Определение № 1636 от 04.11.2025, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1636 гр. Велико Търново, 04.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Пантелеева като разгледа докладваното от Силвия Пантелеева Въззивно частно гражданско дело № 20254100501040 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл., вр. с чл. 248 ГПК.

По делото е депозирана частна жалба с вх. № 4140/24.09.2025 г. от адв.

Ц. Д., пълномощник на М. Д., против Определение № 465/19.09.2025 г. по гр.д. № 249/2025 г. по описа на Районен съд – Павликени, с което е оставена без уважение молба за изменение на Решение № 164/28.07.2025 г., постановено по същото дело, в частта за разноските.

Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и моли да бъде отменено.

Излагат се доводи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че производството няма фактическа и правна сложност и е „типизирано“ и неправилно е прието, че адвокатско възнаграждение в размер на 17,70 лв. съобразно уважената част от иска, е достатъчно. Счита, че съдът не е съобразил, че производството се е развило пред Районен съд – Павликени, а адв. Д. упражнява адвокатската си професия в гр. В. Търново, което е довело до допълнителни разходи във връзка с пътуване, което пряко влияе на дължимото адвокатско възнаграждение. Посочва, че се е явила в открито съдебно заседание и определеното по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 250 лв., което е редуцирано съобразно уважената част, не е съобразено с минималните прагове по Наредба № 1/2004 г. и с критериите за адекватност и справедливост. Позовава се на практика на СЕС, която счита за относима и счита, че освен фактическата и правна сложност на делото, съдът е следвало да вземе предвид и икономическата обстановка в страната, обемът и качеството на положения труд. Посочва, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неприложимо в хипотезата на чл. 38 ЗАдв., тъй като възнаграждението не се определя от страните, а от съда. Счита, че е 1 нарушен принципът на равнопоставеност поради създадено икономическо предимство за ответника за сметка на ищеца, който е получил безплатна правна помощ. Моли обжалваното определение да бъде отменено, като бъде определено адвокатско възнаграждение в по-висок размер.

Частната жалба е връчена на насрещната страна „Стик-Кредит“ АД, която в законоустановения срок е депозирала отговор, като заема становище за неоснователност на същата. Посочва, че в случая е предявен осъдителен иск за сумата от 1640 лв., който е бил уважен частично за сумата от 116,12 лв., поради което и са присъдени разноски съобразно уважената част от иска.

Счита, че Наредба № 1/2004 г. няма задължителен характер и обвързваща сила за страните и съда, а единствено служи за ориентир. Посочва, че освен вида на делото и количеството извършена работа, в случая следва да бъде съобразено, че по спорния по делото въпрос е налице значителен обем съдебна практика, че съдът следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори, както и че без опит за доброволно уреждане на спора, ищецът е образувал множество граждански дела. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено.

Съдът намира, че жалбата е допустима, подадена е от активно легитимирано лице и в предвидения в чл. 248 ГПК срок. По същество същата е неоснователна по следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от М. Ц. Д. против „Стик Кредит“ АД иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 1640 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № 682070 от 27.03.2024 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 20.03.2025 г. до окончателното плащане. С Решение № 164/28.07.2025 г. по гр.д. № 249/2025 г. по описа на Районен съд – Павликени, „Стик-Кредит“ АД, ЕИК 202557159 е осъден да заплати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 23 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК, на М. Ц. Д. сумата от 116,12 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 682070/27.03.2024 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 20.03.2025 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 1640 лева. „СтикКредит“ АД е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на М. Ц. Д. сумата от 4,94 лв., представляваща разноски за производството, както и на основание чл. 36, ал. 2 ЗА да заплати на адв. Ц. Д. сумата от 17,70 лева – възнаграждение за един адвокат, съобразно уважената част от иска.

В мотивите на обжалваното определение, съдът е приел, че при определяне на дължимото възнаграждение за адвоката на основание чл. 38, ал.

2, вр. ал. 1 ЗАдв., следва да се вземе предвид това, че производството по делото не се отличава с фактическа и правна сложност и в случая става въпрос за типизирани дела, по които е налице обилна съдебна практика, приключило е в рамките на едно съдебно заседание, в което се е явил представителя на ищеца, направил е доказателствени искания, взел е отношение по спорните 2 въпроси, без да е необходимо да се събират допълнителни доказателства.

