Решение № 300 от 17.07.2023, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 300 гр. П., 17.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., *** ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.-ПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. Г. при участието на секретаря МИХАЕЛА ИВ. И.А като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. Г. Въззивно гражданско дело № 20234400500337 по описа за 2023 година

Производство по 258 и сл. от ГПК.

Производството по делото пред ПОС е образувано въз основа на постъпила въззивна жалба от Н. И. Г. от гр. Л. чрез пълномощника му адвокат А. А. от АК Р. против решение № 65/07.04.2023 г., постановено по гр.д. № 587/2022 г. по описа на ЛРС. В жалбата се излагат доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на постановеното решение. Според въззивника от събраните по делото в първоинстанционното производство доказателства се е установило, че ищецът не е собственик на процесната лятна кухня, пристроена източно от обект № 3, както и че същата е пристройка към този обект, а не към обект № 1 по скицата на имота, както и че не са налице извършени действия от страна на въззивника, с които пречи на ищеца да ползва имота си. Според въззивника от събраните по делото доказателства – основно и допълнително заключение на СТЕ, изготвени от вещото лице инж. С.С. се установява, че процесните две стаи попадат в строителните граници на неговия имот и са прилежащи към сграда с идентификатор ***, тъй като към момента на сключване на договора за дарение 19.12.1997 г. е действал стария регулационен план, при който 1 парцели *** и *** са били разделени, а същите са обединени в един имот със заповед № РД-18-2/23.01.2007 г.. Позовава се на сключен договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ***/19.12.1997 г., с който са му дарени 450 кв.м., ведно с построените в западната част жилищна сграда, лятна кухня, навеси и западния гараж. Наред с това се твърди, че повече от двадесет години владее, ползва и подобрява процесните две стаи, чиито вход е откъм антрето, построено от баща му, за което последният се е снабдил с констативен нотариален акт и нямат вход от обекти с идентификатор *** и идентификатор ***. Според въззивника въззиваемия се е регистрирал на ул.

*** № ***, на която улица се намират притежаваните от него гараж и хранителен магазин и заблуждава съда, че същите са с вход на ул. „*** №*** Счита, с обжалваното решение се признават права върху сграда, която е изградена без строителни книжа и не е отбелязана на скицата на имота и при тези обстоятелства неоснователно са признати права на ищеца. Позовава се на разпоредбите на чл. 98 и чл. 95 от ЗС. Моли се въззивният съд да постанови решение, с което да уважи въззивната жалба, да отмени атакуваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове и да присъди в полза на въззивника направените в двете инстанции деловодни разноски.

Представени са квитанции за заплащане на сумата от 50 лв. по сметка на П.ския окръжен съд, съответстваща на сумата за дължимата държавна такса по делото, договор за правна помощ и адвокатско пълномощно.

В срока за отговор по чл. 263 ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна Н. Г. Н. чрез пълномощника му адвокат Е. Р. от ПлАК, с който се оспорва основателността на въззивната жалба. В отговора се поддържа, че от заключенията на приетите по делото експертизи се установява по категоричен начин, че именно той е собственик на спорните две стаи, които са част от обект № 1, собственост на въззиваемия и никога не са били собственост на въззивника. Твърди се, че имот, собственост на въззивника не съществува, касае се за общ съсобствен имот, като и по старият регулационен план не е имало имотна граница между двата парцела, а единствено регулационна, но при новия план от 1991 г. тя не съществува, поради което при действието на регулационния план от 1997 г. е извършено прехвърляне на обектите в общия имот, вкл. обект № 1 и обект № 3. Според въззиваемия бащата на въззивника е извършил самоуправство и незаконно строителство в съсобствения имот, но това не може да доведе до извод, че след като е направил антре към стаите откъм обект № 3 и е зазидал входа откъм обекта на въззиваемия тези действия го ползват и същият е станал техен собственик, като наред с това действията са признати за незаконни с влязло в сила съдебно решение по гр. № 669/2016 г на РС Л., с което 2 жалбоподателят е осъден да възстанови предишното положение. Твърди се, че процесните стаи са отразени на скицата, издадена от Община Л. за разлика от незаконно построените антре и тоалетна, за които служителите на Община Л. са дали предписание да бъдат отстранени като незаконни. Твърди се, че въззивникът не е изпълнил решението на съда от 2017 г. и се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност без да е предявил насрещен иск или в отговора на ИМ не е направил надлежно възражение в тази насока, респ. въззивният съд не следва да обсъжда това възражение, тъй като не е част от предмета на делото. Наред с това се възразява, че с цитираното по-горе съдебно решение е отхвърлен предявения от въззивника иск за собственост, поради което дори да се приеме, че след този момент е започнала да тече нова придобивна давност, той може да се позове на нея като недобросъвестен владелец най-рано след 24.11.2027 г.. Възразява се също, че давността е прекъсната от водените след 2017 г. изпълнителни дела, в които са извършвани действия прекъсващи давността. Поддържа се, че от събраните по делото гласни доказателства се е установило по делото, че въззивникът държи свои вещи пред гаража на въззиваемия и му пречи да ползва гаража си, поради което правилно е постановено осъдително решение по чл. 109 от ЗС.

