалов, по което ответникът е взискател. Твърди, че вземането по заповедта за изпълнение произтича от договор за потребителски кредит №3904957 от 21.10.2019 г., който е нищожен. Нищожността се претендира на основание чл.143 ЗЗП поради неравноправния характер на договорната клауза за годишен процент на разходите по кредита (ГПР). Поддържа, че посоченият в договора ГПР е неправилен, тъй като в него не са включени разходите на потребителя за такса 1 за разглеждане на искането и за застрахователна премия. Твърди, че заповедният съд не е извършил служебна проверка за нищожността на договора, пода което може да се позовава на тази нищожност в исково производство относно съществуването на вземането по заповедта за изпълнение. Иска от съда да установи по отношение на ответника, че не дължи горепосочените суми. Сочи доказателства и претендира разноски.

Ответникът счита иска за недопустим поради силата на пресъдено нещо, формирана от заповедта за изпълнение.

Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до следните правни и фактически изводи:

Искът е допустим.

По този въпрос е формирана практика на СЕС по решение от 17 май 2022 г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022 г. по съединени дела С693/19 и С-831/19, определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23.

В посочената практика на СЕС се изтъква необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т. е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това в цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една. Според посочената практика, в случай че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска 2 да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни /определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23/. Анализът на така формирана практика на СЕС обуславя извода, че с оглед предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя в качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото по чл.424 ГПК, което гласи, че длъжникът по влязла в сила заповед за изпълнение може да оспори вземането по исков ред само въз основа на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок.

За основателността на иска ищецът следва да докаже, че срещу него е издадена и влязла в сила заповедта за изпълнение въз основа на договор за потребителски кредит, без заповедния съд да е извършил проверка за наличието на неравноправни клаузи, както обстоятелствата, които опорочават договора. Когато нищожността произтича от самия договор или от неравноправна потребителска клауза съдът е длъжен да извърши служебна преценка за действителността на договора.

По делото е представен договор за потребителски кредит №3904957 от 21.10.2019 г., сключен между „У*“ ЕАД като кредитор и ищеца В. А. С. в качеството на потребител на финансовата услуга. С този договор дружество се е задължило да предостави на ищеца потребителски кредит в размер на 2000 лв. за срок от 24 месеца срещу фиксирана годишна лихва от 15.5 %. Освен лихвата потребителят се е задължил да заплати на кредитора еднократна такса за разглеждане в размер на 200 лв. и застрахователна премия в размер на 125.14 лв. Годишният процент на разходите по кредита е 27.98%. Общата дължима сума от потребителя за погасяване на главницата, лихвата, таксата и 3 застрахователната премия е 2717.52 лв., платима разсрочено - на 24 месечни погасителни вноски по 113.23 лв.

Не е спорно, че правата на кредитора по процесния договор за потребителски кредит са придобити от ответника „ЕО*“ ЕООД с договор за цесия.

От материалите по приложеното ч.гр.д. №2166/2022 г. на РС – Пазарджик е видно, че в полза на ответника „ЕО*“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, включващо сумите:

330.87 лв. – главница, 21.75 лв. – договорна лихва, 35.66 лв. – законна лихва за забава, 25 лв. – държавна такса и 180 лв. – адвокатско възнаграждение.

Вземането произтича от процесния договор за потребителски кредит №3904957 от 21.10.2019 г., по отношение на който заповедният съд не е извършил преценка за неравноправен характер на негоите клаузи. Длъжникът не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение в срока по чл.414 ГПК и въз основа на нея е издаден изпълнителен лист.

Спорният въпрос е дали посоченият в договора годишният процент на разходите е определен правилно и дали надхвърля прага по чл.19, ал.4 ЗПК.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на годишна договорна лихва от 15.5 %, еднократна такса за разглеждане в размер на 200 лв. и застрахователна премия в размер на 125.14 лв. В този случай годишният 4 процент на разходите /изчислен от съда с калкулатора за ГПР по бързи кредити от електронната страница calculator.bg/ е в размер на 36.28 %, който е по-висок от посочения в договора ГПР в размер на 15.5%. Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит не съответства на посочения в договора.

В т.55 и 56 от решение на СЕС по дело С-714/22 съдът е акцентирал на съществения характер на задължението за посочване на ГПР в договора за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителя да се запознае с правата и задълженията си и да се ориентира правилно за финансова тежест на договора. В тази връзка СЕС е приел, че посочването на ГПР, който не отразява точно разходите по кредита лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както и непосочването на този процент.

В случая изискването на чл.11, ал.1, т.10 е нарушено и договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗЗП.

Освен това, клаузата от договора, която задължава потребителя да заплати еднократната такса за разглеждане е недействителна поради нейния неравноправен характер.

Процесната сделка представлява договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 ЗПК, а кредитополучателят има качеството потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП. Ето защо клаузите на договора следва да са съобразени с изискванията на ЗПК и ЗЗП. Разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК дава право на кредитора да събира от потребителя такси и комисионни за предоставени допълнителни услуги във връзка с кредита. Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита е изрично забранено - чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съгласно чл.16, ал.1 ЗПК, преди да сключи договора за кредит кредиторът е длъжен да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите.

Касае се до нормативно предвидено задължение за кредитора да проучи и оцени кредитоспособността на потребителя преди да вземе решение дали да отпусне поискания кредит и преди сключи договор с потребителя, а не до 5 предоставянето на допълнителна услуга на потребителя. Проучването на кредитоспособността е дейност, насочена към създаването на гаранции за връщането на кредита, а от там и за финансовата стабилност на кредитора, който няма интерес да кредитира неплатежоспособни длъжници. Тази дейност изцяло обслужва интересите на кредитора. Следователно срещу заплащането на такса за разглеждане на искането за кредит потребителят не получава някаква допълнителна услуга, която кредиторът ще му предостави по време на действие на договора. Оказва се, че кредиторът събира от потребителя такса във връзка с изпълнение на задължението да проучи и то в сой интерес платежоспособността на клиентите си, за да си гарантира събираемостта на вземанията. Затова таксата е уговорена в нарушение на чл.10а ЗПК. Освен това е уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което е неравноправна по смисъла на чл.134, ал.1 ЗЗП и поради това е нищожна.

Съдът формира извод, че договорът за кредит е недействителен.

Следователно потребителят не дължи никакви допълнителни плащания, освен главницата на кредита – чл.23 ЗПК. Чистата стойност на процесния кредит е 2000 лв. От представената по делото справка е видно, че в периода 14.11.2019г. – 14.07.2021 г. /преди издаването на заповедта за изпълнение/ на кредитора „У*“ ЕАД са заплатени общо 2156.97 лв. Следователно чистата стойност на кредита е върната, а други задължения за потребителя не са възникнали поради недействителността на договора.