Съдът е отчел и материалния интерес по делото, като изрично е подчертано, че по тази категория дела, той не е водещ при преценка за фактическа и правна сложност на делото. С оглед изложеното, първоинстанционният съд е определил възнаграждение в размер на 250 лева, от което съобразно уважената част от исковете следва да бъдат присъдени 17,70 лева.

Настоящият съдебен състав намира определението за правилно поради следните съображения:

В хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в случай на оказана безплатна адвокатска защита, ако насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда.

Както е приел и първоинстанционният съд, при определяне на адвокатското възнаграждение съдът следва да съобрази фактическа и правна сложност на делото и действително извършената от адвоката работа с оглед принципа за възмездност на адвокатския труд. Съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 г., съдът не е обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Според цитираното решение, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения (Загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба и предвидените в наредбата минимални размери, когато те не отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В тази връзка, настоящият съдебен състав намира, че въведеното с чл.

38, ал. 2 ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, напр. по реда на ЗПП, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в 3 какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, в частта, в която препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага като нормативно определен минимум на дължимото възнаграждение /в този смисъл – Определение № 50015 по т.д. № 1908/2022 г., I т.о. на ВКС/. Нещо повече, с оглед задължителния характер на даденото тълкуване по C-438/22 на СЕС, към настоящия момент Наредбата вече не предвижда минимални размери на адвокатските възнаграждения, а „критерии“ за определяне на възнаграждение при липсата на договор между адвокат и клиенти, като служи единствено за ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да е обвързваща за съда.

С оглед изложената правна рамка, настоящият съдебен състав намира, че правилно първоинстанционният съд е взел предвид фактическата и правна сложност на делото като основен критерий за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. В настоящия случай, процесуалният представител на ищеца е депозирал искова молба, към която са приложени писмени доказателствени средства, като делото е приключило в едно съдебно заседание, без изслушване на свидетели, вещи лица или ангажиране на други доказателствени средства. Общата продължителност на производството от неговото образуване, до постановяване на краен съдебен акт е четири месеца.

Освен това, както е приел и първоинстанционният съд, макар и като допълнителни критерии, следва да се вземе предвид, че по разглеждания въпрос е налице обилна и непротиворечива съдебна практика, както и сравнително малкия материален интерес.

Следователно обемът на извършените процесуални действия не е голям, делото не се отличава и със значителна правна сложност предвид наличието на константна и непротиворечива практика във връзка с неравноправните клаузи. При тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че определеният от първоинстанционния съд размер на адвокатско възнаграждение от 250 лева е справедлив и съобразява изложените по-горе фактори. Правилно съдът е приел, че съобразно уважената част от предявения иск, в полза на адв. Ц. Д. следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 17,70 лева.

Не се споделят доводите, изложени в жалбата, че при определяне на дължимото възнаграждение, следва да бъдат съобразени пътните разходи на адвоката. На първо място, за да бъдат присъдени разноски във връзка с пътуване, следва да бъдат представени съответните доказателства относно реално сторени разноски в тази връзка и техния размер, какъвто не е настоящият случай. На следващо място, съдът намира, че пътуване от гр.

Велико Търново до гр. Павликени не е свързано нито със сериозна организация, нито със значителни разноски, които да се отразяват съществено на определеното адвокатско възнаграждение.

4

Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че е нарушен принципът на равнопоставеност поради създадено икономическо предимство за ответника за сметка на ищеца. Това категорично следва от извода на първоинстанционния съд, че възлагането на разноски в тежест на ищеца би било в противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО, тъй като би било пречка за потребителя да упражни предоставеното му от директивата право на ефективен съдебен контрол, поради което и не е присъдил разноски в полза на ответника съобразно отхвърлената част на иска. По този начин не само не е допуснато нарушение, но и в максимална степен е гарантираната равнопоставеността между страните, като в тежест на ищеца не са възложени каквито и да било разноски, сторени от ответника.

С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, поради което и следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 465/19.09.2025 г. по гр.д. № 249/2025 г. по описа на Районен съд – Павликени.