Моли се въззивният съд да постанови решение, с което да остави без уважение депозираната въззивна жалба и да потвърди атакуваното решение, като присъди в полза на въззивника направените по делото разноски. С отговора не се правят доказателствени искания. Представя се договор за правна защита и съдействие за въззивната инстанция.

В о.с.з. въззивника не се явява, но чрез пълномощника си адвокат Ангелов поддържа подадената въззивна жалба. Представя списък на разноските.

В о.с.з. въззиваемата страна се явява лично и чрез пълномощника си адвокат Р. изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и поддържа писмения отговор. Поддържа представения с молба от 06.06.2023 г. списък на разноските.

Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 258 от ГПК от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С исковата молба /ИМ/, депозирана на 19.09.2022 г. РС Л. е сезиран от ищеца Н. Г. Н. със следните обективно комулативно съединени искове против ответника Н. И. Г.:

Иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено по 3 отношение на ответника, че ищецът е едноличен собственик на две стаи, намиращи се в западната част на обект с идентификатор ***, граничещи на запад с обект с идентификатор ***, както и да осъди ответника да предаде владението върху тях на ищеца;

Иск с правно основание чл. 109 от ЗС за осъждане на ответника да не държи свои вещи в пространството, намиращо от врата към двора на общия им имот до собствения на ищеца гараж, съставляващ обект с идентификатор ***, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на ползване върху гаража и да отстрани намиращите се вещи /строителни материали/ върху имота му.

С отговора на ИМ ответникът е оспорил исковете. Ответникът е признал, че владее процесните две стаи, но е възразил, че същите са негова собственост по силата на договор, обективиран в № ***/19.12.1997 г., с който са му били дарени. Твърди, че по силата на договора, отразен в нотариален акт № 46/19.12.1997 г. ищецът не се легитимира като собственик на тези стаи.

Твърди, че баща му и ищеца са съсобственици на имота и признава, че по искане на ищеца в имота е направена проверка от служители на Община Л. и същите са констатирали, че баща му е построил и ползва процесните две стаи, като в съставения АУАН според него стаите неправилно са описани като пристройка към обект с идентификатор ***.. Според ответника стаите са кухнята, находяща се между сграда № 1 и сграда № 3, а не новопостроен санитарен възел, за който претендира ищеца. Твърди, че от 3 - годишна възраст обитава със семейството си изградените от баща му две стаи, а от скицата на служителите на Община Л. се установява, че стаите са негова собственост и владение. Оспорва негови вещи да пречат на ищеца да ползва имота си.

С обжалваното решение РС Л. е уважил изцяло предявените искове.

За да признае за установено по отношение на страните, че ищецът е собственик на процесните две стаи и да осъди ответника да предаде владението върху тях РС Л. е приел, че процесните стаи се намират и представляват част от сграда с идентификатор ***, на която ищецът е изключителен собственик, съставляват реална част от нея, която не е самостоятелен обект на право на собственост и следват собствеността на обект с идентификатор ***, поради което са собственост на ищеца. РС е 4 намерил за ирелевантно обстоятелството къде е попадала регулационната линия между съседните *** по отменения ЗРП на гр. Л., одобрен със Заповед №474/1960 г., тъй като предмет на иска не е собствеността върху ПИ или върху самостоятелен обект на правото на собственост, който да е придобит по силата на приращение. Приел е, че след като предмет на иска е реална част от самостоятелен обект на право на собственост техен собственик е собственикът на последния. РС е приел, че преди съставяне на НА № ***/*** г., легитимиращ ищеца като собственик на процесната сграда, УПИ *** с площ от 520 кв.м. и построените върху него сгради е бил собственост от родителите на ищеца по силата на НА №***/08.06.1968 г., а съседният му УПИ *** с площ от 520 кв.м. и построените върху него сгради е бил съсобствен между ищеца и неговия брат по силата на НА №***/1981 г.. Приел е, че с одобряване на застроителния и регулационен план на град Л. от 1991 г. двата УПИ са били обединени в един поземлен имот – УПИ *** - 2133 в кв.

53, който родителите на ищеца, ищеца и неговия брат са придобили в съсобственост съгласно приложимите към този момент разпоредби на чл. 29 ал. 3 ЗТСУ и чл. 31 ал. 1 и ал. 2 от ЗТСУ /отм., в сила от 1973 г. до 2001 г./.

Приел е, че съществуващите до обособяването на новия парцел сгради и подобрения остават в индивидуална собственост на притежателите на маломерните имоти, т.е. те се изключват от съсобствеността при условията на чл. 31 ал. 3 от ЗТСУ/отм./ и тъй като процесните две стаи са част от сградата, която е била собственост на родителите на ищеца и прехвърлена на последния с НА № ***/*** г., същите като част от сграта са станали негова собственост.

Приел е, че дори регулационната линия съгласно отм. план да минава през част от сградата, като реална част от самостоятелен обект на собственост, тя следва собствеността на сградата по арг. от чл. 98 ЗС. РС е приел въз основа на събраните гласни доказателства, че стаите, предмет на иска като реална част от сграда с идентификатор *** са идентични с тези, предмет на иска по чл.109 от ЗС по гр.д. № 669/2016 г. по описа на РС-Л., за които е било запазено пожизнено право на ползване от родителите на ищеца с Нотариален акт № ***/*** г. и представляват спалня с площ от 14,20 кв.м. и кухня с площ от 10,72 кв.м. и е намерил за неоснователни направените от ответника възражения, че процесните две стаи представляват новопостроен санитарен възел като пристройка към сградата с идентификатор *** или че двете стаи, за които родителите на ищеца са запазили пожизнено право на ползване не са 5 идентични с процесните, а представляват незаконно построени дневна и котелно, показани на схемите на стр. 5 от заключението на вещото лице и приложената към допълнителното заключение скица. Съдът е приел, че посочените от ответника дневна и котелно са пристройка към югоизточната страна на сграда с идентификатор ***, а не към западната й част и не граничат със сграда с идентификатор ***. За да уважи иска по чл.108 от ЗС в осъдителната му част, РС е приел въз основа на събраните гласни доказателства, че ответникът упражнява фактическа власт върху процесните две стаи, обитавайки ги. РС е обсъдил и направеното от ответника възражение за придобИ.е на право на собственост върху процесните две стаи на основание недобросъвестно владение, но е приел същото за неоснователно поради липса на обективният елемент на владението. Приел е за доказано по делото, че родителите на ищеца са живели в процесните стаи, върху които са притежавали право на ползване до смъртта си, като смъртта на вторият от тях е настъпила 2012 г., както и че давността е прекъсната с предявяването на иска по чл.109 от ЗС по гр.д.№ 669/2016г. по описа на РС Л., по който е постановено решение в сила от 23.11.2017 г. , от който момент до датата на ИМ не е изтекъл визирания в чл.79 ал. 1 от ЗС десетгодишен срок. Наред с това съдът е приел, че след влизане на решението по чл. 109 от ЗС в сила ищецът е предприел действия по принудително изпълнение по изп. д. № 15/2018 г., всяко от които прекъсвало придобивната давност, като е направил извод, че владението не е било през изискуемия от закона срок непрекъснато и несъмнено, каквато характеристика следва да има като елемент от фактическия състав на придобивната давност. В заключение РС е приел, че ответникът владее спорната реална част от сградата без наличието на правно основание и следва да бъде осъден да предаде владението върху процесните две стаи, част от сграда с идентификатор №***.